О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 176
[населено място], 22.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2651 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. Ч., срещу решение №1537 от 18.07.2016г. по в.гр.д. №1545/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение №1482/17.02.2016 г., постановено по гр.д. № 8135/2014г. на СГС, І ГО, предявеният от касатора срещу ЗАД [фирма] иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Й. С. Ч., настъпила вследствие ПТП, осъществено на 08.05.2014г., за разликата над сумата 100 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева, както и съответно е намален размерът на присъдените на ищеца разноски и размерът на дължимото по чл.38 ал.2 от ЗА възнаграждение на адвокат Н. Д.. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са взети предвид критериите, установени със задължителните разяснения в ППВС №4/1968г. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да бъде осъден ответникът да му заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски.
Ответникът ЗАД [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Й. С. Ч., вследствие на ПТП от 08.05.2014г., възлиза на 100 000 лева.
Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване по приложно поле, като поставя следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално – икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото?; 2. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск Гражданска отговорност на автомобилистите, като критерий наред с всички останали за определяне размер на обезщетението? 3. Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства, които приема за релевантни за спорното право и представените доказателства, както и да направи цялостен анализ на събраните данни по делото?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по посочените правни въпроси.
Първият формулиран от касатора въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил именно възприетите в ППВС №4/1968г. критерии. Но дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъде съобразен лимитът на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. С това съдът е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №83 от 06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в посочените от касатора решение №88 от 17.06.2014г. по т.д. №2974/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №101 от 03.07.2014г. по т.д. №4391/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които се приема, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и по втория поставен в изложението въпрос.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали съдът следва да обсъди всички обстоятелства, които приема за релевантни за спорното право. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
На поставените правни въпроси е даден отговор и в решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, както и в цитираното от касатора решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и по събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е и постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ГК, IІ г.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Обсъдил е подробно съдържанието на представените писмени доказателства, както и заключенията на съдебно – медицинската и автотехническата експертиза, които е възприел изцяло, като е съобразил и събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания. При това е взел предвид изложените във въззивната жалба доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, имащи отношение към определянето на адекватно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1537 от 18.07.2016г. по в.гр.д. №1545/2015г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта, с която е отменено решение №1482/17.02.2016 г., постановено по гр.д. № 8135/2014г. на СГС, І ГО, в частта, с която ЗАД [фирма] е осъдено да заплати на Н. К. Ч. на основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ разликата над сумата 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и вместо това е отхвърлен предявеният от Н. К. Ч. срещу ЗАД [фирма] иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпругата му Й. С. Ч., настъпила вследствие ПТП, осъществено на 08.05.2014г. за разликата над сумата 100 000 лева до пълния претендиран размер от 150 000 лева, като съответно е намален размерът на присъдените на ищеца разноски и размерът на дължимото по чл.38 ал.2 от ЗА възнаграждение на адвокат Н. Д..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.