О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
[населено място], 24.11.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 474 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя С.С., чрез пълномощника адв. Ч. Д., срещу решение № 1825/23.09.2014г. по в.т.д. № 665/2014г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1368/29.07.2013г. по т. д. № 5355/2011г. на СГС,т.о, VІ-11 с. в частта, с която е осъден касаторът да предаде на [фирма], [населено място] владението на следната движима вещ : 1 брой ремарке марка С., с ДК № С 0110 ER с шаси № ZA9SRBU6207A47653, по насрещния иск с правно осн. чл.108 ЗС.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280 , ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение в атакуваната му част, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен на 08.01.2008г. договор за финансов лизинг, по силата на който на касатора като лизингополучател е била предоставена от лизингодателя – ответник по касацията с приемо-приемателен протокол от 02.03.2008г. процесната лизингова вещ. Съобразно подписан погасителен план и допълнителен анекс лизингополучателят е следвало за 60-месечен период на ползване на вещта да погаси сумата от 82 622,73 евро до момента, в който е могъл да придобие право да изкупи ремаркето. Касаторът е извършил плащания на лизингови вноски до 05.03.2009г. на обща стойност от 56 049,49 лв. С нотариална покана, връчена редовно по реда на чл.47 ГПК на 27.10.2010г., лизингодателят е поканил длъжника да плати остатъка от 35 913,65 евро в петдневен срок от получаване на поканата, а при неплащане е направил изявление за прекратяване на договора. САС е намерил за доказано придобиването на лизинговата вещ от ищеца по насрещния иск въз основа на договор за покупко-продажба,както и че с прекратяването на лизинговия договор се е прекратил и инкорпорираният в него предварителен договор за покупко-продажба на вещта. Твърдението на лизингополучателя, че не владее вещта е опровергано от подписването от негов представител на приемо-предавателен протокол и от изявлението на пълномощника му в съдебно заседание за неоспорване факта на упражняване на фактическа власт върху вещта към момента на изявлението. В заключение САС е приел, че касаторът държи без основание процесната движима вещ и е уважил ревандикационния иск.
В изложението към касационната жалба по чл.284,ал.3,т.1 ГПК касаторът поставя правните въпроси: „1/Как следва да процедира въззивният съд, при положение, че след предявяване на насрещния иск по чл.108 ЗС лизинговият актив не се е намирал в държане на лизингополучателя, като за това обстоятелство са представени доказателства за пръв път с допълнителната въззивна жалба и това доказателство не е било обсъдено?; 2/ При наличие на това доказателство и при положение, че лизинговият актив не се намира в държане на ответника по ревандикационния иск, има ли ищецът правен интерес от воденето на такъв иск?”. Въпросите са въведени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на произнасянето на САС по тях със задължителната съдебна практика на ВКС – ТР 1/04.01.2001г. на ОСГК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, трябва да е от значение за изхода по конретното дело, за формиране на решаващата воля на съда. Следователно необходимо е преди всичко въззивният съд да е разрешил в обжалвания съдебен акт значимия за конретния спор правен въпрос, поставен от касатора.
Първият въпрос е обвързан с оплакване от касатора, че въззивният съд е изградил извод за осъществяване на един от елементите от фактическия състав на чл.108 ЗС – упражняване на фактическа власт върху спорната вещ от ответника по иска, без да съобрази представено от [фирма] с „допълнителната въззивна жалба” писмено доказателство – протокол за принудително отнемане на вещ по изпълнително дело, която жалба и доказателство ангажира в касационното производство. Настоящата инстанция намира, че липсва обсъждане от САС в мотивите на обжалваното решение на цитираното писмено доказателство, тъй като то въобще не е било приемано от съда. След проверка по въззивното дело ВКС констатира, че сред съдебните книжа по това дело не се намират визираният протокол за принудително отнемане на вещ и депозираната за пръв път от касатора с касационната жалба „допълнителна въззивна жалба”, с която се твърди, че доказателството е представено пред апелативния съд. В тази връзка [фирма] не е поставил значим за конкретния правен спор процесуалноправен въпрос по приложението на чл.266 ГПК, разрешението по който в атакувания съдебен акт да твърди, че противоречи на задължителна практика на ВКС и който да е обусловил крайния изход от процеса по насрещния иск.
По отношение на втория от поставените въпроси следва да се има предвид, че фактът на упражняване или не на фактическа власт върху процесната вещ от страна на ответника по ревандикационен иск е въпрос по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Правният интерес е предпоставка от категорията на абсолютните за съществуването на правото на иск и в този смисъл има значение за допустимостта на иска. За наличието на визирания от касатора правен интерес от предявяване на иска по чл.108 ЗС е достатъчно навеждане на твърдение от ищеца по исковата молба, че ответникът държи или владее вещта, без да съществува основание за това. За тази предпоставка съдът е длъжен да следи служебно, като процесуалната дейност се изразява в проверка на обстоятелствената част на исковата молба, а не на доказателствата представени от страните. Налага се извод, че не е изпълнено изискването за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по втория изложен от касатора въпрос.
Няма основание ВКС служебно да допусне въззивното решение до касационно обжалване за проверка допустимостта на обжалвания съдебен акт. В изпълнение на задължението и сам да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения и в съответствие с разясненията по т.10 от ТР 1/2001г. на ОСГК на ВКС и т.1 от ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав не констатира евентуална недопустимост на атакуваното решение. Въззивният съд е съобразил в съответствие с правомощията му по чл.269, изр.1 ГПК и разясненията по приложението на тази норма, дадени в задължителната за съдилищата практика – т.1 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, наличието на правен интерес от предявяване на ревандикационен иск, поради позоваване от [фирма] на твърдение за упражнявана от касатора фактическа власт върху процесната лизингова вещ.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1825/23.09.2014г. по в.т.д. № 665/2014г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1368/29.07.2013г. по т. д. № 5355/2011г. на СГС,т.о, VІ-11 с. в частта, с която е осъдено [фирма], [населено място] да предаде на [фирма], [населено място] владението на следната движима вещ : 1 брой ремарке марка С., с ДК № С 0110 ER с шаси № ZA9SRBU6207A47653, по насрещния иск с правно осн. чл.108 ЗС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.