ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№137
гр. София,19.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч.т.д. № 83 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 95, ал.5 ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 19560 от 08.11.2018 г. на А. А. Ч. от [населено място], срещу определение № 2890 от 27.09.2018 г. по в.ч.д. № 3976/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав, с което е оставена без уважение молбата му за предоставяне на правна помощ от вида процесуално представителство за изготвяне на мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на постановеното по делото определение № 3171/04.10.2017г., както и за приподписване от адвокат на подадената от него частна касационна жалба с вх. № 18630/08.11.2017 г.
Частният жалбоподател излага оплаквания за неправилност на обжалваното определение с молба за отмяната му, като вместо него, поради наличие на доказани основания за това, да се уважи искането му за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в изготвяне на мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и приподписване на частната касационна жалба от адвокат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима — депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
По съществото на частната жалба ВКС намира следното:
А. А. Ч. е подал частна касационна жалба срещу определение № 3171/04.10.2017 г. по в.ч.д. № 3976/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав за оставяне без уважение на частна жалба срещу определение на СГС по т.д. № 1066/2003г. за оставяне без уважение на молба за освобождаване от държавна такса на осн. чл.5, б. „е“ ЗДТ. Същата частна касационна жалба с разпореждане от 04.04.2018г. е оставена без движение, като на жалбоподателя са дадени указания за: внасяне на държавна такса в размер на 15 лв., представяне на изложение с основания за допускане на касационно обжалване и доказателства, както и частната му касационна жалба да бъде приподписана от адвокат. В срока за изпълнение на указанията жалбоподателят е направил искане за предоставяне на правна помощ за изготвяне на необходимото изложение и приподписване на частната му касационна жалба от адвокат, съобразно дадените му указания. След дадени допълнителни указания е представил декларация за материално и гражданско състояние.
Имайки предвид изложените факти, с обжалваното определение № 2890 от 27.09.2018 г. Софийският апелативен съд е оставил без уважение направеното искане по чл. 95 ГПК, като е приел, че от съвкупната преценка на представените документи не може да се направи извод, че молителят не разполага със средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Като е обсъдил релевантните обстоятелства, съдът е счел, че не са налице предпоставките на чл. 23 от Закона за правната помощ (ЗПП) за предоставяне на безплатна правна помощ. Изложил е, че с оглед дейността на молителя като едноличен търговец и представител по индустриална собственост и съобразно дължимото за производството, за което се иска предоставянето на правна помощ, адвокатско възнаграждение, чийто минимален размер, съобразно чл. 11 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 200 лв., жалбоподателят има финансовата възможност да заплати възнаграждение за ползване на адвокатска защита по повод депозираната от него частна касационна жалба с вх. № 18630/08.11.2017 г. Допълнителен аргумент за това апелативният съд е извел и от служебно извършената от него проверка в ТРРЮЛНЦ, от която се е установило, че вън от декларираното от Ч., същият е съдружник в три търговски дружества- „Коуд рънърс“ ООД, „Обучителен център Преслав“ ООД и „Солар пауър машийнс“ ООД.
Съобразно така установеното, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното определение е правилно.
Обхватът на лицата, на които се предоставя правна помощ, е определен с оглед ясно регламентираната социална функция на ЗПП. Разпоредбата на чл. 5 ЗПП регламентира предоставянето на правна помощ на физически лица, а съгласно чл. 23, ал. 3 от същия закон правна помощ се предоставя в случаите, когато въз основа на представените доказателства съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, като тази предпоставка следва не само да се твърди, но и да се установи от страната, поискала предоставянето на правна помощ. В тази връзка, съответни на закона са съображенията на въззивния съд, че предвидената в чл. 23 ЗПП правна помощ има за цел да обезпечи равенството на страните в процеса, както и достъпа им до правосъдие, но същата се прилага само в случай на надлежно установена по делото невъзможност на страната да си я позволи, произтичаща от данните за имущественото й състояние.
При произнасянето си по молба с правно основание чл.95 ГПК решаващият съд следва да вземе предвид както съизмеримостта на разходите за адвокатска защита с евентуалните ползи при благоприятен резултат по делото (определение № 476 от 17.08.2008 г. по ч.гр.д. № 268/2009 г., IV г.о. на ВКС, ГК), така и за извършването на какви процесуални действия се иска тя. В случая частният жалбоподател е поискал правна помощ за отстраняване нередовност по негова частна касационна жалба против определение на въззивния съд, с което е потвърдено определение на първоинстанционния съд . Контролът върху съдебния акт се осъществява по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което частната жалба следва да отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 2 и ал. 3, т. 1 ГПК, в какъвто смисъл САС е дал указания на жалбоподателя. Спазването на законовите изисквания налага извършването на дейност, за която се изисква правна квалификация, каквато жалбоподателят не притежава, поради което ползата от правна помощ би била очевидна, при наличие на предпоставките за предоставянето на такава.
В конкретния случай обаче не са налице предпоставките на чл. 23, ал. 3 ЗПП, доколкото от представените доказателства се установява, че частният жалбоподател разполага с възможността сам да заплати дължимото за съответното производство адвокатско възнаграждение. От данните в подадената от частния жалбоподател декларация за имуществено състояние на същия и дейността му като едноличен търговец и представител по индустриална собственост, може да се заключи, че той разполага с възможността сам да заплати дължимото за съответното производство адвокатско възнаграждение, чийто минимален размер е определен в чл. 11 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране за добро материално състояние на жалбоподателя, възпрепятстващо предоставянето на правна помощ поради отсъствие на предпоставките начл. 23, ал. 3 ЗПП, са притежаваните от последния идеални части от недвижими имоти, декларирани в представената от същия декларация. Следователно дори и извън данните от
2.
публични регистри, които въззивният съд е съобразил, декларираните обстоятелства обосновават извод за неоснователност на молбата по чл.95 ГПК.
Само за пълнота следва да се отбележи, че твърдението на частния жалбоподател, че молбата му за предоставяне на права помощ не се отнася само за приподписването на вече депозираната частна касационна жалба, а и до процесуално представителство по делото, е несъстоятелно, тъй като в производството по чл.274, ал.З ГПК ВКС се произнася по реда, регламентиран в чл.278, ал.1, изр.1 ГПК- в закрито заседание.
С настоящата частна жалба не са представени доказателства, удостоверяващи различно от приетото от Софийски апелативен съд и посочено по-горе материално и семейно положение на А. Ч.. Същият след постановяване на обжалваното определение е прекратил участието си като съдружник в едно от посочените търговски дружества, а именно – „Коуд рънърс“ ООД, но с оглед на останалото му имущество направеното заключение за добро материално състояние на жалбоподателя не се променя, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №2890 от 27.09.2018г. по в.ч.д. №3976/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на А. А. Ч. за предоставяне на правна помощ за обжалване с частна касационна жалба на постановеното по същото дело определение № 3171 от 04.10.2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.