8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 03.04.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2293 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. М. Ж., [населено място] срещу решение № 737/14.04.2016 г., постановено по т.д. № 1103/2015 г., с което Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 19097/11.12.2014 г. по гр.д. № 3608/2013 г. на Софийския градски съд за приемане за установено, че Ж. М. Ж., [населено място] дължи на Я. Й. Б., [населено място] сума в размер на 50 000 лв., представляваща част от задължение по запис на заповед от 19.05.2012г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът Я. Й. Б., [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въз основа на редовен от външна страна запис на заповед, платим на предявяване, е установено вземането на Я. Й. Б., в качеството му на поемател спрямо Ж. М. Ж., в качеството му на издател. Изложени са съображения, че оспорването на издателя с довод, че дружеството [фирма], в което съдружници са ищецът и ответникът по иска, се е задължило, но не е предоставило на Я. Б. паричен заем в размер на 400000 лв., не може да има за последица вменяване в тежест на поемателя да доказва причината, поради която издателят едностранно и безусловно се е задължил да престира сумата по записа на заповед , т.е. да установява конкретно каузално правоотношение и обезпечителната функция на абстрактната сделка спрямо него. В този смисъл направеното оспорване е квалифицирано като общо оспорване на вземането по записа на заповед от страна на издателя – настоящ касатор. Позовавайки се на ТР № 4/2013г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е приел, че е без значение за спора видът на твърдяната от Ж. Ж. евентуална сделка между Я. Б. и [фирма], тъй като така релевираните възражения не биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложениeто по чл.284, ал.3, т.1 ГПК първата група въпроси, поставени от касатора са: „Абсолютен ли е абстрактният характер на записа на заповед и кога е налице задължение за съда да разглежда твърдения за наличие на каузално правоотношение?”; „Кога поемателят по запис на заповед трябва да твърди и доказва каузално правоотношение, свързано с менителничния ефект?”; „При положение, че е налице изявление на поемателя по запис на заповед за връзка на менителничния ефект с каузално отношение, той следва ли да го доказва и какви са последиците от недоказване на каузалното отношение от поемателя?; „Кога оспорване на вземане по запис на заповед е общо и кога – конкретно и когато длъжникът въвежда твърдение за наличие на конкретна каузална връзка по договор за заем, обезпечен с издаден в полза на кредитора запис на заповед, който заем поради реалният си характер обаче се твърди от издателя, че не е породил правни последици поради непредаване на заемната сума, това общо оспорване по записа на заповед ли е или конкретно?; „При наличие на конкретно оспорване от длъжника – ответник по вземането по записа на заповед, поемателят има ли задължение да твърди, оспорва или доказва конкретна кауза и какви са последствията при липса на такова твърдение и съответно доказване, съответно – следва ли задължение на поемателя при направено конкретно оспорване и конкретно посочване на каузална връзка от длъжника на свой ред да направи конкретно оспорване, или може да се позове на общо оспорване?”; „При наличие на конкретно оспорване от длъжника и общо оспорване на твърдението за наличие на каузално отношение от страна на кредитора, как се разпределя доказателствената тежест в процеса?”; „Какви са последиците относно разпределението на доказателствената тежест от наличие на изявления на поемателя по менителничния ефект за наличие на каузално отношение, което е обезпечено с издаване на записа на заповед, когато в процеса обаче същият заема позиция, че не твърди каузално отношение?”. Въведено е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, с позоваване на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 213/22.12.2014г. по т.д. № 2700/2013г. на II т.о.; решение № 17/16.02.2015г. по т.д.№ 116/2014г. на II т.о.; решение № 248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на I т.о. и решение № 127/12.07.2013г. по т.д.№ 274/2012г. на II т.о.
Разрешение на поставените въпроси е дадено в т.17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. В производството по установителния иск, предявен по реда чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
В тази насока е и формираната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК след постановяване на тълкувателното решение. Така например, съгласно решение № 248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, I т.о. в производството по чл.422 ГПК ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.
В този смисъл е и решение № 202/09.12.2014г. по т.д. № 600/2012г. на ВКС, I т.о., съгласно което ищецът – поемател носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. При въведена от ответника – издател кауза (в конкретния случай договор за заем) и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по този заем сума, той носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, който следва да установи с оглед реалния характер на договора за заем, че е предоставил договорената сума, то следва ответникът да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението, по който е поддържал, че се обезпечава с менителничния ефект.
Съгласно решение № 17/16.02.2015г. по т.д. № 116/2014г. на ВКС, II т.о. наличието на редовен от външна страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник на установяването по реда на чл.422, ал.1 ГПК на парично вземане, освобождава ищеца – кредитор от задължение да доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този случай е в тежест на ответника – издател на записа на заповед, и то при условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, основано на каузално правоотношение с издателя.
В мотивите на цитираното тълкувателно решение са посочени различни хипотези относно подлежащите на изследване факти и обстоятелства с оглед на въведените от страните твърдения. Така например, при предявяване на установителен иск по чл.422, вр. чл.415, ал.1, вр. чл.417, т.9 ГПК е допустимо в исковата молба да се изложат твърдения за факти относно съществуващо каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, като с това не се променя предметът на делото, а разпределението на доказателствената тежест се извършва съгласно т. 17 на ТР № 4/2013г. (решение № 94/22.06.2015г. по т.д. № 829/2014г. на ВКС, I т.о.). В този смисъл е и решение № 88/08.07.2015г. по т.д. № 1205/2014г. на ВКС, I т.о., в което, след позоваване на тълкувателното решение, е прието, че ищецът – кредитор и в хипотезата, в която сочи обезпечителна фукнция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса може да е само обуславящо за предмета на защитата на ответника.
Съгласно решение № 38/07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, I т.о. ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед, като при липса на релативно възражение, към което се приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на менителничния ефект, ищецът – поемател не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. При направено възражение от издателя на записа на заповед, че менителничният ефект обезпечава задължение по бъдещ договор за заем, той следва да докаже преддоговорното отношение за заем, както и че именно по повод на него е издадена ценната книга.
Позовавайки се на решение № 213/22.12.2014г. по т.д. № 2700/2013г. на ВКС, II т.о., жалбоподателят твърди, че по аргумент за противното при невъвеждане от страна на ответника на общи възражения, ищецът следва да докаже каузалното правоотношение – основание на менителничния ефект. Твърдението е в противоречие с цитирания съдебен акт, по смисъла на който, когато ответникът – длъжник се защитава с общо оспорване на вземането, т.е. с възражение, че не дължи плащане по записа на заповед, ищецът – кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на каузалното правоотношение между него и издателя по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Доказването на каузалното правоотношение е необходимо в случай на въведени от страните твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай тежестта на доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността му със записа на заповед се разпределя във съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК.
По отношение на решение № 127/12.07.2013г. по т.д. № 274/2012г. на ВКС, II т.о., на което се позовава касаторът, същото е постановено преди цитираното ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, поради което противоречието на обжалваното въззивно решение с него не обосновава приложимост на посоченото основание за допускане на касационно обжалване.
Изводите на въззивния съд са в съответствие с даденото от ВКС правно разрешение в т. 17 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на което неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Искането е неоснователно и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че по изложените въпроси има установена задължителна съдебна практика.
Във връзка с направени оплаквания за неправилно разпределение на доказателствената тежест и недопуснати свидетели на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът въвежда втората група въпроси: „Следва ли съдът да се произнесе по оплакванията на въззивника с въззивната жалба срещу разпределената доказателствена тежест и правната квалификация?”; „Следва ли съдът да се произнесе по доказателствените искания на въззивника по чл.266, ал.3 ГПК, които искания са въведени още с отговора на исковата молба и в какъв срок и с какъв акт?”; „Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл.266, ал.3 ГПК при условие, че искът е уважен поради недоказаност от ответника на факти, за които са направени своевременно искания за допускане на свидетели в първоинстанционното производство, но не са уважени поради процесуални нарушения и за което са наведени оплаквания във въззивната жалба?”. Позовава се на т.2 от ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Съгласно т.2 от ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първа инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай че въззивната жалба или отговора към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първа инстанция, а дължи даване на указания до страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и на дадените указания. При разглеждане на делото въззивният съд не е допуснал отклонения от дадените с цитираното тълкувателно решение задължителни указания. За Софийския апелативен съд не е възникнало задължение за служебно даване на указания на страните във връзка с разпределението на доказателствената тежест, тъй като е счел, че първа инстанция правилно е квалифицирала предявения иск, вследствие на което на страните са били дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти. Наличието на задължителна практика по поставените процесуалноправни въпроси, с която въззивното решение е съобразено, изключва основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Позовавайки се на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът въвежда следната група въпроси: „Следва ли съдът да обсъди представени и приети по делото доказателства и как?”’ „Как съдът обсъжда твърденията и доказателствата по делото?”; „При положение, че производството е с предмет частичен иск на едно правно основание, следва ли съдът да обсъди приети по делото писмени доказателства досежно изявление на страна в производството, по което се разглежда спора относно останалата част от сумата, претендирана на същото правно основание?”; „В случай, че за останалата част от претендираната сума е налице съдебно решение, с което е отхвърлен предявения от кредитора иск по чл.422 ГПК, следва ли съдът да съобрази постановеното съдебно решение?”.
На тези въпроси е даден принципен отговор в ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Поставените от касатора представляват оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Неправилността на съдебното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. С оглед на изложеното не се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Последният въпрос, въведен от касатора на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е „Как съдът формира вътрешното си убеждение?”. Твърди, че съдът грешно е формирал вътрешното си убеждение, като се позовава на решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. 1163/2010г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК и ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният процесуалноправен въпрос е свързан с процеса на решаване на всяко дело. Не е налице поддържаното противоречие с ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. на ОСГТК на ВКС и решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, IV г.о. Съгласно ТР № 1/2001г. от 17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС преценката на доказателствата следва да се формира при съблюдаване на общи правила, обезпечаващи истинността на фактическите констатации, съдържащи се в нея. Неспазването на тези правила – логически, опитни и научни при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд съставлява нарушение на съществени процесуални правила. Съгласно решение № 554/08.02.2012г. по гр.д. 1163/2010г. на ВКС, IV г.о. съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Вътрешното убеждение на съда не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствените правила, чието нарушение е съществено. В настоящия случай в мотивите на решението Софийският апелативен съд е направил пълен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като при преценката им се е съобразил с логическата правила и въз основа на това е формирал вътрешното си убеждение. Начинът на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение съответства на изискването на съдебната практика да се обсъдят всички относими към спора доказателства. Доводите на касатора представляват оплаквания за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Необосноваността на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 737/14.04.2016г., постановено по т.д. № 1103/2015г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.