7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
[населено място], 18.04.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №216 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр. 59/20.07.2007г./
Постъпили са частни касационни жалби от [фирма] и [фирма] /н./ срещу определение №245/23.06.2017г. по ч. т. д. №181/2017г. на Бургаски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено определение от 06.03.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд като недопустимо, както и за обезсилване на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№6752/2015г. на Бургаски районен съд, в частта, с която е разпоредено на ответниците [фирма] и [фирма] да заплатят всички посочени в нея суми на [фирма] /н./.
Частният касационен жалбоподател [фирма] обжалва определението, в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд, ТО, по отношение на него. Поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос: „При едновременната висящност на дело, образувано по предявен осъдителен иск и на дело, образувано по иск с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване на същото вземане, за което има издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, след предявяване на осъдителния, кое от двете дела следва да бъде прекратено?“ Поддържа, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с решение №66/08.07.2014г. по т.д.№1766/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №143/13.12.2013г. по т.д. №1132/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №30/25.04.2013г. по т.д. №245/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №246/11.01.2013г. по гр.д. №1278/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., в които се приема, че осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по предвидения процесуален ред, тъй като при наличието на заповед за незабавно изпълнение, защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл.422 от ГПК установителен иск. Също се позовава на противоречие на обжалваното определение с практиката, обективирана в определение №276/02.06.2009г. по ч.т.д.№276/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №324/08.06.2009г. по ч.т.д.№160/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №341/02.06.2009г. по ч.т.д.№316/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №359/17.06.2009г. по ч.т.д.№228/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема, че за заявителя в заповедното производство, в полза на когото е издадена заповед за незабавно изпълнение, не съществува правен интерес от предявяване на осъдителен иск за това вземане. Счита също, че произнасянето по въпроса ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Частният касационен жалбоподател [фирма] /н./ обжалва определението на Бургаски апелативен съд, като поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие с процесуалния закон. Поддържа, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира издадения от него акт, както и да обсъди поотделно и в цялост представените доказателства в подкрепа на твърденията на страните. Твърди, че между заведения осъдителен иск, по който е образувано т.д.№231/2016г. и установителния иск по чл.422 от ГПК е налице идентичност само по отношение на едната от обективните предпоставки по чл.126 ал.1 от ГПК, тъй като и двата иска имат едно и също основание – правопораждащият факт е договор за кредит от 12.02.2013г. с главен длъжник [фирма]. Счита, че липсва субективната предпоставка по чл.126 ал.1 от ГПК тъй като не е налице идентичност на страните по двата иска – ответникът по осъдителния иск [фирма] не е страна в производството по чл.422 от ГПК. Също счита, че не са налице всички предпоставки по чл.126 ал.1 от ГПК и поради различния петитум на осъдителния и установителния иск.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1. Налице ли е пълна идентичност между установителен иск по чл.422 от ГПК и осъдителен иск, предявени за едно и също вземане, ако от обективна страна е налице идентичност на правопораждащия факт, но искането по двата иска е различно, а от субективна страна липсва пълен идентитет на страните в спора? 2. Следва ли делото, образувано по по – късно заведения иск, да бъде прекратено на основание чл.126 ал.1 от ГПК, независимо от това, че търсената защита с установителния иск по чл.422 от ГПК, от една страна и с осъдителния иск, от друга страна, е различна по своя обем? Поддържа, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата, като се позовава на определение №320 от 01.05.2017г. по в.гр.д.№50/2017г. на САС, ТО, в което се приема, че за удовлетворяване на предвиденото в чл.126 ал.1 от ГПК, освен субективен идентитет между двете дела е необходимо да е налице и обективен идентитет – пълно съвпадение на предмета на делото. Счита, че е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, тъй като въпросът за разликата в обема на търсената защита с предявен установителен иск по чл.422 от ГПК е от значение за точното прилагане на разпоредбата на чл.126 ал.1 от ГПК.
Частните жалби са допустими – подадени са от надлежни страни, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, в редакцията ДВ бр.59/20.07.2007г., приложима съгласно пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ. бр.86/27.10.2017г./ Спазен е преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
Производството по делото е образувано по предявени от [фирма] /н./, представлявано от синдиците А. Д. и К. М. срещу [фирма] и [фирма] установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, за признаване на установено по отношение на двамата ответници, че в полза на ищеца съществува вземане по договор за банков кредит от 12.02.2013г. за сумите: 50 632 175,23 щ.д., дължима главница, 1 302 101,48 щ.д. – просрочени лихви върху редовна главница за периода от 25.11.2014г. до 25.03.2015г., 382 554,21 щ.д. просрочени лихви върху просрочена главница за периода от 09.03.2015г. до 25.03.2015г., 645 560,24 щ.д. текущи лихви върху просрочена главница за периода от 25.03.2015г. до 22.04.2015г. и 36 640,63 щ.д. неустойка върху просрочената лихва по същия договор. С определение от 06.03.2017г. по т.д.№245/2016г. Бургаски окръжен съд е прекратил производството като недопустимо, като е приел, че е налице висящо исково производство по предявени осъдителни искове от [фирма] срещу ответниците за същите вземания, по което е образувано т.д.№230/2016г., като производството по исковете по чл.422 от ГПК е образувано след предявяването на осъдителните искове. Като мотив за прекратяване на производството е посочено и обстоятелството, че процесното вземане не е било предявено от кредитора в откритото производство по несъстоятелност на ответника [фирма]. С обжалваното определение Бургаски апелативен съд е потвърдил определението на Бургаски окръжен съд, като е приел, че заповедното производство не може да бъде инициирано и да постигне последиците си тогава, когато между заявителя и длъжника има висящ спор по съществуване на задължението.
По допустимостта на обжалваното определение:
Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационните жалбоподатели, с които са обосновани поддържаните основания за касиране по чл.281 от ГПК, нито от относимите към тези основания правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, I отд., констатира, че с обжалваното определение №245/23.06.2017г. по ч.т.д. №181/2017г. Бургаски апелативен съд, ТО, е потвърдил изцяло определението от 06.03.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд. Съдът обаче не е бил сезиран с частна жалба срещу определението за прекратяване на производството по ответника [фирма]. В частната жалба на [фирма] е посочено изрично, че се обжалва определението от 06.03.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд само в частта за прекратяване на производството срещу [фирма] и за обезсилване на издадената по чл.417 от ГПК заповед за изпълнение срещу този ответник. Частната жалба вх. №4694/30.03.2017г. на [фирма] /н./ срещу определението за прекратяване на цялото производство е върната като просрочена с влязло в сила определение от 29.06.2017г. по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд. Произнасяйки се извън определения с частната жалба на [фирма] предмет на производството, въззивният съд е потвърдил и определението за прекратяване на производството по отношение на [фирма], което към настоящия момент е влязло в сила. По тези съображения постановеното от въззивния съд определение следва да бъде обезсилено в частта, с която е потвърдено определение от 06.03.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд по отношение на ответника [фирма], както и за обезсилване на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№6752/2015г. на Бургаски районен съд по отношение на този ответник.
Не са налице предпоставките за достъп до касация по отношение на определението на Бургаски апелативен съд в останалата му част, с която е потвърдено прекратяването на производството по отношение на ответника [фирма].
Поставеният от касатора [фирма] въпрос относно допустимостта на производството по иск с правно основание чл.422 от ГПК при едновременна висящност на дело по предявен осъдителен иск за същото вземане отговаря на общата предпоставка за достъп до касация, доколкото е обусловил решаващия извод на въззивния съд за недопустимост на предявените установителни искове. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която касаторът се позовава. Всички цитирани от него съдебни решения, касаят хипотези на предявен осъдителен иск след издаване на заповед за изпълнение. В тези решения последователно се приема, че за заявителя в заповедното производство, в полза на когото е издадена заповед за незабавно изпълнение, съществува правен интерес от предявяване само на установителен иск за признаване на вземането му, но не и правен интерес от предявяване на осъдителен иск за това вземане. Нито един от цитираните от касатора актове на ВКС не разглежда хипотеза на заповед за изпълнение, издадена по заявление, подадено след като за същото вземане вече е образувано исково производство по предявен осъдителен иск.
Не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. В редица свои актове ВКС е разглеждал хипотезата на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение и предявен иск по чл.422 от ГПК при наличие на вече висящ спор между същите страни за същото вземане. С решение №46/08.04.2012г. по т.д.№96/2012г., съставът на ВКС, ТК, ІІ т.о. е приел, че висящността на производството по отрицателен установителен иск към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК и към датата на предявяване на иска по чл.422 ГПК съставлява абсолютна процесуална пречка по чл.126 ал.1 от ГПК за започване и за провеждане на производството по иска с правно основание чл.422 ГПК за същото вземане. Приел е, че отказвайки да прекрати по-късно заведеното дело въпреки релевираното от длъжника възражение, и произнасяйки се с решение по иска, първоинстанционният съд е постановил по този начин недопустим съдебен акт, който въззивният съд е следвало да обезсили.
Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с посочената практика на ВКС. Съгласно задължителните разрешения в ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС искът по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване на вземането се смята предявен от датата на подаване на заявлението. Следователно при едновременната висящност на иск по чл.422 от ГПК и осъдителен иск срещу длъжника за присъждане на същото вземане, искът по чл.422 от ГПК ще бъде допустим, ако заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено преди подаването на исковата молба, с която е предявен осъдителният иск. В настоящата хипотеза осъдителният иск за присъждане на изискуемата главницата, лихвите и неустойките по договора за кредит е предявен в деловодството на СГС на 15.05.2015г. видно от приложеното по делото копие от исковата молба, като впоследствие делото е изпратено по подсъдност на Бургаски окръжен съд и е образувано под №231/2016г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение за дължима главница, просрочени лихви за периода 25.11.2014г. до 25.03.2015г., текущи лихви за периода 25.03.2015г. до 22.04.2015г. и неустойки по същия договор, е подадено на 16.10.2015г. пред Районен съд Бургас.
Наличието на задължителна практика на ВКС, с която въззивното определение е съобразено, изключва допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставения от касатора [фирма] въпрос.
Поставените от касатора [фирма] /н./ въпроси са свързани с доводите му, че защитата, търсена с исковете по чл.422 от ГПК и предявените от него осъдителни искове за същото вземане е различна, предвид различния петитум на осъдителния и установителния иск, както и участието на още една страна в производството по осъдителните искове. Макар и въпросите да са свързани с предмета на спора, по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация. По поставените въпроси е налице практика на ВКС. С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение №105/12.03.2012г. по гр. дело №512/2011г. на ВКС, ІV-то гр. отд. се приема, че без значение за основанието на иска и стоящи вън от него, са обстоятелствата дали за спорното вземане има издадена заповед за изпълнение, влязла ли е тя в сила или е обезсилена и т.н. Тези обстоятелства са свързани само с правния интерес от търсената съдебна защита и с допустимостта на иска, но нямат отношение към основанието му /в този смисъл и постановеното по реда на чл.290 от ГПК, решение №454/03.06.2010 г. по гр. дело № 195/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС/. За идентичността на защитата, търсена с иска по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение и защитата по осъдителен иск за същото вземане, ВКС се е произнесъл и в определение №276/02.06.2009г. по ч.т.д.№276/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото се приема, че целта на предявяването на осъдителен иск е не само установяване съществуването на претендираното вземане, но и осъждането на длъжника и съответно снабдяването му с изпълнителен лист за присъдените суми. В заповедното производство обаче тази цел е постигната чрез издаването на заповедта за изпълнение /а в хипотезата на чл. 418 ГПК – и изпълнителен лист въз основа на нея /. Поради това, за заявителя в заповедното производство, в полза на когото е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес от предявяване само на установителен иск за признаване на вземанетото му, но не и правен интерес от предявяване на осъдителен иск за това вземане. При влизане в сила на решението по иска по чл.422 от ГПК, автоматично влиза в сила и заповедта за изпълнение, като същата придобива изпълнителна сила. Именно в това се състои и разликата между установителния иск по чл.422 от ГПК и всеки друг установителен иск. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено изключва допълнителните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./, на които касаторът [фирма] /н/ се позовава.
По изложените съображения съставът на ВКС приема, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационно обжалване на определението на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определението на Бургаски окръжен съд за прекратяване на производството по отношение на ответника [фирма].
Предвид изхода на производството по двете частни жалби, на страните не се дължат разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОБЕЗИЛВА определение №245/23.06.2017г. по ч. т. д. №181/2017г. на Бургаски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено определение от 06.03.2017г. за прекратяване на производството по т.д.№245/2016г. на Бургаски окръжен съд като недопустимо по отношение на ответника [фирма], както и за обезсилване на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№6752/2015г. на Бургаски районен съд по отношение на този ответник.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №245/23.06.2017г. по ч. т. д. №181/2017г. на Бургаски апелативен съд, ТО, в останалата обжалвана част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.