О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
гр. София, 22.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 113 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. С. от [населено място] и Г. К. М. от [населено място], конституирани като правоприемници на починалия в хода на производството ищец К. К. Т., срещу решение № 915/20.04.2017г. по гр.д. № 2561/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав в частта, с която се потвърждава решение № 1614/23.12.2016г. по гр.д. № 897/2015г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 15 състав, в обжалваната част, с която предявеният от К. К. Т. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 10.06.2014г. ПТП, е отхвърлен за разликата над 45 000 лв. до предявения размер от 90 000 лв. като частичен от пълния му размер от 100 000 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационните жалбоподатели считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Оспорват изводите на съда относно наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпване на вредата, като считат, че фактите по делото, доказват обективната невъзможност да се предвиди и възприеме опасността, както и да се предотврати настъпването на вредоносния резултат. Молят да се отмени въззивното решение и да бъде осъден ответникът да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът ЗД [фирма], [населено място] оспорва жалбата, като твърди, че пострадалият с действията си е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца К. К. Т. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 10.06.2014г. ПТП, възлиза на 50 000 лв., като е намалил същото на 45 000 лв. поради съпричиняване в размер на 10 %. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, от които не е настъпило пълно възстановяване до смъртта му, продължителността и интензивността на преживените от него болки, страдания и битови неудобства, възрастта му към момента на произшествието, социално – икономическите условия в страната към същия момент, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат.
Касационните жалбоподатели обосновават допустимостта на касационното обжалване, като поставят две групи въпроси:
Първата група въпроси е свързана с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД: 1/ Несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила?; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка, безпротиворечиво всички налични по делото доказателства?; 3/ Какви са предпоставките за приемане на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия – при липса на категорични доказателства в процеса за действия или бездействия от негова страна, с които обективно пострадалият да е създал предпоставки за настъпване на увреждането, може ли да се приложи съпричиняване?; 4/ Длъжен ли е ответникът да докаже при условие на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата?; 5/ Налице ли е виновно нарушаване правилата за движение – съответно обосноваващо съпричиняване при настъпване на вредоносен резултат, при обективна невъзможност за възприемане на препятствието?; 6/Може ли да се вмени в задължение на пешеходец съобразяване с непредвидимо препятствие – движение на заден ход – неочаквано и непредвидимо, без да има обективни предпоставки, изискващи очакване и предвиждане на такова движение?; 7/ Когато пострадалият не е имал пред себе си възприятия, които трябва да го мотивират за наличността на възникнала опасност за движението и не е бил длъжен да го предполага, може ли моментът на възникване на опасността да се търси по – рано от фактическата възможност да бъде възприето препятствието за движението?; 8/ Може ли да се вмени във вина изискване за съобразяване с „непредвидимо препятствие”?; 9/ Може ли на пешеходец да се вмени изискване да се съобразява с отстояние и скорост на автомобил, при движение на заден ход – внезапно, непредвидимо и неочаквано, движение, което представлява изключение от обичайното, нормално и очаквано движение на МПС?; 10/Може ли неочаквано движение на заден ход да се вмени в задължение за предвиждане и съответно в основание за съпричиняване от пострадалия?; 11/Може ли да се вмени отговорност на участниците в движението да се съобразят с „непредвидимо препятствие” или изискването винаги е единствено за съобразяване с „предвидимо препятствие”, както изисква основната норма на чл.20, ал.2 от ЗдвП и цялата съдебна практика?; 12/Несъобразяването с „непредвидимо препятствие” и наличието на „случайно деяние” по смисъла на чл.15 от НК може ли да се отчете като вина или като съпричиняване; 13/ Може ли безвиновно поведение да се отчете като съпричиняване?
Втората група въпроси е свързана с приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 3/ Как следва да се отчете настъпило трайно пожизнено увреждане, представляващо трайно ограничение функциите на крака, и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалия и отражението на качеството на живот занапред с оглед възрастта?; 4/ Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г.?; 5/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката?; 6/ Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 7/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране”?; 8/ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?; 9/ Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 10/ За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/23.12.1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 11/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобразни с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата?; 12/Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004г. – 2008г./, но при лимит 5 – 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 13/ Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размерът и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; 14/Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по – нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 15/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 16/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 17/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по – големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по – пълно компенсиране на вредите?; 18/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 19/ Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа за справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение?; 20/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ по посочените въпроси.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първата група въпроси. На първите два въпроса е даден принципен отговор в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.11.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, подробно разясняващи правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая касационните жалбоподатели не са обосновали противоречие между въззивното решение и Тълкувателно решение № 1/09.11.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, относими към твърдението на касационните жалбоподатели за претърпените от ищеца К. К. Т. неимуществени вреди и към установяване на техния размер, с оглед направеното от застрахователя възражение за съпричиняване от страна на пострадалия пешеходец, включително и показанията на разпитаните по делото свидетели и приетото заключение на съдебно – медицинската експертиза. Следователно въпросите за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства не може да се проверява в стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
Останалите въпроси от първата група касаят извода на съда за наличие на съпричиняване, който се основава на извършената от него преценка на установените по делото обстоятелства, специфични за спора. Във връзка с разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС по чл.290 от ГПК, съгласно която приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на доказана причинна връзка между поведението на пострадалия (действие или бездействие), с което обективно е създал предпоставки и/ или възможност за настъпване на вредоносния резултат. В конкретния случай, въз основа на свидетелските показания на водача на МПС, заключението на автотехническата експертиза и изготвените в досъдебното производство протокол за оглед от 10.06.2014г. на ПТП и фотоалбум, съдът е приел за доказано наличието на такава причинна връзка. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК. Следва да се отбележи, че различният изход в съдебните решения, на които се позовават касационните жалбоподателки, се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон. На последно място следва да се отбележи, че въпросите по т.5 до т.13 от раздел първи на изложението на основанията за касационно обжалване, не кореспондират с мотивите на обжалването на решение и съответно поради това не са обуславящи за изхода на спора. Въззивният съд не е вменил на пострадалия пешеходец задължението да се съобразява с непредвидими препятствия, нито е изразил становище, че безвиновно поведение може да се отчете като съпричиняване. Съдът е установил от събраните по делото доказателства нарушение на установеното в чл32 ал.2 от ЗДвП и чл.113 ал.2 предл.2 от ЗДвП задължение за пешеходците, преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение. Дали действително пешеходецът е имал възможността да се съобрази с извършваната от виновния водач маневра, е въпрос по преценка на събраните по делото доказателства и съответно налага проверка на обосноваността на фактическите изводи на въззивния съд, която може да се осъществи само след допускане на касационно обжалване по конкретен правен въпрос.
Формулираните във втората група от изложението въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие, с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС или да бъде противоречиво решаван от съдилищата. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания, създадените битови неудобства и възрастта на пострадалия към момента на ПТП. Решаващият съд не е отказал изрично да съобрази нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, а напротив – взел е предвид обществено – икономическата обстановка в страната към момента на уреждането, с което е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 25/03.04.2009г. по т.д. № 504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. 916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. В цитираните решения се приема, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Отделно от това, цитираната в изложението от касационните жалбоподателки съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
Доколкото обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, това изключва наличието на претендираните от касационните жалбоподателки допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, доколкото не е направено такова искане.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 915/20.04.2017г. по гр.д. № 2561/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав, в частта, с която се потвърждава решение № 1614/23.12.2016г. по гр.д. № 897/2015г. на Софийски градски съд, І ГО, 15 състав, в обжалваната част, с която предявеният от К. К. Т. срещу ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 10.06.2014г. ПТП, е отхвърлен за разликата над 45 000 лв. до предявения размер от 90 000 лв. като частичен от пълния му размер от 100 000 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.