6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
гр. София, 09.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№1084 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №2493 от 29.12.2016г. по т.д. №4670/2015г. на Софийски апелативен съд. С него е отменeно решение №1412 от 27.08.2015г. по т.д. №4331/2014г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Акционерно дружество „П. А.“ АГ, Ш., против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД и вместо това е осъдено [фирма], [населено място], да заплати на Акционерно дружество „П. А.“ АГ, Ш., на основание чл.55 ал.1 предл. първо от ЗЗД сумата 105 000 щ.д., като получена без основание, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на завеждането на иска – 25.06.2014г. до окончателното плащане, както и сумата 2738 лева разноски в производството.
Касаторът поддържа,че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, а също и че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд с протоколно определение от 23.02.2016г. повторно е разпределил доказателствената тежест в процеса, въпреки, че същото процесуално действие вече е извършено от първоинстанционния съд. Счита, че дори и да се приеме, че въззивният съд е преценил необходимостта от събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд, то същият е следвало да се обоснове с оглед ограничението на чл.266 ал.1 от ГПK, което нe e сторено. Поддържа също, че от събраните по делото доказателства не е установено плащане на процесната сума от страна на ищеца „П. А.“ АГ, Ш., нито получаването на процесната сума от страна на ответника [фирма], [населено място].
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа,че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Извършването на преразпределение на доказателствената тежест в процеса от въззивния съд, въпреки, че същата е разпределена от първата инстанция в доклад по чл.146 от ГПК, по същество представлява ли изготвяне на нов доклад по делото? 2.При иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 –во от ЗЗД, налице ли е пасивна легитимация за ответника да отговаря по такъв иск, ако от материалите по делото се установява, че ищецът е предал процесната сума на мним представител на ответника и ответникът не е получил същата? 3. При иск за неоснователно обогатяване с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 –во от ЗЗД налице ли е активна легитимация за ищеца да претендира връщане на сума платена по фактура, издадена на трето лице, без това трето лице да е упълномощавало ищеца от негово име да иска връщане на същата сума? Поддържа, че първият въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК, в което се приема,че въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146 ал.1 от ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Твърди, че вторият и третият въпрос са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в ППВС №1 от 28.05.1979г. по гр.д.№1/79г., съгласно които първият фактически състав на чл.55 ал.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, тоест ответникът да е получил процесната сума, а активно легитимирано по иска по чл.55 ал.1 от ЗЗД е лицето, което действително е дало претендираната в производството сума.
Ответникът Акционерно дружество „П. А.“ АГ, Ш., поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да уважи предявения иск за връщане на сумата в размер на 105 000 щ.д., въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че Д. А., като представител на ищеца Акционерно дружество „П. А.“ АГ, Ш. е предала тази сума на ответното дружество, представлявано от А. К., с протокол от 27.03.2012г. Изложил е съображения, че ответникът не заявява и не доказва по делото основание да задържи процесната сума, а доказателствената тежест за това е негова.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивния съд във връзка с извършения от първата инстанция доклад по чл.146 от ГПК, е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд е извършил преразпределение на доказателствената тежест и е уважил направеното с въззивната жалба доказателствено искане, но по отношение на този въпрос касаторът не е обосновал наличието на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая във въззивната жалба са изложени доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съществени процесуални норми относно пълното съдържание на доклада, а именно дължимите към страните указания относно разпределението на доказателствената тежест и обстоятелствата, за които страните дължат доказване. Същевременно са изложени и оплаквания, че с оглед на направено от ответника едва в първото съдебно заседание възражение за липса на представителна власт на лицето А. К. и представени от него нови доказателства, въззивникът ищец е поискал своевременно издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред НОИ, но такова не му е било издадено от първоинстанционния съд. Въззивният съд в открито съдебно заседание на 23.02.2016г. е приел, че с оглед съдържанието на доклада на първоинстанционния съд, следва да даде възможност на ищеца да ангажира тези доказателства, които е пропуснал да ангажира в първата инстанция. За да направи това съдът е извършил отново разпределение на доказателствената тежест между страните, с оглед на което е приел поисканото от въззивния жалбоподател доказателство / удостоверение/ за относимо и е разпоредил издаването му. По този начин съдът е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК, както и със задължителните разяснения в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според задължителната съдебна практика въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства, поискани от страната, ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Преценката на въззивния съд за съдържанието на извършения от първоинстанционния съд доклад, не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК, а има значение за правилността на постановения съдебен акт. Действително в случая въззивният съд е констатирал в мотивите на решението си, че с определение от 07.04.2015г. първоинстанционният съд е извършил разпределение на доказателствената тежест, което съвпада с повторно извършеното от въззивния съд. Независимо от този пропуск, издавайки поисканото с въззивната жалба удостоверение и обсъждайки същото в мотивите си, въззивният съд не е допуснал нарушение на задължителните разяснения в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото във въззивната жалба има и доводи за неправилен отказ за издаване на своевременно поисканото в първото съдебно заседание съдебно удостоверение.
Вторият поставен от касатора въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация, тъй като не съответства на фактическите констатации на въззивния съд и не е обусловил изводите му за основателност на предявения иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД. Въпросът е поставен с оглед оплакването на касатора, че ищецът е предал процесната сума на лице, което не е имало представителна власт по отношение на ответника. Въззивният съд, обаче, въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че ищецът е предал процесната сума на лице, което е надлежно овластено да представлява ответното дружество, съответно че дружеството е получило същата сума. При тези фактически констатации правните изводи,че е осъществен един от фактическите състави на чл.55 ал.1 от ЗЗД е в съответствие със задължителните разяснения в ППВС №1 от 28.05.1979г. по гр.д.№1/79г., съгласно което и при трите състава на чл.55 ал.1 от ЗЗД се изисква предаване и съответно получаване, тоест преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Третият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правен въпрос също не обуславя допускането на касационно обжалване. Приемайки, че легитимиран да иска връщане на даденото е този, който е предал престацията на ответника, въззивният съд е съобразил задължителните разяснения в ППВС №1 от 28.05.1979г. по гр.д.№1/79г. В този смисъл е и задължителната практика, формирана с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №189/04.02.2014г. по т.д. №141/2012г. на ВКС, I т.о. В него е прието, че при фактическия състав по чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание ищецът следва да въведе като твърдение и да докаже предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът основанието за получаване или задържане на полученото. При фактическия състав по чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД при отпадане на основанието – ищецът следва да въведе като твърдение и докаже предаването на вещ, респективно плащането, като въведе и твърдения за основанието към момента на получаването на престацията от ответника, както и за фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадането на основанието с обратна сила, а ответникът следва да докаже основания за задържане на полученото. Относно хипотезите, в които е дадено нещо в изпълнение на чужд дълг, нито в цитираната от касатора задължителна практика на ВКС, нито в служебно известната на настоящия състав практика се определя като правно значимо евентуално овластяване от страна на лицето, чието задължение е изпълнено. От значение за основателността на иска в трите състава от чл.55 ал.1 от ЗЗД е дали задължението на третото лице е съществувало към момента на предаването на вещта /паричната сума/, съответно дали задължението е възникнало или отпаднало с обратна сила след предаването на вещта.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2493 от 29.12.2016г. по т.д. №4670/2015г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, ап.3, представлявано от управителя А. И., да заплати на „П. А.“ АГ, учредено съгласно законодателството на Република Ш., кантон Цуг, със съдебен адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 700 лева /седемстотин лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.