О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
гр. София, 15.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1363 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. Ф. срещу решение №63 от 10.01.2017г. по т. д.№3555/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, в частта, с която е потвърдено решение от 29.03.2016г. по т. д. №17492/2013г. на СГС, ТО, VІ – 14 състав, в частта, с която на основание чл.422 ал.1 от ГПК вр. чл.535 от ТЗ е признато за установено по отношение на [фирма] /с предишно наименование [фирма]/, че А. В. Ф. дължи сума в размер на 9 771,17 евро– главница по запис на заповед, издаден на 31.01.2008г. за сумата 13 182,12 евро, ведно със законната лихва от датата на заявлението 05.03.2010г. до окончателното плащане, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по гр.д.№9638/2013г. на СРС, 52 състав, както и в частта, с която са присъдени на ищеца разноски по делото в размер над 1 570,76 лева за исковото производство и над 916,27 лева за заповедното производство.
Касационната жалбоподателка твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно и немотивирано. Поддържа, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е допуснал нарушения на императивни правни норми, регламентиращи компетентността му при проверка на първоинстанционния съдебен акт. Прави оплаквания, че в мотивите на съдебното решение въззивният съд не е обсъдил релевантните за предмета на спора доказателства, поотделно и съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните. Наред с това твърди, че съдът неправилно е приложил материалноправна норма, като е направил коренно противоположни, противоречиви и взаимно изключващи се правни изводи. Счита, че ищецът не е доказал валидното възникване и съществуване на каузално правоотношение, както и връзката му с процесния запис на заповед. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за неоснователни възраженията й за нередовност на исковата молба, както и за нередовност на записа на заповед поради липса на уговорено място на плащане, а също така не е обсъдил възражението й, че процесният запис на заповед не обезпечава твърдяното от ищеца каузално правоотношение, поради това, че се различава съществено от записа на заповед, представен към договора за финансов лизинг. Смята за неправилни изводите на въззивната инстанция, че датата на сключване не е част от задължителното съдържание на един договор, както и че датата на сключване на договора за лизинг е отразена от страните при подписите им на общите условия. Също така оспорва извода на съда, че е налице хипотезата на чл.301 от ТЗ, тъй като ищецът не оспорва договора за финансов лизинг и по този начин е налице изричното му потвърждаване. Поддържа, че съдът неправилно е интерпретирал въззивната жалба и наведеното с нея нарочно оплакване, че съдът не е изключил доказателства по реда на чл.183 от ГПК.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. При направено оспорване на външната форма на записа на заповед и направено твърдение за нищожност на ценната книга, намират ли приложение нормите на чл.536 ал.3 и ал.4 от ТЗ, след като в представения първоначално от ищеца процесен запис на заповед са направени и се съдържат изрични уговорки по отношение начина и мястото на плащане и съгласно нормата на чл.536 ал.2 от ТЗ само липсата на реквизит се попълва от закона? 2. Следва ли съдът да обсъди и да се произнесе по всички направени възражения във връзка с недействителността и респективно действителността на договор за финансов лизинг, в това число и като се произнесе по нищожността на представения като неразделна част към него договор за покупко – продажба на МПС? 3.Действителен ли е договор за финансов лизинг без посочена в него дата на сключване и допустимо ли е датата на договор за финансов лизинг да бъде сочена от съда въз основа на общи условия? 4.Може ли без да са налице категорични доказателства за идентичност между представения първоначално запис на заповед и този представен към договор за финансов лизинг, обозначен като „приложение№3“, да бъде прието, че е налице идентичност между двата записа на заповед? 5.Допустимо ли е въззивният съд да достигне до извод, че процесният запис на заповед представлява обезпечение по договор за финансов лизинг бланкетно позовавайки се на това, че в договора било предвидено издаването на записи на заповед, след като е приел неправилно, че процесната ценна книга е попълнена на бланката, представляваща „приложение№3“? 6. Представлява ли съществено процесуално нарушение липсата на произнасяне от страна на първоинстанционния и въззивния съд по направено своевременно искане и респективно възражение за приложение на чл.183 от ГПК по отношение на непредставени в оригинал от ищеца писмени доказателства и допустимо ли е въз основа на оспорени и неизключени доказателства съдът да приеме, че е налице валидно възникнало правоотношение между страните, за което ищецът твърди, че е обезпечено със записа на заповед? 7. Допустимо ли е въззивният съд при направено искане пред първоинстанционния съд за приложение на чл.183 от ГПК и направено мотивирано оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд в съдебния акт не се е произнесъл по искането по чл.183 от ГПК и не е изключил от доказателствата по делото непредставените в оригинал писмени доказателства, да интерпретира изложеното във въззивната жалба и да приеме, че няма твърдения първоинстанционният съд да не се е произнесъл или да е оставил без уважение искането за задължаване на ищеца да представи документите в оригинал? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №549/12.07.2011г. по ч.т.д.№345/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №269/27.04.2012г. по ч.т.д.№172/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №283/07.05.2012г. по т.д.№201/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №149/05.11.2010г. по т.д.№49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №108/22.07.2011г. по т.д.№813/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №102/25.07.2011г. по т.д.№672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и влязлото в сила решение от 18.12.2012г. по гр.д.№12567/2012г. на СГС, ІІІ Г състав.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображения излага в отговора на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за недоказани възраженията на ответницата, че издаденият на 31.01.2008г. запис на заповед за сумата 13 182,12 евро, не е автентичен и не е редовен от външна страна, тъй като не съдържа като реквизит място на плащане. Намерил е за основателно възражението й, че посочването, че сумата е платима при [фирма], без да е посочена конкретна банкова сметка, означава липса на място на плащане, но е приел, че това не води до недействителност на ценната книга поради липса на задължителен реквизит. Изтъкнал е съображения, че при липса на посочено място на плащане за такова се счита мястото на издаване, а при липса на място на издаване, за такова се счита мястото, посочено до името на издателя /чл.536 ал.2-4 от ТЗ/. Счел е изцяло за неоснователни възраженията на ответницата, че непосочването и неустановяването от ищеца на каузална сделка, за чието обезпечаване е издадена ценната книга, води до липса на валиден запис на заповед, респ. на менителнично задължение. Посочил е, че ищецът не е длъжен да сочи каузално правоотношение, нито при липса на твърдение за такова в исковата молба е длъжен да доказва наличието на каузална сделка. Приел е, че при въведени твърдения, че записът на заповед е издаден като обезпечение по договор за лизинг и при направени възражения от ответницата както за липса на валидно каузално правоотношение – договор за лизинг на МПС, така и за липса на връзка между този договор и процесния менителничен ефект, евентуално за погасяване на задълженията й, ищецът като кредитор следва да докаже наличието на валиден запис на заповед, от който произтича вземането му, както и съществуването между него и ответницата на каузална сделка /договор за лизинг/, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, а в тежест на ответницата е да установи погасяването на задълженията й като издател на ценната книга или като лизингополучател. Стигнал е до заключението, че от приетите по делото доказателства се установява възникването на валидно правоотношение по договор за финансов лизинг и изпълнението на задължението на лизингодателя да придобие собствеността и да предаде на лизингополучателя лизинговата вещ за ползване. Счел е за неоснователно възражението на въззивната жалбоподателка, че договорът е нищожен, тъй като липсват доказателства за представителната власт на лицата, подписали се от името на ищцовото дружество, както и поради липса на задължителни реквизити, като дата, собственици на калитала на лизингодателя, подробно описание на лизинговата вещ. Изложил е доводи, че датата на сключване не е част от задължителното съдържание на един договор, но дори да се приеме, че е необходимо да има дата на договора, то в случая датата на сключване е отразена при подписите на страните на Общите условия- 31.01.2008г. Посочил е, че дори договорът да е подписан от лица без представителна власт, ищцовото дружество не го оспорва, поради което е налице хипотезата на чл.301 от ТЗ. Счел е за неоснователни възраженията, че лизингодателят не е изпълнил основните си договорни задължения, като е изтъкнал, че лизингодателят е собственик на лизинговия обект, избран от лизингополучателя, като го е предоставил за ползване на лизингополучателя с приемо-предавателен протокол. Изтъкнал е, че договорното задължение за придобиване правото на собственост може да бъде изпълнено и след предаването на вещта за ползване на лизингополучателя.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касационната жалбоподателка правен въпрос е обуславящ изхода на спора, доколкото съдът е намерил за неоснователно възражението й, че процесният запис на заповед е нередовен, тъй като в него липсва един от изискуемите реквизити – място на плащане. По отношение на този въпрос обаче не са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. В цитираните от жалбоподателката определения се приема, че при записи на заповед с определена дата на падеж, които не следва да се предявяват за плащане, законовото изискване за място на плащане е спазено, в случай, че в документа е отразено, че дължимата сума е платима по конкретизирана с необходимите данни банкова сметка. В тях обаче не е отречена възможността като място на плащане да бъде посочен клон на банката, чрез която издателят ще следва да преведе сумата, дори това изрично е посочено като пример за редовно обозначено „място на плащане“ в определение №549/12.07.2011г. по ч.т.д.№345/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 167 от 11.10.2017г. по т.д. №200/2017г. на ВКС, ТК, IІ т.о. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение противоречивата практика е уеднаквена. Действително въззивният съд е приел, че в записа на заповед липсва уговорено място на плащане, което противоречие с разрешението, дадено в решение № 167 от 11.10.2017г. по т. д.№200/2017г. на ВКС, ТК, IІ т. о., обаче не променя крайния извод за редовност на записа на заповед.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения /решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76 от 12.06. 2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са и решение №134/30.12.2013 г. на ТК, ІІ т.о. и р. № 173/03.01.2016 г. по т.д. 1689/2015 г., както и р. № 161/04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г., р. № 815/15.02.2011 г. на ГК, ІV г.о., с които също се приема, че задължение на въззивният съд е да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора по делото и която практика се споделя изцяло от настоящия състав на ВКС. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждането на вземането на ищеца по процесния запис на заповед. При това въззивният съд е обсъдил всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, включително възраженията за недействителност на договора за лизинг, за гарантиране на изпълнението на който според ищеца е издаден процесния запис на заповед, включително и поради нищожност на договора за покупко- продажба на лекия автомобил. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, като обсъди всички доводи на страните, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС на РБ.
Третият въпрос също е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е изразил становище, че датата на сключване не е част от задължителното съдържание на един договор. По отношение на този въпрос обаче касационната жалбоподателка не е обосновала допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, като не е посочила задължителна практика на ВКС, с която постановеното въззивно решение е в противоречие, нито е представила влезли в сила решения на първоинстанционни съдилища, въззивни съдилища или решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос
Четвъртият и петият въпроси са относими към предмета на делото, но по своята същност съставляват оплаквания за необоснованост и неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства. Те касаят правилността на въззивното решение, а отговорът им не зависи от тълкуването на определена материалноправна или процесуалноправна норма, а от доказателствата и установената фактическа обстановка. Преценката на приетата по делото фактическа обстановка не може да бъде осъществена в производството по допускане на касационно обжалване.
Последните два правни въпроса са свързани с твърденията на касационната жалбоподателка, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е изключил писмени доказателства, които тя е поискала да бъдат представени в оригинал, а въззивният съд неправилно е интерпретирал оплакванията й във въззивната жалба. Поставените въпроси обаче не съответстват на извършените в производството процесуални действия и в този смисъл не са обуславящи изхода на спора. Действително всяка от страните може да поиска другата страна да бъде задължена да представи оригинала на представен от нея в препис документ, без да сочи причини и основания за това. В случая обаче допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение се изразява не в пропуск да бъдат изключени писмени доказателства по реда на чл.183 от ГПК, а в пропуск да бъде задължен ищецът да ги представи в оригинал, въпреки направено от ответницата изрично искане в този смисъл. Поради това и въззивният съд може да коригира този пропуск само при оплакване във въззивната жалба и въведено със същата доказателствено искане към него да задължи насрещната страна да представи документите по реда на чл.183 от ГПК. Както правилно е отбелязъл в мотивите си въззивния съд, във въззивната жалба няма такова доказателствено искане.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение, доколкото същият е представляван в касационното производство от юрисконсулт, който е депозирал писмен отговор на касационната жалба. Същите следва да бъдат определени от съда съобразно действащата редакция на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/2017г./, съгласно която присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. Съгласно чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която препраща чл.37 от Закона за правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева. Поради изложеното А. В. Ф. следва да бъде осъдена да заплати на [фирма], [населено място], юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100 лева, съобразно вида на делото и неговата фактическа и правна сложност, както и извършените от ответника процесуални действия.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №63 от 10.01.2017г. по т.д.№3555/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.
ОСЪЖДА А. В. Ф., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.3, ап.5, да заплати на „Х. А. Р. А. БЪЛГАРИЯ“ О.,[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.8 от ГПК адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лева /сто лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.