О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
[населено място],01.08.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети и трети юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1759 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Алда Грейнс“ ООД, Румъния, срещу определение №214/27.03.2018г. по в.ч.т.д. №107/2018г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение №4080/20.12.2017г. по т. д. №1041/2017г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по делото поради неподведомственост на спора на основание чл.19 от ГПК.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: 1.Дали текст в търговски договор, в който не е конкретно определен субектът, който ще правораздава по волята на страните относно техния спор /посочен и назован арбитър или институция по име и административен адрес/ и в който съответно не е приета изрично специална процедура за избора му, следва да се приема от съда за валиден и действителен процесуален договор – арбитражно споразумение по смисъла на чл.19 от ГПК? 2.Дали търговски договор с клауза за арбитраж, подписан от служител, а не от представляващия юридическото лице и непотвърден от законния представител, обвързва страната процесуално с арбитражно споразумение за „арбитражен съд“, по смисъла на чл.19 от ГПК? Приложима ли е законовата презумпция на чл.301 от ТЗ по отношение на инкорпорираното в договора арбитражно споразумение? 3. Допустимо ли е съдът да тълкува и да се позовава на текст на ОУ, в процесния случай – рамково съглашение F./4А, на база единствено на справка към момента на постановяване на определението си, в чуждоезичен интернет сайт, при липса на факти за действителния текст на съглашението към датата на подписване на представените по делото договори? Без представяне на подписано и фактически прието от страните, като неразделна част към всеки от договорите „рамково съглашение F./4А“, представляващо ОУ, следва ли съдът задължително да се произнесе с определението си относно наличие или липсата на предпоставките за задължителност на ОУ, с оглед разпоредбите на чл.298 ал.1 т.1 от ТЗ и чл.16 ал.1 от ЗЗД, при произнасяне относно действителността на арбитражно споразумение между страните, включено в ОУ? По първия поставен въпрос се позовава на противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, обективирана в определение №281/07.05.2012г. по ч.т.д.№215/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №55/29.03.2016г. по т.д.№2820/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №660/20.12.2016г. по ч.т.д.№2197/2016г. на ВКС, ТК, решение №63/25.05.2015г. по т.д.№3740/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. По втория въпрос твърди, че съдът се е произнесъл с разрешенията в решение №157/11.01.2013г. по т.д.№611/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №8/08.02.2017г. по т.д.№1706/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №66/07.07.2014г. по т.д.№4036/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., в които се приема,че условие за действителността на арбитражното споразумение е да е в писмена форма и да е сключено от лица, имащи право по закон да изразяват волята на страните по договора. По третия въпрос твърди, че съдът е допуснал противоречие с решение №107/25.07.2013г. по т.д.№381/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Моли също съдът да се произнесе и с оглед предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК относно текста на клауза „Управление на договора“ в представените от ответника договори и тълкуването му съобразно разпоредбата на чл.19 от ГПК. Позовава се и на наличието на предпоставките за достъп до касация по чл.280 ал.2 от ГПК, като твърди, че определението е очевидно неправилно, тъй като съдът се е произнесъл погрешно, че съдържанието на договор №R./28.11.2016г. съответства на съдържанието на търговските фактури – инвойси и по него са извършвани доставки. Излага доводи също, че съдът е направил грешен извод, че два от представените от ответника договори са цитирани във фактурите, което противоречи на съдържанието на представените инвойси и договори.
Ответникът по частната касационна жалба „Ник – Сот Груп“ ЕООД, [населено място], поддържа, че не са налице релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК.
За да потвърди определение №4080/20.12.2017г. по т. д. №1041/2017г. на Варненски окръжен съд за прекратяване на производството по делото поради наличие на арбитражна клауза, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че обективираните в представените фактури доставки са предмет на сключени между страните договори за слънчогледови семена R. от 05.05.2016г., R. от 28.06.2016г., R. от 05.09.2016г. и R. от 28.11.2016г., като във всички подписани между страните договори се съдържа идентична арбитражна клауза –при условията на F./4А, Арбитраж в Лондон. Изложил е съображения, че всички договори съставляват стандартизирани договори на F. и съдържат арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове от Международния арбитраж на Федерацията. Въз основа на справка в официалния сайт на F. е установил, че Международният арбитраж на Федерацията на асоциациите за олио, семена и мазнини /F./ е арбитражна институция, която заявява цели за развитието на сектора на международната търговия с маслодайни култури, маслодайни семена и мазнини, усъвършенстване на стандартизирани договори, методи за определяне на теглото и качеството на стоките, анализиране, сертифициране, защита на интересите на участниците на пазара. Приел е, че в компетентността на арбитража на F. e разрешаването на всички спорове, произтичащи от нарушения на задълженията на страните по договори за доставка на маслодайни култури, маслодайни семена или мазнини. Счел е за неоснователно при приложимост на българското право възражението на ищеца за липса на представителна власт на лицето, подписало договорите като представител на ищцовото дружество, като е изтъкнал, че два от договорите са цитирани в представените от ищеца фактури. Взел е предвид и доказателствата, че лицето, подписало договорите, е назначено по трудов договор като директор на ищцовото дружество. Изложил е и съображения, че за процесните доставки, включително и уговорената арбитражна клауза, е приложимо английското право.
Първият формулиран от касационния жалбоподател правен въпрос е относим към предмета на спора, но не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът не е формирал изводите си за точния смисъл и валидността на постигнатото между страните арбитрожно споразумение само въз основа на текста на представените по делото договори. Съдът е установил, че представените договори съдържат изрично препращане към стандартизиран договор на F. – договор F./4А, а всички стандартизирани договори на Федерацията на асоциациите за олио, семена и мазнини /F./ съдържат арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове от Международния арбитраж на Федерацията. Поради това и цитираната от частния касационен жалбоподател практика на ВКС по приложението на чл.19 от ГПК не е относима към настоящия спор, доколкото тя касае хипотези на договори, в които изобщо липсва конкретизация на арбитражната институция към която следва да бъде отнесен спорът между страните.
По отношение на втория въпрос също не са налице предпоставките за достъп до касация, доколкото същият не се явява обуславящ за изводите на въззивния съд. Съдът е формирал извод, че не се касае за действия без представителна власт, тъй като лицето, подписало представените по делото договори от името на ищцовото дружество, е било назначено за директор на дружеството. Само като допълнителен аргумент е изтъкнал и обстоятелството, че договорите за доставка на семена са цитирани в представените по делото фактури. Преценката на съдържанието на представения по делото трудов договор относно правомощията на назначения търговски директор на ищцовото дружество не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на анализа на събраните доказателства, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос.
Третият въпрос е свързан с предмета на спора, доколкото съдът се е позовал в мотивите си на публично достъпна информация от официалния сайт на F., без по делото е представен превод от стандартизирания договор F./4А. По отношение на този въпрос обаче не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В цитираното от касатора решение №107/25.07.2013г. по т.д.№381/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че общите условия на застрахователя при застраховка „Автокаско“ не могат да бъдат определени като служебно известни на съда факти, а подлежат на доказване. В случая съдът не е обявил съдържанието на стандартизирания договор за служебно известен факт, а се е позовал на данни от официалния сайт на F., съгласно които всички стандартизирани договори съдържат арбитражна клауза за разрешаване на възникналите между страните спорове от Международния арбитраж на Федерацията. Процесуален въпрос относно възможността за извършване на служебна справка от официална интернет – страница на юридическо лице при проверката за допустимост на съдебното производство, не се поставя от касационния жалбоподател.
По тези въпроси не е обосновано и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По приложението на разпоредбата на чл.19 от ГПК е формирана постоянна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
Неоснователни са и доводите на касатора за очевидна неправилност на въззивното определение. Съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ е изяснено от Върховния касационен съд с определение №97 от 02.02.2018г. по ч. т. д. №221/2018 г., II т. о., определение №161 от 06.03.2018г. по ч. т. д. №3131/2017г., II т.о., определение №180 от 18.03.2018г. по ч. т. д. №74/2018г., II т.о. и други. Очевидната неправилност, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г., не е тъждествена с неправилността по чл.281 т.3 от ГПК, представляваща основание за касационно обжалване на постановените от въззивните съдилища решения. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК, въззивният акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона в противоречие с неговия смисъл, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване на въззивния акт и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 от ГПК. В настоящия случай не са налице такива пороци, които биха обосновали очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280 ал.2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Варненски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №214/27.03.2018г. по в.ч.т.д. №107/2018г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.