7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 505
гр. София, 12.10.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1213 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №302 от 07.02.2017г. по т.д. №139/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №1835/10.11.2015г. по т.д.№6964/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VІ -9 състав, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], против Е. Б. В., в качеството на [фирма], иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК за признаване съществуването на изискуемо парично вземане в размер на 22100, 96 евро, представляваща част от общата сума от 47 886,36 евро, дължима по запис на заповед от 10.12.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда 04.06.2013г., до окончателното й изплащане. Със същото решение е прекратено като недопустимо производството по предявения от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.422 от ГПК, за признаване съществуването на изискуемо парично вземане за разноски в заповедното производство в размер на 864,51 лева, разноски за държавна такса и 1 058,71 лева, възнаграждение за адвокат.
В касационната жалба се сочи, че решението е постановено при съществено нарушение на материалния закон, като същото е необосновано и неправилно. Касаторът поддържа, че обвързвайки паралелно съществуващи правоотношения между страните – менителнично и каузално, съдът неправилно е приел, че изтичането на давността по каузалното правоотношение и направеното възражение от ответника в тази връзка, има за пряка последица неоснователността на менителничния иск. Счита, че от значение за основателността на исковете по чл.538 ал.1 от ТЗ и по чл.534 ал.1 от ТЗ би бил всеки един способ, погасяващ самото материално право по каузалното правоотношение, но не и давността. Изтъква, че предмет на делото е вземането по записа на заповед, а не вземането по каузалното правоотношение. Наред с това поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че приложимият давностен срок по отношение вземането на кредитора – лизингодател по договор за финансов лизинг е тригодишен, а не общият давностен срок по чл.110 от ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Погасяването на правото на иск за вземането по каузалното отношение, погасява ли вземането по записа на заповед, издаден с обезпечителна функция? 2. Какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по сключен договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски / в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл.111 б.“в“ от ЗЗД? По първия въпрос се позовава на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК – противоречие с решение № 110/ 8.11.2010г. по т. д. №949/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №102/23.07.2014г. по т.д. №2680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., като поддържа, че в посочените решения е прието, че от значение за основателността на менителничните искове би бил всеки един способ, погасяващ самото материално право по каузалното правоотношение /плащане, новиране, прихващане, опрощаване или друго/, но не и давността. Поддържа също, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №1113 от 04.12.2013г. по т.д.№1046/2011г. на Варненски окръжен съд и решение №1027 от 14.11.2013г. по т.д.№1048/2013г. на Варненски окръжен съд, в които се приема, че погасяването на правото на принудително изпълнение по договора за лизинг, за което и да е от паричните задължения не влияе върху самостоятелното право да се иска принудително изпълнение на парично задължение по менителничния ефект в срока по чл.531 ал.1 от ТЗ. Също твърди, че и в решение №1209 от 16.12.2014г. по в.т.д.№1681/2014г. на Варненски окръжен съд, решение №40 от 14.05.2015г. по в.т.д.№80/2015г. на Бургаски апелативен съд и решение №232 от 13.05.2015г. по в.гр.д.№155/2015г. на Варненски окръжен съд, е застъпена тезата, че възражението за погасяване по давност на обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение не е възражение, което води до погасяване по давност на менителничния иск. По третия въпрос също се позовава на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – противоречие с решение №102/03.08.2010г. по т.д. №897/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №120/10.11.2010г. по т.д.№1025/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., като поддържа, че в първите две от посочените решения е прието, че договорът за финансов лизинг е особен вид инвестиционен кредит, а в третото решение се приема, че при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи. Твърди и че въпросът за приложимата давност в хипотезата на договор за финансов лизинг се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №1113 от 04.12.2013г. по т.д.№1046/2011г. на Варненски окръжен съд и решение №1027 от 14.11.2013г. по т.д.№1048/2013г. на Варненски окръжен съд, в които се приема, че вноските по погасителния план на лизинга не представляват периодични плащания, а разсрочени падежи на части от едно задължение за главница, за които се прилага общата петгодишна давност.
Ответницата Е. Б. В., в качеството на [фирма], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС на РБ по формулираните от касационния жалбоподател материалноправни въпроси.
Третото лице – помагач [фирма], не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответницата за недействителност на ценната книга и погасяване на вземането по нея по давност поради непредявяването на записа на заповед в едногодишния срок по чл.487 от ТЗ. Приел е за установено, че записът на заповед е издаден с обезпечителна функция, като обвързаността между каузалната и абстрактната сделка обвързва и самите вземания по двете сделки, като погасяването на породеното от каузалното отношение вземане е достатъчно основание да се направи извод за отпадане и на това по ценната книга. Посочил е, че договорът за лизинг е договор с продължително изпълнение, а плащането на лизинговите вноски представлява периодично плащане, като вземанията от този тип съгласно разпоредбата на чл.111 буква „В“ от ЗЗД се погасяват с тригодишна давност. Установил е, че в случая дължимите според ищеца лизингови вноски са за периода от 2008г. до 2009г., а заявлението по чл.417 от ГПК е подадено през 2013г., когато вземанията са погасени по давност. Поради това е приел, че направеното в производството възражение за погасяване по давност на вземането за лизингови вноски е основателно, а при недължимост на сумите по договора, чието изпълнение обезпечава процесният запис на заповед, то не следва да се получава плащане и по него.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване.
Първият поставен в изложението материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него също не е установено наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. В цитираното от касатора решение №110/ 8.11.2010г. по т. д. №949/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че няма пречка в рамките на специалния менителничен иск да бъдат разглеждани и доводи, произтичащи от каузално правоотношение, но те биха били релевантни, ако са свързани с погасяването, евентуално новирането на задължението по ефекта и пр. В същото решение съставът на ВКС не е изразил принципно становище, че от значение за основателността на иска по чл.534 от ТЗ са всички способи за погасяване на материалното право по каузалното правоотношение, но не и давността. С оглед данните по конкретното производство съдът е приел, че не е направено възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, поради което неправилно въззивният съд е приложил служебно института на погасителната давност. В другото цитирано от касатора решение №102/23.07.2014г. по т.дело № 2680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., също не е изразено твърдяното от касатора становище. Съставът на ВКС е приел, че за прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 от ТЗ или установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 от ТЗ, а не общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. Също така е посочил, че в случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. С оглед изложеното обжалваното решение на Софийски апелативен съд не съдържа противоречие с разрешенията, дадени в постановените от ВКС на РБ решения, на които касаторът се позовава.
Не е налице и поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Макар и представените решения на Варненски окръжен съд да установяват противоречиво решаване на поставения въпрос от съдилищата, по същия въпрос е формирана задължителна за съдилищата практика с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 105/ 03.07.2012г. по т.дело №564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №52/ 13.06.2017г. по т.дело №60103/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. С първото съставът на ВКС е приел, че погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона правни способи / плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност и т.н./ има за последица погасяване и на поетото с гаранционно – обезпечителна цел абстрактно задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед. С второто решение се приема, че ефектът на давността засяга и обезпеченията на кредитора, като не следва да се допуска чрез менителнични сделки императивните правила на закона да бъдат заобикаляни. Поради това, дори кредиторът да разполага със запис на заповед при уговорен в своя полза срок на предявяване от по – късен спрямо изискуемостта на обезпеченото вземане момент, щом записът е издаден за обезпечаване изпълнението на парично задължение и падежът му е настъпил, поемателят на ценната книга следва да упражни правата си по менителничната сделка не само в краткия давностен срок по чл.537 вр. чл.531 ал.1 от ТЗ, но и преди да изтече давността на обезпеченото вземане. Следователно въпреки, че по поставения от касатора въпрос е била налице противоречива съдебна практика, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решения по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Вторият поставен в изложението материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото съдът е изразил становище, че вземанията за месечни вноски по договор за финансов лизинг съгласно разпоредбата на чл.111, буква „В“ от ЗЗД се погасяват с тригодишна давност. По отношение на този въпрос обаче не е установено наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Нито едно от трите цитирани от касатора решения на ВКС не дава отговор на поставения въпрос, доколкото първите две решения изясняват съществените характеристики на договора за финансов лизинг, а третото дава отговор за приложимата давност към вземанията за месечните вноски договор за кредит. По поставения от касатора въпрос е формирана задължителна за съдилищата практика с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 16/ 09.05.2017г. по гр.дело №50185/2016г. на ВКС, ГК, І г.о. С него съставът на ВКС е приел, че при основното задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен. Приел е, че съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД вземанията по периодични плащания се ползват с тригодишен срок на погасителната давност, съответно такъв е и срокът на давността на вземанията за възнаграждение /вноски/ по договора за финансов лизинг. Това разрешение е възприето и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 65 от 23.05.2017г. по т.д. № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 92 от 26.07.2017г. по т.д. № 1107/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. Следователно дори и по поставения от касатора втори въпрос да е била налице противоречива съдебна практика, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решение по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото не е направено такова искане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №302 от 07.02.2017г. по т.д. №139/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.