1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№687
гр. София, 22.07.2016год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение,в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 3552 по описа за 2015г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р А. В., чрез пълномощника й адв.Б. В. срещу решение № 1642/20.07.2015г. по в.гр.д. № 2783/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, I състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 3242/10.05.2014г. по гр.д. № 992/2011г. на СГС, I-2 състав е осъдена касаторката да заплати на ТБ [фирма] сумата в общ размер на 885 132,20лв, представляваща неоснователно получени суми от вътрешни разчетни сметки на банката в периода 09.01.2007г.-24.06.2009г., както следва: 224 720 лв. – получени на 09.01.2007г., 44 831лв. – получени на 28.02.2007г.; 58 299,67лв., равностойни на 29 808,15 евро, получени на 09.07.2007г.; 200 000,01лв., равностойни на 102 258,38 евро, получени на 13.08.2007г.; 22 755лв., получени на 05.09.2007г.; 39 116,60лв., получени на 31.03.2008 г.; 1825лв., получени на 26.08.2008г.; 3 750лв., получени на 24.10.2008г.; 263 505,16лв., получени на 16.12.2008г.; 1578,74лв., получени на 16.12.2008г.; 1965,61лв., получени на 16.12.2008г. и 22 785,42лв., равностойни на 11 650 евро, получени на 24.06.2009г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба 25.01.2011г. до окончателното им изплащане и е осъдена касаторката да заплати на банката сумата от 145 740,05лв., представляващи разноски пред първата и въззивна инстанция съразмерно на уважената част на исковете.
Касаторката поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията ТБ [фирма], [населено място] е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че е сезиран с искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и по чл.86 ЗЗД. С оглед разпределението на доказателствената тежест по иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и наведените твърдения по исковата молба решаващият съд е счел, че в тежест на ищеца е да установи предаване на процесните суми, а в тежест на касаторката-ответник по иска е доказването на наличието на годно правно основание за тяхното получаване. САС е намерил за безспорно, че в рамките на исковия период касаторката е била клиент на банката-ищец, където е имала открити лични депозитни и разплащателни сметки и че е ползвала отпуснати от банката кредити, отчитани по открити заемни сметки. Съобразно изслушаните пред първоинстанционния съд две едночленни ССЕ и тричленната ССЕ пред въззивния съд, последният е констатирал, че посредством процесните преводи от разчетни сметки на банката към сметки разкрити на името на касаторката в клонове на банката тя е получила общо сумата от 957 818,33 лв., с част от които в размер на 618 02,70лв. са заверени откритите й в същата банка лични депозитни и разплащателни сметки, а с останалата част в размер на 339 735,64 лв. са погасени нейни задължения по отпуснати от банката заемни средства. С оглед на това САС е намерил за установени фактите, които са в доказателствена тежест на ищеца. Въззивната инстанция е разгледала наведеното от касаторката основание за получаване на всички отделни преводи на суми по личните й сметки, респ. по сметките, обслужващи отпуснатите й заеми – извършени вноски на каса от нея, респ. от съпруга й, с които е нареждано постъпването на средствата по нейни лични сметки или от сметки на съпруга й са нареждани преводи в нейна полза. В тази връзка е било направено оспорване от банката, че не е осъществено твърдяното от касаторката внасяне или нареждане в нейна полза на сумите. Апелативният съд като е изходил от приложението на Наредба №3/29.09.2005г. за паричните преводи и платежните системи към процесните отношения е заключил, че нормативната регулация в исковия период предвижда банките да приемат по сметка на свой клиент безналични преводи и внасяне на пари в наличност, което става с вносна бележка или с нареждане-разписка при безналични преводи, чрез които се задължават/заверяват банковите сметки. Според въззивния съд с оглед заключенията по ССЕ безпротиворечиво се установява, че извършените вноски на каса в лева или валута, за които касаторката твърди, че предхождат заверяването на сметките от разчетните сметки на банката са направени с мемориални ордери или бордера, които не отговарят на банковия стандарт за вносни бележки – в тях /с изключение на един мемориален ордер/ липсва посочен вносител, подпис на вносител, получател и основание/ предназначение на средствата/. Тези констатации според въззивния съд, кредитиращ в тази връзка изводите в заключението на ССЕ, депозирано пред него, сочат на липса на документална обоснованост на счетоводните операции, отразяващи движението на паричните средства в касите на банката и последващите счетоводни операции, отразяващи движението на парите към сметка на получателя. Решаващият съд е отчел начина на процедиране при всяка една от процесните банкови операции, като е обобщил, че при извършване на преводите са използвани временни разчетни сметки на банката „Вътрешни разчети в лева“ / сметка 4260/, „Вътрешни разчети във валута“ /сметка 4621/ и „Преводи за изпълнение и в рекламация в лева“ / сметка 4351/, „ Преводи за изпълнение и в рекламация във валута “ / сметка 4352/, към които са били насочвани постъпилите на каса суми, след което и независимо от липсата на посочен получател и предназначение на сумите, с тях са заверявани сметките на касаторката. САС е изложил, че с оглед предназначението на сметка 4351 и 4352 според същестуващите банкови стандарти и правила получаването на преводи на клиент на банката от тях е недопустимо, а в случая ответницата е получила част от претендираната сума като превод от тези сметки въз основа на ръчни операции, без доказателства за идентификация на вносителя и неговата воля да се завери сметката на касаторката. За ирелевантен въззивният съд е намерил въпросът за собствеността на вещите / дали извършените преводи в полза на касаторката представляват собствени парични средства на банката, отчитани в БНБ чрез сметки 5031 и 5041/ за възникване правото на облигационен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Апелативният съд е заключил, че липсата на документална обоснованост на постъпването на тези суми на каса /анонимни вноски без вносител и получател на сумите с изключение на едно бордеро, сумата по което не е присъдена на банката и в тази част решението на САС не е обжалвано/, води до неясен произход на средствата и тяхното предназначение. Те не могат да се отнесат към последващите операции по прехвърляне чрез разчетни сметки, от които ръчно / не въз основа на платежно нареждане или вносен документ и чрез автоматичната система на банката/ в този размер са отреждани по сметки на касаторката. Съвпадението в размера и валутата на постъпилите на каса суми с тези оперирани по разчетните сметки и отнесени към сметките на касаторката съдът е преценил само като косвени доказателствени факти, които могат да създадат предположение за предназначението на парите, но не представляват провеждане на главно и пълно доказване на наличието на законно правно основание за получаване на сумите посредством предварителното им внасяне на каса или нареждане в полза на касаторката. САС е намерил, че се касае за усвоени от касаторката суми, предоставени в оперативно управление на банката, за получаването на които не се доказва от ответницата по иска наличието на правно основание. Сигналът на банката до СГП, в който се излагат твърдения за констатирани от банката нарушения на съпруга на касаторката в качеството му на изпълнителен директор на институцията, съдът не е кредитирал, тъй като е приел, че не може изолирано да го цени като извънсъдебно признание, защото има различна цел и предхожда завеждането на настоящия спор.
По формулираните от касаторката в изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни и материалноправни въпроси, настоящият състав на ВКС намира следното:
Първият поставен въпрос е по отношение на това дали е бил длъжен въззивният съд – дори и служебно, без да е бил сезиран с такова оплакване, когато за да отмени решението на първата инстанция прецени, че дадената от първоинстанционният съд квалификация е неправилна и в тази връзка на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да обезпечи правилното приложение на императивна норма като даде на страните нови указания и възможност за становища на осн. чл.146, ал.2 и ал.3 ГПК относно подлежащите на доказване факти, а и относно необходимостта за ангажиране на нови доказателства? Касторката счита, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по т.1-т.3 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът се поставя в контекста на доводи за променена едва с въззивното решение правна квалификация на предявените искове и на възраженията на касаторката като ответник по тези искове; за дадени едва с въззивното решение указания, различни от тези на първоинстанционния съд, вкл. относно разпределението на доказателствената тежест и за кои обстоятелства ответницата по иска следва да проведе главно и пълно доказване, кои факти не се нуждаят от доказване, за кои факти не се сочат доказателства, като при това въззивният съд не е дал възможност на касаторката да изложи становище и да предприеме съответни процесуални действия.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Така поставеният първи въпрос не е обусловил правната воля на съда, тъй като не се установява процедиране от въззивния съд в изложения от касаторката смисъл. Видно от обективирания в протокол от с.з. на 28.02.2012г. доклад на СГС по делото, първоинстанционният съд е дал квалификация на предявените искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, указал е на страните, че носят доказателствена тежест относно релевантните факти както следва: ищецът следва да докаже твърденията си по исковата молба за извършването на процесните преводи на парични средства, получаването на същите от страна на ответника, произхода на средствата, с които е извършено заверяването на търсените суми и размера на претенцията, респ. ответницата следва да установи обстоятелствата по своите възражения, че операциите са извършени с предварително наредени, съотв. внесени от нея и от съпруга й парични средства. За безспорно СГС е приел обстоятелството, че на посочените в исковата молба дати в банката е извършено заверяване на сметките на ответницата /сега касатор/. При съпоставяне между мотивите на въззивния съдебен акт и доклада на СГС не се констатира отклонение с изключение на приетата от САС ирелевантност на правото на собственост върху паричните средства, които от разчетни сметки на банката са постъпвали в лични сметки на касаторката или в сметки, които са обслужвали задълженията й по договори за банков кредит. Последното не обуславя процедиране на въззивния съд в отклонение от правомощията му като инстанция по съществото на спора и от задължителните разяснения по т.1-т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, доколкото касае извод относно правните последици на горепосочения факт. От друга страна указанието на първоинстанционния съд относно този факт се отнася до доказателствената тежест на банката-ищец и по никакъв начин не рефлектира върху правото на защита на касаторката. Така също указанията на СГС до ответницата по иска с правно осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, че следва да докаже обстоятелства по възражението си срещу основателността на иска, са възприети изцяло и от въззивния съд, защото те очертават релевантното за спора валидно юридическо основание за получаване на определена имуществена облага, на което касаторката се позовава.
Вторият въпрос е свързан с разпределението на доказателствената тежест относно релевантните за спора факти в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. При въведен допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителна практика, обективирана в Решение № 189/04.02.2014г. по т.д. № 141/2012г. на ВКС, I т.о.
ВКС намира, че по този процесуалноправен въпрос не са осъществени като общото по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК . Въпросът е изведен от оплакване за необоснованост на извода на САС, че ищецът е доказал „плащане“, и на оплакване за неправилно приложение на материалния закон във връзка с извода чия собственост са парите по клиентски и разчетни сметки в банката, които оплаквания следва да се квалифицират като касационни основания по чл.281, т.3, пр.1 и 3 ГПК. Произнасянето по тях стои извън правомощията на касационната инстанция във фазата по селектиране на касационната жалба. Така формулиран въпросът предполага, за да бъде относим към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК отговор засягащ изводите на съда коя страна кои факти е длъжна да установи, в съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК, а не дали с оглед на конкретните доказателства по делото и прилагането от въззивния съд на логически, опитни, научни правила той е приел определени факти за доказани или не и какви правни изводи налага тази фактическа установеност. За изчерпателност следва да се посочи, че в случая въззивният съд в съответствие с даденото задължително разрешение в цитираната съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК е приел, че банката-ищец следва да установи факта на предаване на процесните суми, а в тежест на касаторката-ответник по иска е доказването на наличието на годно правно основание за тяхното получаване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя като трети правен въпрос : Допустимо ли е решението на съда, който е разгледал съдебния спор и обосновал решението с приложението на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД между спорещите ищец-банка и ответник-клиент на банката, с предмет – липсата или наличието на основание ответникът да има права над вземанията за парични суми, постъпили по негови клиентски сметки, или суми , с които са погасени задължения по негови кредитни сметки, вместо въз основа на клаузите от валидния и действащ между страните договор за откриване и действия на съответните сметки / депозитни, разплащателни, влогови, кредитни линии, кредитни / картови/ сметки и пр.? Предвид формулираните от касаторката към него „допълнителни въпроси“, ВКС приема, че евентуалната недопустимост на обжалвания съдебен акт страната извежда от твърдяно несъответствие между правното основание на иска /„ на което са били уважени исковете на банката“/ и действителните договорни правоотношения между страните и постановяването на решение от въззивния съд при това несъответствие; от игнорирането от въззивния съд на възражението за договор между страните за разкриване на съответните лични сметки на касаторката в банката. ВКС не споделя доводите на касаторката, че повдигнатите по-горе проблеми имат отношение към допустимостта на иска, оттук и на решението по него. Правната квалификация на иска се дава от съда въз основа на твърденията на ищеца, очертани с въведените от него факти в обстоятелствената част на исковата молба и с оглед направеното от ищеца искане в петитума на същата. За допустимостта на иска е достатъчно да са ясно изложени релевантните за спора факти и искането, в противен случай исковата молба следва да се остави без движение, на осн. чл.129, ал.2 вр. чл.127,ал.1, т.4 и 5 ГПК и подлежи на връщане на осн. чл.129, ал.3 ГПК, ако не се отстранят нередовностите. Дали твърдените от ищеца факти отговарят на действителното правно положение, което се доказва в рамките на процеса /а не при завеждане на исковата молба/, е въпрос по основателността на иска и получава отговор с крайния акт по съществото на спора – съдебното решение. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение за проверка евентуална негова недопустимост.
Четвъртият правен въпрос се отнася до релевантността на обстоятелството дали парите, които постъпват по сметки на ответницата, са собствени парични средства на банката. Касаторката счита, че произнасянето по него от апелативния съд е в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 189/04.02.2014г. по т.д. № 141/2012г. на ВКС, I т.о. След прецизиране на формулировката, настоящият състав приема, че касаторката има предвид релевантност на посоченото обстоятелство към фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Така уточнен въпросът е за приложение на относима към спора материалноправна норма.
Според изложения смисъл на четвърти въпрос ВКС счита, че същият се намира във връзка с повдигнатия от касаторката пети правен въпрос /представляващ първи материалноправен въпрос според дадената от страната номерация в изложението към касационната жалба/, а именно : За да се обоснове „начална липса на основание“ по предявения иск с правно осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, следва ли процесните суми да са били в имуществото на банката и от него да са преминали в имуществото на ответницата ? Въведен е допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие между произнасянето на въззивния съд по пети / а и по четвърти / въпрос с това обективирано в ППВС №1/1979г.
Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните от касаторката четвърти и пети въпрос изпълняват изискването за наличие на общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по тях има изложени мотиви от въззивния съд и те са обусловили крайните му правни изводи. Не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В ППВС №1/1979г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователно обогатяване и е посочено разграничаването между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава на чл.59 ЗЗД, като по отношение на фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е прието, че се изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание. В тълкувателните мотиви на решенията по чл.290 ГПК на ВКС : Решение № 189/04.02.2014г. по т.д. № 141/2012г. на ВКС, I т.о. и служебно известното на съда Решение № 211/26.11.2013г. по т.д. № 1082/2013г. на ВКС, II т.о. е прието, че в първия фактически състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД правопораждащ факт е положителният факт на плащането на парична сума, респ. предаването на вещ, поради което ищецът следва да въведе този факт като твърдение и да докаже само неговото настъпване. Следователно създадената задължителна съдебна практика, както и поддържаното в правната доктрина становище е, че във фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД под „получаване“, респ. „даване“ на нещо се има предвид фактическо действие, а не правно действие – „придобиване“, респ. “престиране“, затова от значение е установяването на фактическа власт върху имуществената облага от получателя й, а не придобиването от него на права върху облагата. Доколкото полученото „нещо“ по см. на чл.55, ал.1 , пр.1 ЗЗД има имуществен характер и законът изисква „получаване“, което предполага „даване“, се касае до имуществено разместване пак като фактическо действие. С оглед на което даденото от въззивния съд разрешение, че за основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е ирелевантно дали банката е собственик на получените от касаторката парични средства, а следва да се установят фактите на даване от страна на банката , респ. получаването по сметки на касаторката на процесната сума, е съобразено с така изложената задължителна съдебна практика.
Формулираният в изложението шести въпрос : Представляват ли „даване“ по см. на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД действията, осъществени от банката-ищец чрез оторизирани нейни служители, изразяващи се в приемане на каса пари в брой, предадени реално от едно трето лице, с които суми са заверявани сметки на клиент на банката, като за откриването на тези сметки са подписвани договори между клиента и банката, или с които суми се погасяват кредитни задължения на клиента на банката, възникнали по кредитни договори подписани с нея? е въведен при позоваване на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. И този въпрос касаторката свързва с доводи, почиващи на въведено от нея възражение в процеса, че даденото, респ. полученото /паричните ценности/ не е собственост на банката. Освен изложените по-горе по четвърти и пети въпрос съображения от настоящия състав относно релевантността на фактическите действия, а не на придобиването или не на права от получателя върху имотната облага, ВКС намира, че този въпрос се свързва с проблема за наличието или не на правно основание за настъпилото имуществено разместване. Поради което кореспондира с поставения от касаторката последен осми въпрос: Безспорният факт, че между банката–ищец и ответника-клиент са съществували отношения въз основа на сключени договори за кредит, чието погасяване банката е обслужвала и за откриване на банкови сметки, представлява ли „основание“ за извършване на действията на служителите на банката, чрез които процесните суми са отнесени по сметки на клиента и са погасени негови задължения? при въведено за него допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съдът намира, че шести и осми въпрос покриват изискването по чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1 , т.3 ГПК Според разясненията по т.1 от ППВС № 1/1979г. фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 ГПК изисква още при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага, напр. : нищожност на основанието; без да е съществувало някакво правоотношение; ако солидарен длъжник плати след като вече друго солидарно задължено с него лице заплати солидарното задължение в пълен размер; при плащане на задължение след неговото погасяване и пр. Следователно ако е налице основание, но извън дължимата по него престация ищецът е дал, а ответникът е получил нещо, то ще се яви дадено без основание / така и според тълкувателните мотиви в Решение №224/30.12.2013г. по т.д. № 981/2012г. на ВКС, II т.о./ . В случая въззивният съд изрично е съобразил, че касаторката е клиентка на банката с разплащателни, депозитни, влогови сметки и сметка кредит-овърдрафт. САС не е отрекъл възможността, уговорена и по договорите с банката, клиентката да получава парични средства по свои сметки, но е изложил аргументация, че правоотношенията във връзка с приемането от банките на безналични преводи и внасяне на пари в брой, са нормативно регулирани в Наредба №3/29.09.2005г. за паричните преводи и платежните системи . Именно поради нарушаването на изискванията по нея : за наличие на вносна бележка при внасяне в брой или нареждане-разписка при безналични преводи, в които да е обективирана волята на наредителя, респ. вносителя, че сумите са предназначени за получаване от касаторката, САС е направил извод, че няма правно основание за заверяване на сметките на касаторката с процесните суми. Това е и обусловило отхвърляне на иска. Въпрос относно приложението на правни норми от посочения нормативен акт към процесните отношения не е поставен от касаторката.
В изложението към касационната жалба се поставя и седми въпрос: Следва ли да се приеме, че идентично с хипотезата на чл.59,ал.1 и ал.2 ЗЗД и при иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, основанието за уважаването на иска е да е налице“обедняване“ за ищеца, което е в логическа свързаност / връзка , последица/ с настъпилото „обогатяване“ на ответника ? при позоваване на допълнителен критерий по чл.280, ал.1 ,т.3 ГПК. Не е изпълнено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил съображения за обедняване на ищеца и обогатяване на ответницата, които да са обусловили изводите му за основателност на иска по чл.55, ал.1 , пр.1 ЗЗД. Съгласно т.1, т.4 и т.5 от ППВС №1/1979г. е направено разграничение на отделните фактически състави по чл.55, ал.1, пр.1, 2 и 3 ЗЗД и чл.59 ЗЗД и е прието, че когато не са налице елементите на някои от трите фактически състава по чл.55, ал.1 ЗЗД, и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл.59, ал.1 ЗЗД . Също така е прието, че само в случаите по чл.59, ал.1 ЗЗД се дължи по-малката сума измежду обедняването и обогатяването, а в случаите на чл.55, ал.1 ЗЗД се дължи изцяло полученото без основание и необходимо изискване за уважаване на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД / но не и при искове по чл.55, ал.1 ЗЗД/ е връзката между обедняването и обогатяването от един или няколко общи факта. Следователно съобразно задължителната за съдилищата практика, което изключва осъществяването на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за да възникне право на вземане по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД не е необходимо да се установи обогатяване на ответника и обедняване на ищеца в смисъла, вложен в чл.59, ал.1 ЗЗД. Както вече бе посочено по отношение на въпроси 4 и 5 достатъчно е да се докаже фактът на получаване без основание.
По изложените съображения касационно обжалване не се допуска. Разноски за производството не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1642/20.07.2015г. по в.гр.д. № 2783/2014г. на Софийски апелативен съд, ГК, I състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.