5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 973
Гр.София, 22.12.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1524 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 833/25.04.16г., постановено по т.д.№ 4755/15г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1626/09.10.15г. по т.д.№ 5378/14г. на Софийския градски съд за обявяване на свръхзадължеността на [фирма], [населено място] с начална дата 31.12.11г., откриване на производство по несъстоятелност, назначаване на временен синдик и свикване на първо събрание на кредиторите.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че молителят в първоинстанционното производство – настоящ ответник е кредитор на длъжника – касатор и има изискуеми парични задължения за връщане на суми по договори за заем от 14.05.11г., 15.07.11г., 07.09.11г., 30.03.12г. и 28.06.12г., в които е уговорена и възнаградителна лихва. Счетено е, че вземанията на кредитора са изискуеми с оглед на уговорените срокове за връщане на заетите суми, като последното плащане е направено на 14.05.12г. Възражението на длъжника за прихващане с правопогасяващ ефект по отношение на задължението към кредитора по договорите за заем е отхвърлено като неоснователно. Представените по делото изявление за извънсъдебно прихващане от 20.02.15г. и уведомление за цесия от 05.02.15г. не са достигнали до кредитора – молител и по делото не са били ангажирани доказателства за съществуване на заявеното активно вземане. Молителят е оспорил прихващането с възражение, че не съществуване вземане на [фирма] към [фирма] в размер на 12000000 лв. по договор за заем, поради което решаващият състав е приел, че същото не е ликвидно и изискуемо. Въззивният съд е изложил съображения, че длъжникът е в състояние на свръхзадълженост, тъй като имуществото му не е достатъчно да покрие паричните му задължения. Това състояние е съществувало към края на 2012г. и 2013г. и към момента на постановяване на решението, предвид значителния размер на задълженията, липсата на данни за дългосрочни активи на длъжника, общата загуба, наличните парични средства и отразените в баланса вземания.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: 1.”Може ли съдът да постанови решение по съществото на спора в производство за откриване на несъстоятелност при положение, че сам е допуснал релевантни за правилното разрешаване на делото въпроси, а впоследствие е заличил това доказателствено средство?”. Въведено е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед на направеното оплакване, че кредиторът не е уведомен за разпореждането на съда за внасяне на разноски за назначената финансово-икономическа експертиза и противоречие с решение № 39/22.05.12г. по гр.д.№ 179/09г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 363/17.10.12г. по гр.д.№ 1448/11г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 306/25.06.12г. по гр.д.№ 1387/11г. на ІV г.о. на ВКС и определение № 1438/16.11.11г. по гр.д.№ 380/11г. на ІV г.о. на ВКС 2.”Може ли да се счете, че с получаването на съдебни книжа от страна по съдебно дело, респ. с узнаването й (достигнало до нея) на депозирани от другата страна по делото на адресирани до нея изявления, включително съобщаване на цесия и извършено прихващане, същите са надлежно съобщени по реда на ЗЗД?”. Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение №3/16.04.14г. по т.д.№ 1711/13г. на І т.о. на ВКС и решение № 123/24.06.09г. по т.д.№ 12/09г. на ІІ т.о. на ВКС и 3.”Може ли съдът да основе решението си в съдебен процес за откриване на производство по несъстоятелност само на заключение на ССЕ, което не е работило в счетоводството на длъжника?”. Посочено е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, като въведените основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият, поставен от касатора въпрос е свързан изцяло с оплакване за допуснато нарушение на процесуалните правила с оглед на въведеното твърдение, че въззивният съд е заличил допуснатата експертиза поради невнасяне на депозит за възнаграждение за вещото лице, за което липсвало уведомление до страната. Развита е тезата, че съдът е следвало да изслуша заключение на допусната експертиза и впоследствие да събере от страната разноските по чл.77 ГПК. От данните по делото се установява, че съставът на Софийския апелативен съд е приел, че въззивникът е бил уведомен за задължението да внесе разноски по реда на чл.50, вр.чл.47, ал.1 ГПК.
В цитираното от касатора решение № 39/22.05.12г. по гр.д.№ 179/09г. на ІІ г.о. не се съдържа отговор на поставения въпрос. В решение № 363/17.10.12г. по гр.д.№ 1448/11г. на ІV г.о. е прието, че съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила относно събиране на доказателства, но в различни от разглежданата хипотези. В решение № 306/25.06.12г. по гр.д.№ 1387/11г. на ІV г.о. и определение № 1438/16.11.11г. по гр.д.№ 380/11г. на ІV г.о. е коментирано приложението на чл.77 ГПК, но за събиране на разноски и държавни такси, които не са били събрани предварително.
От друга страна, в представените с отговора на касационната жалба решение № 261/0907.14г. по гр.д.№ 46/12г. на І г.о. на ВКС и определение № 443/05.06.14г. по ч.т.д.№ 1466/14г. на І т.о. на ВКС са обсъждани аналогични на поставените в жалбата въпроси, като определението на І т.о. касае разноски за събиране на доказателства във висящ исков процес по обжалване на решението за откриване на производство по несъстоятелност. В определението са коментирани разпоредбите на чл.160, ал.2, чл.76 и чл.77 ГПК, като е прието, че доказателствата се събират по делото след представяне на документ за внасяне на определения от съд депозит за разноски, което правило е в унисон с нормата на чл.76 ГПК, докато принудителното събиране на разноски по чл.77 ГПК се осъществява за вече извършено процесуално действие. Посоченото тълкуване на разпоредбата произтича пряко от процесуалния закон, поради което въззивният съд не е дал разрешение на правен въпрос, което да обосновава приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория поставен въпрос за съобщаване на цесия и на извършено прихващане чрез депозиране по дело на документи, които съдържат изявления в посочения смисъл е дадено разрешение в цитираните от касатора решение №3/16.04.14г. по т.д.№ 1711/13г. на І т.о. на ВКС и решение № 123/24.06.09г. по т.д.№ 12/09г. на ІІ т.о. на ВКС. В посочените решения е прието, че уведомлението, изхождащо от цедента и приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с връчването й, представлява съобщаване на цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД и поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е в постановено в противоречие с практиката на ВКС, тъй като основният решаващ извод е, че е съществуването на активното вземане е оспорено, поради което не настъпва погасителният ефект на компенсацията.
По третия поставен въпрос не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставеният въпрос е изцяло по правилността на въззивното решение, както и касаторът не сочи правна норма, която да е неясна или непълна, за да се налага тълкуването й с оглед на точното прилагане на закона и което да е от значение за развитието на правото.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, но не са представени доказателства такива да са направени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 833/25.04.16г., постановено по т.д.№ 4755/15г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.