О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
гр. София, 09.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д.№790 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба на Столична община срещу решение №2208 от 23.11.2016г. по в.т.д. №939/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав. С него е потвърдено решение № 1213 от 23.07.2015г. по т. д. №2430/14г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI -15 състав, с което Столична община е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл. 86 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД сумата 28 499,48 лв. – лихви за забава, изтекли в периода от 21.04.2011г. до 14.07.2011г. върху сумата 2 070 038,40 лв., за която е издадена фактура №[ЕГН]/01.04.2011г.; сумата 43 761,08 лв. – лихви за забава, изтекли в периода от 21.05.2011г. до 24.08.2011г. върху сумата 1 974 272, 80 лв., за която е издадена фактура №[ЕГН]/02.05.2011г., сумата 49 538,57 лв. – лихви за забава, изтекли в периода от 21.06.2011г. до 04.10.2011г. върху сумата 2 030 868,16 лв., за която е издадена фактура №[ЕГН]/02.06.2011г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 9 371,96 лв. – разноски за съдебното производство. Решението е постановено при участието на [фирма], [населено място], като трето лице – помагач на страната на ответника.
Касаторът поддържа,че решението е неправилно и моли същото да бъде отменено. Счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал клаузата на чл.5 ал.2 от сключения между страните договор. Твърди,че в тази клауза не е определен падеж на задължението за плащане, а само е посочено, че възложителят заплаща на изпълнителя авансово суми в размер на 30% от дължимите за текущия месец, но не се предвижда конкретен ден за плащането на тези суми. Твърди,че посоченото от съда 20 число на месеца касае изравняването на дължимите суми през месеца, следващ отчетния, но не може да се приеме като дата на изискуемост на цялото вземане. Поради това счита,че не е уговорен ден за плащане, поради което за да изпадне той в забава е било необходимо изпращане на покана от ищеца, но такава не е постъпвала.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК поддържа,че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Може ли да се приеме, че е уговорен ден за плащане в случаите, когато страните са уговорили плащане на части – авансово и остатък, но не е уточнен моментът на плащане на авансовата част от задължението? 2. Може ли да се приеме, че е настъпила изискуемост на цялото задължение, когато липсва уговорен падеж на авансовата част от него? 3. В тези случаи необходимо ли е изпращане на покана до длъжника? 4. По какъв начин следва да се изчисли давността за вземане, представляващо обезщетение в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение, платимо на части, но не е уговорен падеж за плащане на авансовата част? Твърди, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] и третото лице помагач [фирма], [населено място], не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел за безспорно наличието на облигационно правоотношение между страните по договор за превоз от 03.11.2008г., както и това че в изпълнение на договора ищецът [фирма], [населено място], е осъществявал транспортна дейност през месеците март, април и май 2011г. Установил е, че за дължимото възнаграждение от ищеца са издадени процесните фактури, сумите по които са изплатени от ответника на 14.07.2011г., 24.08.2011г. и на 04.10.2011г. Установил е също, че с разпоредбата на чл.5 ал.2 от договора страните са определили ден за изпълнение на задължението по смисъла на чл.84 ал.1 изр. първо ЗЗД и не е била необходима покана, за да изпадне ответникът в забава.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
И четирите поставени от касатора въпроса са свързани с предмета на делото, доколкото между страните е бил спорен моментът, от който ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението за заплащане на възнаграждение за превоз по четирите фактури, издадени от ищеца. Въпросите са поставени с оглед твърдението на касатора – ответник по исковете, че страните са уговорили плащане на части – авансово плащане и остатък, но не е уточнен моментът на плащане на авансовата част от паричното задължение. В случая първоинстанционният съд е приел, че с клаузата на чл.5 ал.2 от процесния договор от 03.11.2008г. е предвиден падеж на задължението на ответника за плащане на окончателно възнаграждение за превозната дейност, извършена през съответния месец, а именно 20 число на следващия месец. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд относно тълкуването на уговореното в чл.5 ал.2 от процесния договор и е препратил към тях, съответно направил е извода, че страните с разпоредбата на чл.5 ал.2 от договора са определили ден за изпълнение на задължението по смисъла на чл.84 ал.1 изр. първо ЗЗД и не е била необходима покана, за да изпадне ответникът в забава. Следователно изводът на въззивния съд, че за момент, от който длъжникът е изпаднал в забава, следва да се приеме падежът на уговореното окончателно плащане, е основан изцяло на тълкуване на конкретните клаузи в сключения между страните договор, а не неправилно тълкуване на разпоредбата на чл.84 от ЗЗД. Разрешаването на спора в зависимост от преценката на конкретни договорни клаузи и факти по делото не позволява формулираните в изложението въпроси да се определят като правни въпроси от значение за изхода на делото, а и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно – за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на уговорките, обективирани в процесния договор. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2208 от 23.11.2016г. по в.т.д. №939/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.