4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
Гр.София, 13.05.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2177 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 13/08.01.15г., постановено по т.д.№ 1586/14г. от Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1884/08.04.14г. по гр.д.№ 16662/13г. на Варненския районен съд за уважаване на иска на [фирма], [населено място] против касатора с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на сумата от 11739,51 лв., като получена без основание.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Третото лице помагач К., [населено място] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът по иска – ответник в настоящото производство е собственик на ФвЕЦ, като обектът е присъединен към електроразпределителната мрежа и за периода от месец септември 2012г. до месец юни 2013г. е заплатил на касатора суми по 10 бр.фактури в общ размер на 11739,51 лв., представляващи цени за достъп до мрежата, определени от ДКЕВР с решение № Ц-33 от 14.09.12г. Тези цени са определени на основание чл.32, ал.4 от Закона за енергетиката с посоченото решение и се прилагани от 18.09.12г. като цени, които да бъдат заплащани от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени. По делото е било безспорно, че за процесния период между страните няма сключен писмен договор за уреждане на взаимоотношенията им във връзка с предоставянето на услугата достъп до електроразпределителната мрежа, собственост на енергийното предприятие, вследствие на проведена законосъобразно процедура по присъединяване на обект на производителя. Решение № Ц-33/14.09.12г. на ДЕКВР е отменено от ВАС в частта за определените временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа за производители от възобновяеми източници и с решение № Ц-6/13.03.14г. ДЕКВР е определила цена за достъп в размер на 0,00 лв./МВтч. Решаващият състав е изложил съображения, че на основание чл.302 ГПК влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административния акт е валиден и законосъобразен. В случая административният акт е бил отменен като незаконосъобразен, като отмяната на акта действала с обратна сила. Конститутивното действие на това решение се изразявало в отпадане на разпоредените с отменения акт права и задължения, а предварителното изпълнение на акта е било временно и следвало да се стабилизира при окончателното ценообразуване за периода. Стабилизирането на акта е било осуетено не само за напред с оглед на отмяната му, а и поради новопостановения административен акт за цени в размер на 0,00 лв. за този вид услуга. Въззивният съд е приел, че с оглед на твърденията в исковата молба за присъединяване на ФвЕЦ към електроразпределителната мрежа и фактическото използване на мрежата за пренос на произведената от ищеца електрическа енергия, както и поради отпадането на установения размер на цената за достъп, претенцията следва да се квалифицира по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Претенциите за връщане на отпаднало основание /според квалификацията, дадена от първоинстанционния съд/ и претенцията за връщане на дадено без основание са претенции за неоснователно обогатяване, поради което въззивният съд без да отменя решението е променил правната квалификация на иска.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя следните въпроси по реда на чл.280, ал.1 ГПК:
Първият въпрос е за допустимостта на въззивното решение, като касаторът поддържа, че предявеният иск е за връщане на дадено на отпаднало основание съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, доколкото съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, поради което е разгледан иск на непредявено основание.
Този въпрос е свързан и с въпроса: „Следва ли, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и да укаже на страните необходимостта да ангажират доказателства?”. Касаторът сочи противоречие на въззивното решение с ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС.
Поставеният правен въпрос е разрешен с цитираното от касатора ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, но в конкретния случай въззивният съд не е приел, че неправилната според него квалификация на предявения иск, дадена от първоинстанционния съд, е предопределила и неточни указания до страните относно подлежащите на доказване на факти, както и не са били допуснати нарушения във връзка с дадените указания и разпределението на доказателствената тежест. Въззивната инстанция не е подменила фактите, въз основа на които ищецът е заявил претенцията си, поради което не е било необходимо съдът на предприема предписаните в ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС процесуални действия по отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила във връзка с доклада на делото. Промяната на правната квалификация на иска в случая няма за последица разглеждане на иск на непредявено основание, поради което въззивното решение е допустимо и по така поставения въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Втората група въпроси са за правната характеристика и правопораждащия юридически факт на облигационното правоотношение по осигуряване на достъп до електропреносната мрежа между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия от възобновяеми източници и за момента на неговото възникване; за характера на решението на ДЕКВР и дали същото е правно основание за възникване на правоотношение между оператора на мрежата и собственика на обекта, както и дали неопределяемостта на възнаграждението има за последица начална липса на основание за възникване и съществуване на облигационно отношение. Тези въпроси са поставени във връзка с развитата теза, че правоотношението между оператора на мрежата и производителя на електрическа енергия следва да се определи като такова по договор за изработка, при който писмената форма не е форма за действителност на договора. Поддържан е и довод, че по договор за продажба цената може да се определи по реда на чл.326, ал.2 ТЗ, което правило следвало да намери приложение и при договора за изработка. Въведените въпроси нямат значение за решаващите изводи на въззивния съд, предвид на обсъдената от въззивния съд специална уредба на отношенията между страните – разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЕ задължаваща производителите на електрическа енергия да сключат договори за достъп с оператора на мрежата и делегацията на законодателя в чл.32, ал.4 ЗЕ относно правомощията на регулаторния орган за определяне на цената. В този смисъл не следва да се обсъжда практиката на ВКС, на която се позовава касаторът в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, тъй като същата е постановено по спорове без държавна регулация на правоотношенията.
По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника разноските за касационното производство по представения списък по чл.80 ГПК, фактура от 08.02.16г. и преводно нареждане от 18.02.16г. в размер на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 1200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 13/08.01.15г., постановено по т.д.№ 1586/14г. от Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място],[жк], [улица] сумата от 1200 лв. /Хиляда и двеста лв./ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.