8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
гр. С., .15.06.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 16 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. П., [населено място] и касационна жалба на И. Н. Ж., [населено място] срещу решение № 83/04.08.2017 г., постановено по в.т.д. № 182/2017 г. от Бургаски апелативен съд.
Касаторът П. Д. П. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 2/17.02.2017 г. по т.д. № 26/2016 г. на Сливенски окръжен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК, че настоящият касатор дължи сумата от 34 751,83 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит за ремонт и строителство от 28.03.2007 г. и анексите към него, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 04.02.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 4 687,04 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.01.2014 г. до 01.02.2016 г. и сумата от 7 109,50 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 10.01.2014 г. до 01.02.2016 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 381/2016 г. на Сливенски районен съд. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Касаторът И. Н. Ж. обжалва въззивното решение в частта, с която Бургаският апелативен съд е обезсилил решение № 2/17.02.2017 г. по т.д. № 26/2016 г. на Сливенски окръжен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на И. Н. Ж., че дължи при условията на солидарност с П. Д. П., на [фирма] сумата от 34 751,83 лв., представляваща неплатена главница по договор за кредит за ремонт и строителство от 28.03.2007 г. и анексите към него, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 04.02.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; сумата от 4 687,04 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.01.2014 г. до 01.02.2016 г. и сумата от 7 109,50 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 10.01.2014 г. до 01.02.2016 г., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 381/2016 г. на Сливенски районен съд, като в тази част е прекратил производството по делото. Поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да обезсили частично първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото в тази част, въззивният съд е приел за стабилизирана заповедта за изпълнение по отношение на И. Н. Ж. поради отсъствието на надлежно упражнен иск от кредитора, като е констатирал, че длъжницата е уведомена за издадената заповед за изпълнение на 07.04.2016 г., срокът от четиринадесет дни за подаване на възражение е изтекъл на 21.04.2016 г. и възражението е подадено след изтичане на преклузивния срок – на 25.04.2016 г.
За да потвърди първоинстанционното решение в останалата част, въззивният съд е констатирал, че между насрещните страни на 28.03.2007 г. е сключен договор за банков кредит за ремонт и строителство, по силата на който [фирма] е предоставила на П. Д. П. кредит в размер на 38 500 лв., с крайна дата на издължаване 10.04.2032 г.; по първоначалния договор за кредит са направени промени, обективирани в две споразумения, датиращи съответно към 12.11.2009 г. и 25.11.2011 г. Позовавайки се на изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза, Бургаският апелативен съд е счел за неоснователно възражението за неизпълнен договор, като е приел, че заемната сума по договора за кредит е постъпила по банкова сметка с титуляр кредитополучателя П. Д. П.. Изложил е съображения относно възникнало за банката вторично потестативно право да направи кредита изцяло предсрочно изискуем, като е счел същото за упражнено с отправянето на уведомление до длъжника на адреса, посочен в договора за кредит. Позовавайки се на представената по делото обратна разписка за връчване на горното съобщение с клеймо от 05.12.2014 г. и констатирайки, че пощенският служител е извършил три посещения, при които е поставил служебни известия, и адресатът не се е явил да получи пратката, без да е посочено, че е променил адреса си, решаващият съд е приел, че изявлението за обявяване на предсрочната изискуемост е достигнало до П. Д. П. на 05.12.2014 г. При съпоставка с датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.02.2016 г., въззивната инстанция е достигнала до извода, че към този момент предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника и са били налице условията за издаване на заповед за изпълнение. По отношение на възражението за недоказаност на претенцията е посочил, че заключението на вещото лице по приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза дава информация относно размера на дължимото. С оглед на което е възприел изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявените от банката установителни искове за неплатена главница, договорна и наказателна лихва по договора за кредит в претендираните размери.
По касационната жалба на П. Д. П..
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Задължително ли е в специалния установителен иск по реда на чл.422 ГПК и в проведеното преди това заповедно производство взискателят/ ищец да посочи точна и конкретна дата, на която се е възползвал от възможността и е обявил вземането си за предсрочно изискуемо или е допустимо тази дата да бъде извлечена от останалите твърдения и доказателства в исковия процес?“; 2. „Длъжен ли е съдът да посочи на коя дата е възприел, че е настъпила предсрочната изискуемост на задължението или е достатъчно да посочи, че счита същата за настъпила, изследвайки уведомяването на длъжника в специалния установителен иск по чл.422 ГПК?“; 3. „Допустимо ли е съдът да възприеме, че иск по чл.422 ГПК е доказан само на база извлечение от счетоводните сметки при условие, че е налице съществено разминаване между тях и допусната и приета съдебно – счетоводна експертиза?“; 4. „Следва ли да се възприеме за основателен иск, в който се твърди настъпване на автоматична предсрочна изискуемост без да е необходимо волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем?“; 5. „При липса на конкретно посочване от страна на ищеца на дата за предсрочна изискуемост на вземането и дата за уведомяване на длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, без да е сезиран конкретно с такива и при липса на посочване на исковата претенция, може ли съдът да извлече чрез тълкуване от останалите материали по делото наличието на такива твърдения и дати?“; 6. „Може ли съдът да възприеме, че е налице валидно уведомяване за предсрочна изискуемост връчено на лице, посочено като от „кръга на домашните“, за което е посочена само фамилия /без изписване на първо и второ име/ в качеството на съпруга, въпреки че длъжникът е разведен и на личния му адрес не пребивава дори и бившата съпруга?“. По отношение на първите два въпроса е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Допускането на касационно обжалване относно трети, четвърти, пети и шести въпрос касаторът основава на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), като се позовава на т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 10/19.07.2016 г. по т.д. № 3386/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 49/09.03.2016 г. по в.т.д. № 10/2016 г. на Варненски апелативен съд, решение № 229/07.08.2014 г. по гр.д. № 441/2012 г. на Ловешки окръжен съд и решение № 1/06.01.2017 г. по т.д. № 51/2016 г. на Сливенски окръжен съд.
Становището на настоящия съдебен състав е, че по отношение на поставените въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд е отговорил на въпроса как и кога е настъпила предсрочната изискуемост на кредита в зависимост от преценката на конкретните уговорки, съдържащи се в договора за кредит, и на фактите, които е счел за релевантни относно настъпването на изискуемостта. Поради което първият, вторият, третият, четвъртият и петият въпрос не изискват тълкуване на правна норма, а се отнасят до възприемането на фактическата обстановка от решаващата инстанция, което е относимо към евентуалната неправилност на въззивното решение. По смисъла на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС преценката за правилността на обжалвания съдебен акт е предмет на самия касационен контрол и е без значение в производството по допускането му. Така формулиран шестият въпрос не е обуславящ изхода на делото, тъй като по него липсва произнасяне в мотивите на въззивното решение.
Дори и да се приеме, че поставените въпроси отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, същите не могат да мотивират допускане на касационното обжалване, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. Като недоказано следва да се прецени поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. Съгласно постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 23/24.03.2015 г. по т.д. № 1717/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 149/19.12.2016 г. гр.д. № 2142/2013 г. на ВКС, I т.о., предсрочната изискуемост на кредита настъпва на датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника. Начинът на удостоверяване връчването на уведомителното писмо на банката, с което кредитът се обявява за предсрочно изискуем, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. Редовността на връчването се преценява според така избрания от кредитора способ за връчване (решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. състав на ВКС, I т.о.). По смисъла на решение № 40/17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014 г. на ВКС, I т.о. в случай, че фактическото връчване на уведомлението на банката, с което кредитът е обявен за предсрочно изискуем, не е осъществено, то кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника. В този смисъл за надлежното уведомяване на длъжника, съдът, разглеждащ иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, следва да направи преценка на положените усилия по откриване на длъжника в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай. В настоящия случай даденото от въззивния съд разрешение относно това към кой момент следва да е налице твърдяната предсрочна изискуемост е в съответствие с постоянната практика на ВКС. Бургаският апелативен съд е изследвал всички правнорелевантни факти, относими към настъпването на предсрочната изискуемост на процесния кредит, като за да приеме, че изявлението на банката е достигнало до длъжника и предсрочната изискуемост е настъпила преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, е направил конкретна преценка относно положените от кредитора усилия за връчване на уведомлението.
Не е налице противоречие на въззивното решение с решение № 10/19.07.2016 г. по т.д. № 3386/2014 г. на ВКС, I т.о., тъй като същото е постановено по различен правен въпрос относно правилата за фактическо предаване на кредитна карта, доказателствената сила и задължителното съдържание на протокола, удостоверяващ предаването на кредитната карта.
Не е доказано и твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). За приложените към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни актове липсват данни за влизането им в сила, за да подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като същото е заявено бланкетно – с цитиране на правната норма, без да е аргументирано. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки, като задължение на самия касатор е да обоснове наличието на всяка от тях, каквото обосноваване в случая липсва.
По частната касационна жалба на И. Н. Ж..
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор поставя следния въпрос: „Следва ли съдът да съобрази, че възражение по чл.414 ГПК от името на длъжника е депозирано по пощата посредством пощенска пратка и срокът за депозирането му следва ли да се зачете от момента на подаване в пощата, а не от постъпването му в съда?“. Въвежда основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), като се позовава на определение № 691/28.11.2011 г. по ч.гр.д. № 660/2011 г. на ВКС, IV г.о., определение № 165/17.03.2015 г. по ч.т.д. № 668/2015 г. на ВКС, I т.о., определение № 427/07.07.2011 г. по гр.д. № 376/2011 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 440/26.09.2013 г. по ч.гр.д. № 5106/2013 г. на ВКС, I г.о.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос, по начина по който е формулиран, не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговорът на същия не се съдържа в мотивите на атакувания съдебен акт.
Дори и да се приеме, че въпросът отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Съгласно т.10.а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по чл.422 ГПК не са налице в случаите, когато възражението по чл.414 ГПК не е подадено в срока по чл.414, ал.2 ГПК или не съдържа оспорване на вземането. Съдът, разглеждащ иска по чл.422 ГПК, извършва самостоятелна преценка за наличието на тези специални процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в заповедното производство. По отношение на спазването на срока по чл.414, ал.2 ГПК, съдът преценява данните по заповедното производство, като е допустимо да дава указания и да събира и други доказателства, посочени от страните. В настоящия случай, като е извършил проверка на връчването на заповедта за изпълнение от частния съдебен изпълнител, съпоставил е датата на връчване и датата на подаване на възражението по чл.414, ал.1 ГПК и въз основа на събраните доказателства, сред които липсва обратна разписка, удостоверяваща връчването на възражението по пощата, и установените факти е направил извод за подаване на възражението след законоустановения срок, влизане в сила на заповедта за изпълнение и липса на правен интерес от иска по чл.422, ал.1 ГПК, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с постоянната практика на ВКС. Отделно от това, с оглед представеното копие на обратна разписка, по смисъла на постановките на т.9 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили сила и при действащия ГПК, в касационната инстанция е недопустимо да се събират нови доказателства и да се допускат за разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанцията по същество.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с цитираните и приложени към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК определения на ВКС. Същите са постановени по реда на чл.274, ал.2 ГПК и като такива съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не попадат в категорията на съдебни актове по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че същото не е аргументирано и въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
Разноски за производството не се дължат. Ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за направени разходи за процесуално представителство пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 83/04.08.2017 г., постановено по в.т.д. № 182/2017 г. от Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.