О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 379
[населено място], 24.07.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч.т.д. №1470 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №174/07.04.2017г. по ч.т.д.№74/2017г. на Русенски окръжен съд. С него е потвърдено определение №629/26.01.2017г. по гр.д. №7191/16г. на Русенски районен съд, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Русенски окръжен съд.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1. Задължен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните в своето решение и да изложи собствени мотиви по съществените за изхода на спора възражения? 2. Какъв е предметът на делото, как се определя цената на иска и как се определя подсъдността при предявен установителен иск, с предмет да се признае за установено, че с факта на погасяване на ипотеката чрез нейното заличаване е отпаднало основанието за провеждане на принудително изпълнение срещу имота на ищеца – ипотекарен длъжник, респективно, че е отпаднало основанието за възбрана и се иска отмяна на нейното вписване, като се има предвид, че заличаването на ипотеката има конститутивно действие и не е въведено като предмет на установяване с предявения иск, а само като преюдициален факт? 3. Искът, с който ищецът оспорва материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение и иска да се установи, че е отпаднало основанието за провеждането му, отпаднало е качеството му на страна в изпълнителното производство / трето лице, дало своя вещ в обезпечение на чужд дълг/, респективно, че не съществува и е отпаднало основанието за наличие на възбрана върху имота му с искане за отмяна на нейното вписване, като вписана на отпаднало основание, евентуално като недопустима – приравнен ли е този иск на исковете, изброени в хипотезата на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК и чл.104 т.3 от ГПК, както и приравнен ли е на исковете, конкретно посочени от въззивния съд – за прогласяване недействителност на договор за учредяване на ипотека и погасяване на ипотечното право? 4. Как се определя цената на иска – на базата на данъчната оценка на имота или на базата на дълга – първоначален или остатъчен, или искът е неоценяем?
Излага доводи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №175/15.07.2014г. по гр.д. №426/2014г. на ВКС, ГК, IІІ г.о. и решение №324/22.04.2010г. по гр.д. №1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., в които се приема, че въззивната инстанция следва да изложи собствени мотиви с оглед процесуалната си дейност като решаващи инстанция и не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция. Поддържа, че по останалите три въпроса съдът е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в определение №790/18.11.2013г. по ч.т.д.№2946/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., определение №480/27.06.2014г. по ч.т.д.№3551/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., както и решение №64/16.04.2015г. по гр.д.№6300/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., в което се приема, че при няколко алтернативни основания ищецът сам решава на кое основание да предяви иска си, като непредявените от него основания не се преклудират. Твърди, че е допуснато отклонение от разясненията в ТР №4/2014 на ОСГК на ВКС. Също поддържа, че въпросите са решавани противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №4082 от 27.05.2016г. по гр.д.№499/2015г. на Благоевградски районен съд, с което е разгледан и уважен установителен иск, че ипотечно право по договор за ипотека не съществува поради твърдяно от ищеца заличаване на ипотеката. Поддържа, че последните три въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като отговорът на тези въпроси би спомогнал за точното прилагане на закона чрез преодоляване на различията в съдебната практика на различни нива, създадена в резултат на неточно тълкуване на закона, а от друга страна тези въпроси са от значение за развитие на правото с оглед оптимизиране на възможностите за защита на третите лица, засегнати от принудително изпълнение без основание.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма], [населено място], счита, че частната жалба е недопустима, съответно че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че изложените в жалбата оплаквания по – скоро биха обосновали недопустимостта на предявения иск, отколкото неправилността на обжалвания акт. Претендира разноски.
Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в производството. Същата е допустима, доколкото с обжалваното определение е потвърдено определение на първоинстанционния Русенски районен съд за прекратяване на производството пред същия съд поради неподсъдност на спора. Само определенията, с които съдът се произнася по възражение на ответника за неподсъдност на спора, като отказва да прекрати производството пред себе си, не преграждат развитието на спора, а обжалваемостта им произтича от закона – чл.121 вр.чл.274 ал.1 предл. 2 от ГПК, поради което контролът по отношение на тях е двуинстанционен.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Първият формулиран в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е доказано наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. На поставения правен въпрос е даден отговор в цитираните от жалбоподателя решения, така и в служебно известните на настоящия състав на ВКС решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №331 от 19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700 от 28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил оплакванията в частната жалба относно това, че не е предявен иск за установяване нищожност на договора за ипотека, а иск за установяване, че ищецът няма качеството на ипотекарен длъжник. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото и всички доводи на страните, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Останалите три формулирани от частния касационен жалбоподател въпроси не отговарят на общото изискване за достъп до касация, доколкото не са свързани с тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, а с тълкуването на волята на ищеца, обективирана в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В случая ищецът е изложил подробни обстоятелства относно заличаването на учредената върху имота му договорна ипотека и погасяването на ипотечното право на ответника, като в петитума на исковата молба е формулирал искане за установяване на последиците от погасяване на ипотечното право – отпадане на качеството му на ипотекарен длъжник и отпадане на основанието за вписване на възбрана върху неговия имот. Доколко предявената искова молба е редовна и каква е правната квалификация на предявения иск е въпрос на преценка на съдържанието на исковата молба, Евентуални грешки на съда при формирането на фактическите изводи или при тълкуването на изразената в исковата молба воля на ищеца са относими към правилността на определението, но не и към основанията за достъп до касационен контрол.
По отношение на тези въпроси не са налице и селективните основания по т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Посоченото от касатора решение №64/16.04.2015г. по гр. дело №6300/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., формира задължителна практика по въпроса „Допустим ли е иск за установяване несъществуване на ипотечното право след като е постановено влязло в сила решение, с което е отхвърлен иск за нищожност на договор за ипотека, от който ответникът извежда същото право?“. Обжалваното въззивно определение не е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС, доколкото с него не се отрича допустимостта на предявения установителен иск, а и в случая фактическата обстановка е различна предвид липсата на предходно исково производство за установяване нищожността на договора за ипотека. С постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №790/18.11.2013г. по ч.т.д.№2946/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., е даден отговор на правния въпрос „Каква е цената на иск за нищожност или обявяване на относителна недействителност на договор за цесия – цената на прехвърленото вземане или цената, която цесионерът се е задължил да плати за прехвърлянето?“, а този въпрос не е обуславящ за изхода на настоящия правен спор. С постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №480/27.06.2014г. по ч.т.д.№3551/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., не е допуснато касационно обжалване, поради което същото не съставлява задължителна за съдилищата практика на ВКС. Съгласно задължителните разяснения в ТР №4/2014 на ОСГК на ВКС Разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК е приложима при определяне на държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК. В случая съдът не е обсъждал размера на дължимата по делото държавна такса, а цената на иска като критерий за определянето на родовата подсъдност на спора.
Не е налице и въведеното от частния жалбоподател допълнително основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Съгласно т.3 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. №1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Това условие в случая не е изпълнено. При служебна справка се установява, че представеното от касатора решение №4082 от 27.05.2016г. по гр.д.№499/2015г. на Благоевградски районен съд е влязло в сила. В решението обаче няма данни за това дали предявеният иск за установяване на несъществуване на ипотечно право е разгледан от Благоевградски районен съд като първа инстанция, тъй като е счетен за неоценяем или защото с оглед неговата цена, определена по данъчната оценка на конкретния имот, същият подлежи на разглеждане от районен съд като първа инстанция.
Разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което формулираният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С определение №44 по ч.гр.д. № 725/2009г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 274 ал.3 от ГПК, е прието, че при иск за прогласяване недействителността на договор за учредяване на ипотека, цената на иска се определя от данъчната оценка на ипотекирания имот съобразно правилото на чл. 69 ал.1 т.4 от ГПК, вр. чл.71 ал.2 от ГПК, тъй като предмет на делото е валидността на договора за ипотека. Изрично е посочено, че валидността на договора относно обезпеченото вземане е извън предмета на делото, поради което неговият размер няма отношение при определяне цената на иска. Последователно в практиката на ВКС се застъпва становището, че даденото с определение №44 по ч.гр.д. №725/2009г. на ВКС, IV г.о., разрешение е относимо не само към искове за установяване недействителност на договор за ипотека, но и към всички други искове, чрез които се цели установяване несъществуването на ипотечно право с източник договор за ипотека, независимо от съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане. В този смисъл са постановени определение №291/22.06.2016г. по ч.гр.д. №2494/2016г. на ВКС, ГК, IV гр.о., определение №15/16.01.2015г. по ч.т.д. №3456/2014г. на ВКС, ТК, IІ т.о., определение №301/12.07.2016г. по ч.т.д. №981/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. Доколкото не са налице промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат преразглеждането на формираната постоянна съдебна практика по поставения въпрос, то не се обосновава основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определение №174/07.04.2017г. по ч.т.д.№74/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО.
При този изход на спора частният касационен жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата [фирма], [населено място], направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 150 лева.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №174/07.04.2017г. по ч.т.д.№74/2017г. на Русенски окръжен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма] [ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място] , [улица], да заплати на [фирма], ЕИК…, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 150 лв. /сто и петдесет лева/, адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.