О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
гр. София, 01.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1073 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационно жалба на С. К. Б., [населено място] срещу решение № 9/10.01.2017 г., постановено по в.т.д. № 516/2016 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 50/05.04.2016 г. по т.д. № 84/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] обективно кумулативно съединени искове както следва: за разликата над уважения размер от 5 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и за разликата над уважения размер от 592,67 лв. до пълния предявен размер от 6 503,04 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди от непозволено увреждане на 04.09.2013 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на увреждането до окончателното им изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в резултат на ПТП на 04.09.2013 г., причинено от водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност“ при [фирма], С. К. Б. като пешеходец е получила множество травматични увреждания, в това число и процесните: счупване на левия крак в областта на коляното и счупване на първи пръст на левия крак. Изложени са аргументи, че е доказан фактическия състав на отговорността по чл.226, ал.1 вр. чл.223 КЗ (отм.): наличие на увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество автомобил, противоправно поведение, вина и причинно – следствена връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се във физически болки и страдания, свързани с продължителен физически и психически дискомфорт, както и имуществени вреди, представляващи извършени разходи за лечение – медикаменти, медицински консумативи, такси и други. Въведените от ищцата оплаквания за несъответствие между определеното обезщетение и действителния размер на вредите са счетени за неоснователни, като е прието, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е съобразено с принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Обсъдени са обстоятелствата, релевантни за характера и степента на понесените болки и страдания. Констатирано е, че в исковата молба и производството пред първата инстанция видът и характеристиката на вредите не са били допълвани или променяни, като едва с въззивната жалба пострадалата се е позовала и на други релевантни за спора обстоятелства, отнасящи се до нови увреждания: настъпили вследствие на травмата психични промени – поява на страх и несигурност; периодични прояви на главоболие и световъртеж; влошаване общото здравословно състояние вследствие на претърпения стрес чрез трансформация на диабета в инсулинозависим, опадване на зъбите и други. Приел е същите за неподлежащи на обсъждане предвид съдържащата се в чл.266 ГПК забрана за въвеждане на допълнителни обстоятелства в подкрепа на иска, които не са новонастъпили или по – късно узнати. Счетено е за неоснователно оплакването за несъобразяване размера на обезщетението с реалните социално – икономически условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Съобразявайки отчетените от първоинстанционния съд общи и специфични обстоятелства, отразяващи характера и тежестта на претърпените неимуществени вреди, Пловдивският апелативен съд е приел определеното обезщетение от 30 000 лв. за справедлив паричен еквивалент, като е счел за правилно извършеното приспадане от 25 000 лв., представляващо заплатено от застрахователното дружество в хода на процеса частично обезщетение. Позовавайки се на приетото по делото заключение на съдебно – медицинската експертиза, въззивният съд е констатирал, че обезщетението за имуществени вреди – средства за лечение възлиза в размер на 592,67 лв. Според решаващия съд претенцията за обезщетение за пропуснати ползи от нереализирано трудово възнаграждение за периода септември 2013 г. – юни 2014 г. е неоснователна, като е изложил аргументи относно липсата на зависимост между увреждането на ищцата и пропускa да се увеличи имуществото чрез реализирането на сигурен доход през процесния период поради недоказано осъществяване на постоянна трудова дейност, осигуряваща постоянен и гарантиран приход на доходи.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 касаторът поставя следната група въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?”; 2. „Какви са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и които са от значение за определяне на обезщетението на неимуществени вреди от причинено в резултат на деликт увреждане?”; 3. „Длъжен ли е съдът, прилагайки чл.52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?”; 4. „Какви са критериите по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и следва ли да съобрази икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент?”; 5. „Какво е значението на икономическата конюнктура за непрекъснатото нарастване и осъвременяване нивата на застрахователно покритие, имащи значение за формиране на критерия за справедливост?”. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968 г. и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК.
Поставените материалноправни въпроси могат да се обобщят като въпрос за прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС.
С ППВС № 4/23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно посоченото постановление понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични и трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на постарадалия и други. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., са намерили отражение в редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – цитираните от касатора решения (пример решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013 г. по т.д. № 705/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2014 г. на ВКС, II т.о.) и служебно известните на настоящия съдебен състав решения, постановени по реда на чл.290 ГПК (решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 78 от 07.05.2013 г. по т. д. № 490/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г.о. и други). Релевантните обстоятелства, примерно посочени в ППВС № 4/23.12.1968 г., следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.).
Съгласно постоянната и задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 635/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о. и други съдебни актове, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, а като ориентир за обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Разбирането, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, е застъпено и в решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о. и други. Обезщетението се определя съобразно действително претърпените неимуществени вреди, като лимитът на отговорността на застрахователя е само един от елементите за формиране на размера му, който следва да се отчете в съвкупност с всички останали критерии.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват.
В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968 г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне обезщетението за неимуществени вреди, а именно: момента на настъпване на вредите, вида и характера на уврежданията, продължителността и сложността на лечението, продължителността и степента на болките и страданията, причинения физически, психически, битов и социален дискомфорт, продължителността на оздравителния и възстановителния период, прогнозата за възстановяване, социално – икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на ПТП, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователя. Що се отнася до правилността на тази негова преценка, същата не може да мотивира допустимостта на касационното обжалване, тъй като е относима към обосноваността на акта и съответно към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК.
На следващо място касаторът поставя въпросите: 1./ „Длъжен ли е в решението си въззивният съд да се произнесе по всички искания и възражения на страните и да изложи правните си изводи по отношение на тях?”; 2. „Задължен ли е съдът при постановяване на съдебния акт да прецени всички доказателства по делото?”. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК.
На поставените от касатора процесуалноправни въпроси е даден принципен отговор в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. По смисъла на постановеното по чл.290 ГПК решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о. въззивният съд може да приеме, че приетите за установени от първоинстанционния съд факти не са се осъществили, или че неустановените от първоинстанционния съд факти са се осъществили, само ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, че даден релевантен по делото факт е погрешно установен. В този случай въззивният съд е длъжен да обсъди събраните относими и допустими доказателства относно спорните факти съобразно направените във въззивната жалба оплаквания. В съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК, е извършил преценка на събраните доказателства относно твърдените от страните факти и обстоятелства, обсъдил е релевираните от страните възражения и доводи и е основал решението си върху материалноправните норми.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 касаторът поставя въпроса: „Следва ли въззивният съд след направени оплаквания за нарушение на процесуалните правила от страна на ищеца, да отстрани пороците в съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд, като допусне събирането на нови доказателства съгласно чл.266, ал.3 ГПК, с оглед изясняване твърдения на ищеца и има ли за последици нарушение на процесуалните правила?”. Позовава се на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 123/21.01.2015 г. по гр.д. № 137/2014 г. на ВКС, II г.о.
Съгласно разясненията на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първа инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая, с оглед въведените от страните доводи и възражения, пред въззивния съд не са били налице условията за служебно назначаване на експертиза според разрешенията на цитираното тълкувателно решение. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че с въззивната жалба настоящият касатор се е позовал и на други, извън очертаните с исковата молба релевантни за спора обстоятелства, отнасящи се до нови, различни от първоначално заявените увреждания, от където следва изводът, че заявеното във въззивната жалба искане за назначаване на комплексна съдебно – медицинска експертиза е оставено без уважение, тъй като решаващият състав е счел, че със същата се цели установяването на нови юридически факти, които са извън обема на неимуществените вреди, по които се е произнесъл първоинстанционния съд. Недопускането от въззивната инстанция на поисканата експертиза не е рефлектирало върху формирането на крайните изводи на съда за размера на дължимото обезщетение, поради което въведеният въпрос не е от значение за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори и да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, същият не може да мотивира допускане на касационното обжалване, тъй като не е налице предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК. Постановеното по чл.290 ГПК решение № 123/22.01.2015 г. по гр.д. № 137/2014 г. на ВКС, II г.о. е неотносимо към настоящия спор, тъй като хипотезата в цитирания съдебен акт се отнася до допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9/10.01.2017 г., постановено по в.т.д. № 516/2016 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.