4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
[населено място], 25.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №706 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. М. срещу решение № 2422 от 23.11.2017г. по т.д. №4649/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е потвърдено решение №222 от 06.06.2017г. по гр.д. №461/2016г. на Софийски окръжен съд, ГО, 1 състав, с което е признато за установено, че Д. М. М. дължи на Ф. Б. Я. сумата 20333 евро, част от цялото задължение от 122 000 евро по запис на заповед от 09.05.2013г., ведно със законната лихва от 25.01.2016г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за което задължение е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. №00012/2016г. на РС Етрополе.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратно обсъждане на писмените доказателства, довели и до необоснованост на решаващите правни изводи на съда. Поддържа, че въззивният съд погрешно е приел, че процесният запис на заповед е действителен, тъй като от записа не става ясно в какво качество касаторът го е разписал – като физическо лице или като солидарен длъжник. Твърди, че записът на заповед е недействителен поради липса на точна индивидуализация на издателя.
Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по правния въпрос „Може ли чрез конклудентни действия да се поема солидарно задължение от лице, което не е страна по договора за заем, от който възникват задължения за страните?“ Поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с решение №71 от 28.02.2011г. по гр.д. №1025/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №209 от 17.01.2017г. по гр.д. №997/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №814 от 16.11.2016г. по гр.д. №2514/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които се приема, че солидарност възниква само в определените от закона случаи или при наличието на изрична уговорка между страните по договора, като разширително тълкуване на чл.121 ал.1 от ЗЗД е недопустимо. Наред с това се позовава и на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на решението.
Ответникът по касация Ф. Б. Я. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като посочената от касатора практика на ВКС е неотносима към настоящия спор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
За да потвърди обжалваното решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна, като съдържа всички реквизити, изброени в чл.535 от ТЗ. Приел е за доказано, че записът на заповед е издаден като обезпечение на вземането на Ф. Б. Я. като заемодател по договор за заем от 09.05.2013г., сключен със заемателя [фирма]. Също е приел, че издателят е подписал записа на заповед като съдлъжник по договора за заем. Посочил е, че с оглед на постигнатото в договора за заем съгласие като съдлъжници да бъдат вписани и три физически лица и положения в документа подпис на Д. М., следва да се приеме, че същият е изразил с конклудентно действие съгласие за встъпване в дълга на заемателя.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставеният от касатора въпрос не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд доколкото не отразява специфичните за спора обстоятелства и дадените от въззивния съд разрешения. Въззивният съд не е изразил становище, че солидарна отговорност може да се уговаря с конклудентни действия. Съдът е приел, че в случая е осъществено встъпване в дълг, съгласие за което от страна на третото лице е изразено с конклудентни действия – подписване на договор за паричен заем между кредитора и главния длъжник, в който изрично е предвидено, че като съдлъжници ще бъдат вписани Я. Г. Е., Г. В. Е. и Д. М. М.. По този начин съдът не е допуснал отклонение от задължителната практика, формирана с цитираните от касатора решения на ВКС, в които се приема, че солидарна отговорност възниква само в предвидените от закона случаи или при изрична уговорка между страните. В случаите на встъпване в дълг не е необходимо наличието на изрична уговорка за поемане на солидарна отговорност, доколкото същата възниква по силата на закона. Разпоредбата на чл.101 от ЗЗД изрично предвижда, че първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници. Същевременно относно възможността съгласието за встъпване в дълг да се установява не само с изрично писмено споразумение, а с всякакви доказателства, е формирана практика на ВКС /решение №34 от 17.02.2014г. по гр.д.№2586/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №447 от 18.02.2014г. по гр.д.№2340/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №504 от 26.07.2010г. по гр.д.№420/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о./ Въззивното решение е поставено в съответствие с дадените в практиката на ВКС разрешения. С оглед на това не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос.
Неоснователни са и доводите на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Това самостоятелно основание за допускане на касационен контрол е обосновано с твърдение за противоречие на изведените от въззивната инстанция изводи със събрания по делото доказателствен материал и неправилно тълкуване и приложение на материалния закон – разпоредбите на чл.535 т.2 от ТЗ и чл.455 т.3 и чл.537 от ТЗ, изискващи да бъде индивидуализиран точно и безусловно издателят на записа на заповед. Тези твърдения не биха могли да обосноват очевидна неправилност на решението по см. на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, тъй като не е съобразено дължимото разграничение между очевидната неправилност на решението като основание за достъп до касация и неправилността на решението като общо касационно основание. По този въпрос вече е създадена практика на ВКС – с определение по ч.т.д. №221/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение по ч.т.д.№487/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение по гр.д. №560/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., която се споделя и от настоящия състав.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
На ответника по касация не се дължат разноски, тъй като такива не са направени от него в касационното производство.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2422 от 23.11.2017г. по т.д. №4649/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.