О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 586
гр. София, 20.12.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 749 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Подадена е касационна жалба от С. Х. И. против решение № 2450/23.10.2018г. по гр.д. № 1596/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 6980/20.102017г. по гр.д. № 9622/2015г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска на касаторката по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу ЗАД „А.“АД за заплащане на разликата над 50 000лв. до 120 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмения отговор ответникът по касацията ЗАД „А.“АД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280 ГПК. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на условията по чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, е приел за безспорно настъпването на увреждане на касаторката при ПТП на 07.07.2015г. в резултат на виновно поведение на водача на мотоциклет със сключена за управляваното от него превозно средство застраховка „гражданска отговорност” при ответника-застраховател. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция е отчела: вида на травматичните увреждания – счупване на лява подбедрица в долна 1/3, счупване на външен кондил на лява голямопищялна кост, счупване на десни ребра, контузия на гръдния кош и десностранна травматична пневмония; проведеното лечение – поставяне на метална пластина, изваждане, смяна на лява колянна става, т.е. три операции, 45 дни болнично лечение и продължаващо към 03.2016г. домашно лечение; нуждата от помощ в ежедневието, трудно ходене и с проходилка; преживяната освен това остра реакция на стрес, снижаване възможността за справяне; рязка смяна в начина на живот; възрастта на пострадалата и невъзможността за пълно възстановяване. В резултат на обсъждане на посочените предпоставки САС е счел, че обезщетение в размер на 75 000лв. се явява справедливо. Въззивната инстанция е съобразила стандарта на живот в страната и конкретното населено място, където живее ищцата, доколкото е преценила, че обезщетението не следва да служи за неоснователно обогатяване. Апелативният съд е разгледал механизма на извършване на ПТП и съгласно САТЕ и свидетелските показания е заключил, че виновният водач е управлявал мотоциклет с несъобразена с пътните условия скорост, не е успял да я намали и да спре при появата на пешеходец на пътното платно, като съобразно мястото и времето е имал възможност да я възприеме и предприеме необходимите действия. Съответно ищцата също е могла да възприеме превозното средство. Предприела е излизане на пътното платно от черен път и пресичане на необозначено за това място от ляво на дясно спрямо превозното средство. Тя е могла да изчака движещия се по пътното платно мотоциклетист и след преминаването му да пресече. Тъй като с поведението си сама е поставила своето здраве и живот в риск, то съдът е намерил, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат при участие в размер на 1/3 от страна на ищцата. Като краен резултат искът е уважен за сумата от 50 000лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката формулира следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост и кои критерии трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; как следва да отчете настъпилото трайно пожизнено увреждане и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалата и отражението на качеството на живот занапред с и оглед възрастта, съответно пожизненото увреждане; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?; 3/Как следва да се отчита липсата на възстановяване и последвалото трайно влошаване качеството на живот и възможност за самостоятелно пълноценно съществуване, каквото е имало преди ПТП и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилното приложение на принципа на справедливост?; 4/ Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране, както е направено в обжалваното решение?; 5/ При определяне обезщетението за неимуществени вреди може ли съдът да се позове на критерии, които нямат конкретно измерение и оценка, не се основават на факти по делото и не могат да бъдат проверени?; 6/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увреждането? Нарушени ли са принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД с оглед определени обезщетения в много по-големи размери при аналогични случаи като процесния, в който има явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Достатъчно ли е формалното отчитане на лимита без реално да се обсъди размерът и значението му? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото съобразяване с лимита достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да се посочи действащият лимит?; 7/Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 8/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 9/ В интерес на кого се уваличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигна по-пълно компенсиране на вредите? Касаторката се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Като допълнителни основания за достъп до касация са въведени тези по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката счита, че поставените правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968г. и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008 г., Решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., Решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011 г. на II т. о., Решение № 104/25.07.2014 по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и много други.
Въведените от касаторката нюансирани / някои чисто хипотетични/ въпроси в своята цялост засягат критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят от решаващия съд. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касаторката. В тази връзка доказателствата по делото са обсъдени и САС е взел предвид: вида на травматичното увреждане, проведеното болнично и извънболнично лечение, възрастта на пострадалата, перспективите за възстановяването й, съпоставил е живота й преди и след инцидента. Несъгласието на касаторката с фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Освен това изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта, като е отчел икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика, на която се позовава касаторката: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя.
Следователно не е осъществено допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за достъп до касация.
Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение .
Доколкото на осн. чл.78, ал.8 ГПК е поискано присъждане на разноски от ЗАД“А.“АД, поради изхода на спора пред касационната инстанция се дължи присъждане на такива в размер на 200 лв., на осн. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2450/23.10.2018г. по гр.д. № 1596/2018г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Х. И. да заплати на ЗАД“А.“АД сумата от 200 лв., представляваща сторените от дружеството разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: