5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
гр. София, 06.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1387 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. М. Д., [населено място] срещу решение № 140/12.12.2016г., постановено по в.т.д. № 322/2016 г. от Бургаския апелативен съд, потвърждаващо решение № 293/14.07.2016г. по т.д. № 433/2015г. на Бургаския окръжен съд, в частта, с което е отхвърлен предявеният от Н. М. Д. иск за осъждане на С. П., гражданин на Руската федерация да заплати сумата от 65 000 евро по запис на заповед, издаден на 05.11.2011г., с падеж 14.06.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допусканетo на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът С. П., [населено място], Германия оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на Бургаския окръжен съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Констатирал е, че въз основа на запис на заповед от 05.01.2011г. ответникът С. П. безусловно и неотменимо се е задължил да заплати на ищцата Н. М. Д. сумата от 75 000 евро на падеж 01.06.2014г. в [населено място]. Счел е за безспорно установено, че ценната книга е подписана с обезпечителна функция по каузално правоотношение, произтичащо от договор за заем от 05.01.2011г., по силата на който заемодателят – настоящ касатор се е задължила да предостави на заемателя сума от 75 000 евро по посочена от последния банкова сметка. С оглед елементите от фактическия състав на реалния договор за заем и въведеното възражение от ответника, Бургаският апелативен съд е потвърдил дадените от първа инстанция указания за установяване от ищеца на сключен договор за заем и предаване на заемната сума. Преценявайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, е приел за неустановено предаването на процесната сума чрез банков превод, в брой срещу разписка или чрез изявление, съдържащо се в ценната книга. Изложил е съображения, че свидетелските показания не опровергават факти, за които са налице официални документи; в представената в превод кореспонденция между страните не се съдържа признание за получаване на заемната сума и в основанието на платежните документи за плащането на 10 000 евро не е посочено погасяване на задължение по договор за заем. Приемайки, че при липса на други доказателства за предаване на заемната сума редовният от външна страна запис на заповед не представлява разписка по чл.77, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е достигнал до извода за недоказано възникването на задължение за ответника за връщане на процесната сума.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя въпроса: „При наличие на признание от страна на кредитора – че му е платено частично, и от страна на длъжника – че е изплатил цялата дължима сума, следва ли да се изследва този факт и с други доказателствени средства?“. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като релевира доводи за противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 100/20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 98/26.07.2013г. по т.д. № 851/2012г. на ВКС, I т.о.
Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите изводи на съда. В настоящия случай не е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поставеният от касатора въпрос не е отнесен към мотивите на обжалваното решение; същият не се съдържа в предмета на спора и не е обсъждан от въззивния съд. Изводът на Бургаския апелативен съд за неоснователност на претенцията е аргументиран единствено с недоказано задължение за връщане на процесната сума – предмет на договор за заем от ответника – издател на запис на заповед, поради неустановено реално предаване на същата от ищеца – поемател. Непосочването на правен въпрос, който да е формирал правните изводи на съда по съществото на спора и да е от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат допълнителните основания за това.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът поставя въпроса: „При позоваване на страните на няколко различни каузални правоотношения, обезпечени със запис на заповед, не следва ли да се изследва всяко едно от тях и респективно съдът да се произнесе по всяко едно от тях?“. Позовава се на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 76/11.05.2016г. по т.д. № 3503/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 17/19.02.2015г. по т.д. № 3385/2013г. на ВКС, I т.о. и определение № 104/13.02.2015г. по т.д. № 1773/2014г. на ВКС, I т.о.
Принципен отговор на поставения въпрос е даден в т.17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която са разрешени противоречивите въпроси относно разпределянето на доказателствената тежест при предявен иск за установяване дължимост на сумата на основание издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед. Същата намира приложение и по отношение на осъдителен иск по чл.535 и сл. ТЗ, тъй като претендираното вземане по запис на заповед с осъдителен иск или с установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е едно и също по отношение на материалноправното основание.
Съгласно т.17 на ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение, като всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, като например за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. При възникнал между страните спор относно конкретно каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални правоотношения, по повод или във връзка, с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
В тази насока е и формираната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК след постановяване на тълкувателното решение. Съгласно решение № 202/09.12.2014г. по т.д. № 600/2012г. на ВКС, I т.о., ищецът – поемател носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. При въведена от ответника – издател кауза (в конкретния случай договор за заем) и поддържайки твърдението, че не е получил договорената по този заем сума, той носи доказателствената тежест за установяване на тези твърдения. За да премине доказателствената тежест у ищеца, който следва да установи с оглед реалния характер на договора за заем, че е предоставил договорената сума, то следва ответникът да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдения договор, задължението, по който е поддържал, че се обезпечава с менителничния ефект.
По смисъла на решение № 38/07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, I т.о., при направено от издателя на менителничния ефект възражение, че записът на заповед е издаден във връзка с постигнатото съгласие за сключване на договор за заем, по който сумата не е предадена, се твърди наличие на т.нар. обещание за заем по чл.241 ЗЗД. В тази хипотеза ответникът не дължи сумата по записа на заповед, ако докаже постигане на съгласие за сключване на заема и връзка между обещанието за заем и издаването на ценната книга в полза на поемателя – ищец. Издателят на менителничния ефект не носи тежестта на доказване на твърдяното от него непредаване на заемната сума, тъй като това е отрицателен факт. Ако във връзка със защитата на ответника поемателят въведе в рамките на преклузивните срокове твърдение, че заемната сума е предадена, т.е. че фактическият състав на сключване на договор за заем е завършен, той следва да докаже това обстоятелство, съобразно правилото на чл.154 ГПК.
Не е доказано твърдяното противоречие с решение № 76/11.05.2016г. по т.д. № 3503/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 17/19.02.2015г. по т.д. № 3385/2013г. на ВКС, I т.о., тъй като цитираните от касатора съдебни актове са неотносими към конкретния случай – първият е постановен по въпрос относно правомощията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата, възраженията и доводите на страните, докато вторият е свързан със запис на заповед, издаден и авалиран като обезпечение на задължение по сключен договор за наем. Неоснователно е позоваването на определение № 104/13.02.2015г. по т.д. № 1773/2014г. на ВКС, I т.о. – същото няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е постановено в производството по чл.288 ГПК.
Изводите на въззивния съд са в съответствие с даденото от ВКС правно разрешение в т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на което неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Искането е неоснователно и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че по изложените въпроси има установена задължителна съдебна практика.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. Право на разноски за производството има ответникът, но в представения договор за правна защита и съдействие от 01.06.2017г. е уговорено адвокатското възнаграждение в размер на 4500 лв. да бъде заплатено при подписване на пълномощното на адвоката. Представено е пълномощно и със същото адв.Ч. е упълномощен да изготви и депозира отговор на касационната жалба. В пълномощното или в друг документ не се съдържа изявление за получаване на сумата, както и не са представени доказателства за плащане. По тези съображения не са налице предпоставките по чл.78, ал.1 ГПК за присъждане на разноски – заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 140/12.12.2016г., постановено по в.т.д.№ 322/2016г. от Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.