О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 100
гр. София,18.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №1639 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Н. П. срещу решение №14 от 20.02.2019г. по в.гр.д.№320/2018г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №33 от 26.10.2018г. по т.д. №6/2018г. на Ямболски окръжен съд, с което П. Н. П. да заплати на ЗК“ЛЕВ ИНС“АД, [населено място], по иска с правно основание чл.81 от ЗЗ (отм.), сумата 133 363,71 лв., представляваща стойността на изплатеното от дружеството застрахователно обезщетение на пострадалия И. А. във връзка с настъпило ПТП на 02.04.2005г. около 00.30 ч. на основен път III-5305, в отсечката между [населено място], Я. област, в близост до разсадника, причинено от П. Н. П. като водач на л.а.“Пежо 206″, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица № 05-104230, валидна от 01.01.2005г. до 31.12.2005г. сключена при „Лев Инс“АД, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2018г., до окончателното изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като и първоинстанционният и въззивният съд са произнесли по нередовна искова молба. Поддържа, че в обстоятелствената част и петитума на исковата молба липсва конкретизация относно това, сбор от какво представлява претендираната сума, съответно какъв е размерът на изплатеното обезщетение за имуществени вреди, на обезщетението за неимуществени вреди и на изплатените лихви и разноски. Също твърди,че решението е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че при постановяването му Бургаски апелативен съд не е обсъдил всички възражения и не е извършил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Твърди, че предявеният иск е погасен по давност. Излага доводи, че плащането на обезщетението след изтичането на петгодишния давностен срок от настъпването на застрахователното събитие на 02.04.2005г. и предявяването на регресния иск от застрахователя на 22.01.2018г., води до недопустимо удължаване на давностния срок. Твърди, че изводите и констатациите на съда по гр.д.№7323/2010г. на СГС нямат обвързваща сила за него, тъй като производството по делото е прекратено с оглед постигнатото между застрахователя и увреденото лице споразумение, съответно вземането на увредения не е установено с влязло в сила съдебно решение.
К. жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1.Трябва ли в мотивите на съдебното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, както и представените от тях доказателства, да определи предмета на спора и относимите към него факти и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или недоказани и въз основа на кои доказателства? 2. Длъжен ли е съдът при изясняване на релевантните по делото факти да извърши това на база всички доказателства? 3. С предявяването по отношение П. П. на личен регрес №3204 по щета1520610227/2017г. и плащането на регреса от страна на П. П., както и изявлението на ищеца по т.4 от Споразумение от 23.10.2008г., сключено между страните, регресните права на ищеца погасени ли са изцяло и за ищеца възникват ли регресни права, а за ответника задължение за заплащане на застрахователя, платеното извънсъдебно обезщетение на увреденото лице? 4. Има ли обвързваща сила сключеното на 06.03.2013г. извънсъдебно споразумение между „Лев Инс“АД и И. А.? 5.Длъжен ли е съдът съгласно разпоредбата на чл.202 от ГПК да обсъжда заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото? 6.Придобива ли ищецът ново право, или встъпва във вече възникналото право на увредения по деликта и получава правото във вида, в който е било, включително с изтеклия до встъпването давностен срок при действието на КЗ /отм./ и кой е началният момент на погасителната давност по този иск? Поставя и въпрос относно последиците от плащането от страна на застрахователя на застрахователно обезщетение на увреденото лице след петгодишния давностен срок. По първите два въпроса жалбоподателят се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР№1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №134 от 30.12.2013г. по т.д.№34/2013г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №265 от 10.09.2012г. по гр.д.№703/2011г. на ВКС, ІV г.о. и други. По останалите въпроси поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като твърди,че по тях липсва практика на ВКС, поради което са то значение за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът ЗК „Лев Инс” АД, [населено място], поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищцовото дружество и касатора П. Н. П. е бил налице сключен валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“, като в срока на договора ответникът, управлявайки посочения в договора лек автомобил, е причинил ПТП, в резултат на което са претърпени неимуществени вреди от И. О. А.. Установил е, че по образувано н.о.х.д. №1814/2006г. е постановена присъда №336/27.03.2007г., с която П. Н. П. е признат за виновен за причиняване на настъпилото ПТП в резултат на употреба на алкохол, при което са причинени телесни повреди на И. А., както и че по наказателното дело е предявен и уважен граждански иск от пострадалия, като П. П. е осъден да му заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 003 лв., ведно със законната лихва Съдът е приел, че по предявена от пострадалия претенция пред застрахователното дружество са му заплатени 15 000 лв., след което същият е предявил иск срещу застрахователя за сумата 98 000 лв., представляваща разликата между уважения граждански иск в наказателното производство и заплатеното от застрахователя обезщетение. Установил е, че по този иск е образувано гражданско дело №7323/2010г. на СГС, като е било постигнато извънсъдебно споразумение – № 132 от 06.03.2013г., по силата на което въззиваемото дружество е изплатило на пострадалия главница – 98 000 лв., 31 363,71 лв.- законна лихва и 4000 – съдебни разноски. Въззивният съд изцяло е възприел изводите на първоинстанционния съд, че за застрахователя е възникнало регресно вземане към застрахования деликвент за изплатените суми. Приел е за неоснователно възражението за нередовност на исковата молба. Изложил е съображения, че правото на застрахователя да предяви регресен иск започва да тече от момента на заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, а не от момента на настъпване на застрахователното събитие, както се твърди от въззивника – 02.04.2005г. С оглед това е възприел като неоснователно и възражението на въззивника, че вземането му е погасено, с оглед разпоредбата на чл.111 б. „б“ и б.“в“ от ЗЗД. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за съпричиняване от страна пострадалия поради липсата на предпазен колан, като се е позовал на приетите по делото съдебно – медицинска и автотехническа експертиза, според които доли и пострадалият да е бил с предпазен колан, то едва ли биха могли да се предотвратят или да се променят причинените увреждания.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.
Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на възизвното решение, поради нередовност на исковата молба. В обстоятелствената част на исковата молба изрично са разграничени по основание и размер сумите, заплатени от застрахователя на увреденото лице – 98 000 лв. главница, 31 363,71 лв. – лихви, считано от датата на предявяване на иска по гр. дело №7323/2010г. до датата на изплащането й, както и разноски по делото, като в петитума й е направено искане да бъде заплатена общата сума от 133 363,71 лв., която съставлява размерът на възникналото за застрахователя регресно вземане. По този начин претендираното от ищеца вземане е напълно индивидуализирано.
Първите три въпроса в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са поставени от касатора във връзка с оплакването му, че въззивният съд не е обсъдил възраженията му във връзка със сключеното между него и застрахователя споразумение от 23.10.2008г. Въпросите биха удовлетворили общия селективен критерий, ако произнасянето на съда по доводите, свързани с това възражение на касатора, би могло да доведе до различен от настоящия правен резултат. В случая във въззивната си жалба касаторът е изложил твърдения, че по повод заведен регрес №3204 по щета [ЕГН]/2007г. между него и застрахователя е сключено споразумение от 23.10.2008г., в което е предвидено, че с изплащането на сумата по споразумението, страните ще считат регресните права на застрахователя за уредени. Основателно е и твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил това възражение. Същото обаче не е следвало да бъде обсъждано по същество, доколкото е въведено за първи път с въззивната жалба. В първоинстанционното производство касаторът ответник е посочил образуването на регрес №3204 по щета [ЕГН]/2007г. и сключването на споразумението, във връзка с твърдението си за своевременното уведомяване на застрахователя за настъпилото събитие в контекста на направеното от него възражение за изтекла погасителна давност и предявяване на регресната претенция тринадесет години след настъпването на застрахователното събитие. Твърдение за погасяване на регресните права на застрахователя по силата на споразумението не е заявявано в първоинстанционното производство, не е обсъждано в решението на първоинстанционния съд и съответно не би могло да бъде обсъждано за първи път от въззивната инстанция, нито въззивният съд е могъл да излага съображения дали това споразумение има за предмет всички регресни права, произтичащи от застрахователното събитие или само регресното вземане за изплатената част от обезщетението в размер на 15 000 лева. Поради това пропускът на въззивния съд да отрази изрично в мотивите си, че не обсъжда възражението, тъй като то е преклудирано, не е обуславящ за изхода на спора. С оглед въведената в чл.266 ал.1 от ГПК изрична забрана въззивният съд не може да вземе предвид фактически твърдения и основаващите се на тях правоизключващи и правопогасяващи възражения, ако същите не са въведени своевременно пред първоинстанционния съд. Предвид изложеното липсата на произнасяне по несвоевременно въведеното от касатора възражение, не съставлява отклонение от цитираната практика на ВКС, доколкото същата визира своевременно въведените от страните факти и възражения, както и събраните във връзка с тях доказателства.
Четвъртият поставен от касатора въпрос не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация доколкото същият съставлява оплакване за неправилност на изводите на съда по конкретния спор. Наред с това въпросът не съответства на данните по делото. Въззивният съд не е изразил становище, че постигнатото на 06.03.2013г. между ЗК „Лев Инс“ АД и пострадалия при ПТП И. А. извънсъдебно споразумение обвързва касатора – деликвент. Съдът е посочил, че въз основа на това споразумение застрахователят е изплатил на пострадалия главница – 98 000 лв., 31 363,71 лв.- законна лихва и 4000 лв.– съдебни разноски. Така формулиран въпросът не отчита значимото за спора обстоятелство, че с влязла в сила присъда касаторът е осъден да заплати на увреденото лице обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, както и обезщетение за имуществени вреди в размер на 13 003 лева, като през 2007г. от застрахователя са изплатени доброволно само 15 000 лева. В случая размерът на дължимото от касатора обезщетение е определен с влязлата в сила присъда в частта й по гражданския иск, като със сключеното между застрахователя и пострадалия споразумение от 06.03.2013г. не е изменян този размер, а е постигнато съгласие за заплащане на дължимата лихва за забава само за периода от 10.02.2010г. до 18.03.2013г., както и направените от пострадалия съдебни разноски в размер на 4000 лева, тоест направена е отстъпка от претенцията на пострадалия за лихва за забава от датата на събитието до датата на предявяването на прекия иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./. С оглед на това твърдението на касатора, че отговорността му е ангажирана въз основа на споразумение между пострадалия и застрахователя, по което той не е страна, не съответства на данните по делото, съответно поставеният във връзка с това твърдение въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора.
Не е обуславящ за изхода на спора и петият въпрос в изложеното на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото същият касае изводите на въззивния съд по направеното от касатора възражение за съпричиняване. Когато застрахователят е изплатил застрахователно обезщетение по споразумение с увреденото лице, в производството по чл.274 ал.1 от КЗ /отм./ ответникът може да навежда възражения относно това дали размерът на изплатеното обезщетение е в съответствие с критериите по чл.52 от ЗЗД, тъй като застрахованият не е страна по постигнатото споразумение. Но когато размерът на дължимото обезщетение вече е определен със сила на пресъдено нещо по предявения срещу застрахования деликвент граждански иск и застрахователят е изплатил обезщетение в същия размер, този размер не подлежи на преразглеждане в производството по регресния иск на застрахователя срещу деликвента. Поради това без значение за основателността на иска в случая са събираните доказателства относно направеното възражение за съпричиняване, както и направената от съда преценка на същите, доколкото поначало за ответника е била преклудирана възможността да установява размера на дължимото от самия него обезщетение на увредения.
Шестият въпрос в изложението е относим към направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, по което съдът се е произнесъл, съответно същият изпълнява общото изискване за достъп до касация. По този въпрос обаче касационният жалбоподател не е обосновал посочените от него допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК, като не е посочил практика на ВКС, от която да е допуснато отклонение, нито е обосновали релевантността на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По поставения въпрос е формирана и задължителна практика на ВКС. В т.14 на Постановление №7/77г. от 4.X.1978г. на ВС, а също и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №53 от 16.07.2009г. по т.дело №356/2008г. на ВКС, ТК и решение №131 от 07.10.2011г. по т.дело №806/2010г. на ВКС, ТК, а именно, че за регресните искове на застрахователя по чл.81 от ЗЗ /отм./ срещу деликвента важи общата давност по чл.110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Даденото от въззивния съд разрешение е изцяло съобразено със задължителната практика на ВКС.
Седмият въпрос не е обуславящ за изхода на спора, доколкото не съответства на установените по делото факти. Същият е предпоставен от твърдението на касатора, че застрахователят е изплатил обезщетение на пострадалия след изтичането на петгодишния давностен срок от настъпването на застрахователното събитие. Това твърдение не съответства на данните по делото, доколкото от увреденото лице е бил предявен пряк иск срещу застрахователя на 10.02.2010г., в рамките на петгодишния давностен срок от настъпването на застрахователното събитие, съгласно чл.115 ал.1 б. „ж“ от ЗЗД давностният срок е бил спрян докато трае съдебният процес относно вземането и към момента на изплащане на обезщетението от застрахователя през м. март 2013г. този срок не е бил изтекъл.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 предл.2 и 3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплатят на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, заплащането на които се установява от представения договор за правна защита и съдействие и извлечение от банкова сметка.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №14 от 20.02.2019г. по в.гр.д.№320/2018г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА П. Н. П. [ЕГН], с адрес [населено място], общ. С., обл.Ямбол, [улица] да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 600 лева /шестстотин лева/ адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.