О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№598
гр. София,01.12. 2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1343 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., чрез адв. Р. Р. против решение № 139/25.11.2016г. по в.гр.д. № 411/2016 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 34/15.06.2016 г. по гр.д. № 118/2016г. на Ямболски окръжен съд за отхвърляне на предявения от касатора против С. Й. С. иск по чл.439, ал.2 вр. чл.124, ал.1 ГПК да бъде прието за установено по отношение на ответника, че М. В. Д. не дължи изпълнение на С. Й. С. за сумите: 56 000 лв. – главница, 1620 лв. – платена държавна такса и 1500 лв. – адвокатско възнаграждение по представения за събиране пред ДСИ-Ямбол изпълнителен лист от 18.03.2010г., издаден въз основа на заповед за незабавно изпълнение № 616/16.03.2010г. по ч.гр.д.№807/2010г. на ЯРС, поради погасяване на правото му по давност.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба С. Й. С. не подава писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в исковата молба касаторът твърди, че спрямо него принудително се изпълнява вземане на взискателя, което е погасено по давност в периода след издаване на изпълнителния лист. БАС е установил, че изпълнителният лист от 18.03.2010г. е бил издаден срещу М. Д. и Д. Д. при условията на солидарност. Поканата за доброволно изпълнение е била връчена на М. Д. на 14.04.2010г. С молбата от 17.05.2012г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на М. Д.. Въззивната инстанция е счела, че съобразно 13 бр. двустранно подписани от взискателя и посочения длъжник разписки се установява, че в периода м.май 2010г. и м.юли 2011г. касаторът е предприел доброволно частично плащане директно на кредитора на дължимите вноски по изп.дело № 2083/2010г. БАС е намерил, че така изявената в разписките воля следва да се квалифицира на осн. чл.116, б.“а“ ЗЗД като признание от М. Д. за задълженията й в цялост по цитираното изпълнително дело. Обсъдено е било, че след налагане на запора работодателят е уведомил ДСИ, че върху трудовото възнаграждение на длъжника е налице друг предхождащ запор по друго изпълнително дело. Поради което работодателят е започнал да прави отчисления, които е превеждал на ДСИ през периода м.март 2014г. – м.септември 2014г. С оглед уведомяване на съдебния изпълнител, че трудовото правоотношение с М. Д. е било прекратено, с молба от 07.01.2015г. взискателят е поискал нова справка от НАП и въз основа на нея на 24.01.2015г. е било изпратено запорно съобщение до новия работодател на длъжника за налагане на запор върху трудовото й възнаграждение, което съобщение е връчено на третото задължено лице на 16.02.2015г. От м.март 2015г. до м.май 2016г. по сметка на ДСИ са постъпвали суми от трудовото възнаграждение на длъжника. Производството по иска по чл.439 ГПК е било образувано през м.март 2016г. Въз основа на така изброените в хронологичен ред поискани от взискателя, предприети от ДСИ действия по изпълнителното дело и с оглед признанията на длъжника въззивният съд е заключил, че не е настъпило прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, както и не е била прекъсвана погасителната давност за изпълняемото право. Според решаващият състав с всяко предприето действие, респ. с всяко признание давността се прекъсва и от него започва да тече нова давност. Не е споделен доводът на касатора, че предприемането на действие спрямо един от солидарните длъжници не прекъсва давността спрямо другия солидарен длъжник. БАС е отхвърлил и възражението на М. Д., че налагането на запор върху трудовото възнаграждение, дължимо от втория й работодател, е незаконосъобразно действие поради липса на молба в този смисъл от взискателя. Счел е, че в първоначално подадената молба е бил изрично посочен изпълнителен способ – налагане на запор върху трудово възнаграждение и тя е достатъчна, за да породи последици и при налагане на запор върху дължимо от последващ работодател трудово възнаграждение. Допълнително въззивният съд се е аргументирал и с довод, че при обжалване от длъжника на наложения запор върху трудово възнаграждение при втория работодател с решението по чл.435 ГПК единствено са дадени указания на ДСИ относно размера на секвестируемата част от трудовото възнаграждение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът поставят следните правни въпроси: 1/Предприемането на изпълнителни действия по едно изпълнително дело срещу само един от солидарните длъжници прекъсва ли давността за всички останали солидарни длъжници или давностният срок се прекъсва само по отношение на този длъжник, срещу когото са предприети действия по принудително изпълнение?; 2/Представлява ли валидно изпълнително действие налагането на запор на трудовото възнаграждение, без запорното съобщение да е връчено редовно и без от наложения запор да са постъпили суми?; 3/Представлява ли валидно изпълнително действие по образувано изпълнително дело заплащането на суми директно от длъжника на взискателя, които суми са изплатени в противоречие с чл.455 ГПК ?; 4/Даването на разписка на кредитора за частично плащане на едно задължение представлява ли признание за цялото задължение, съответно основание ли е за прекъсване на давността по см. на чл.116, б. а“ ЗЗД?
Касаторът се позовава на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по формулираните въпроси както следва: по първи, втори и трети въпрос счита, че произнасянето би имало значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по четвърти въпрос – произнасянето на БАС в обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 98/26.07.2013г. по т.д. № 851/2012г. на ВКС, I т.о.
Настоящият състав на ВКС намира, че нито един от поставените въпроси не се явява обуславящ крайните правни изводи на апелативния съд, което представлява изискване към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Първи и втори въпрос касаят извършени спрямо другия длъжник по образуваното изпълнително производство действия. Независимо, че въззивната инстанция е разгледала предприетите изпълнителни действия срещу солидарния длъжник Д.Д. и е счела, че те имат правни последици и спрямо настоящия касатор, БАС на самостоятелно основание е обсъдил в тяхната хронологическа последователност исканията на взискателя, действията на ДСИ спрямо имуществото на длъжника М. Д., както и изявленията на последната като е заключил, че между всяко от тях не е изтекла необходимата по чл.117 ЗЗД давност за погасяване на принудително осъществяването вземане срещу посочения длъжник.
Трети и четвърти въпрос се отнасят до предприето принудително изпълнение само спрямо М.Д., но обхващат единствено направени частични плащания в периода от издаване на заповед за незабавно изпълнение /16.03.2010г./ и въз основа на нея изпълнителен лист /18.03.2010г./ до подаването на молба от взискателя /17.05.2012г./ за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. Изрично БАС е изложил съображения, че тези плащания са извършени директно от длъжника на взискателя и не се разглеждат като изпълнителни действия осъществени в рамките на изпълнителното производство. Правни последици, които решаващият съд свързва с плащанията по 13 бр. процесни разписки са на признание на дълг по см. на чл.116, б.“а“ ЗЗД. За да достигне до този извод въззивната инстанция е съобразила не само факта, че са били извършени 13 пъти частични плащания от М. Д. на С. С. / на който факт се акцентира във въпрос № 4/, а е изходил от конкретно обективираната воля на касатора и на кредитора във всяка разписка : че длъжникът е заплатил на взискателя по изп.д. № 2083/2010г. на ЯСИ съответната сума, която представлява „частично плащане на дължимата сума по изп.дело № 2083/2010г. по описа на ЯСИ“, съгласно уговорено между взискателя и длъжника споразумение. В тази връзка са били преценени и следните обстоятелства: длъжникът е получил редовно призовка за доброволно изпълнение с точно посочване на дължимото по издадения изпълнителен лист; периода на доброволно плащане м.май 2010г. и м.юли 2011г., който обяснява липсата на предприети от взискателя изпълнителни действия спрямо М.Д.. Следователно решаващите мотиви на въззивната инстанция, че е налице признание, са обусловени от тълкуване на действителната воля на страната, обективирана в разписките, т.е. в резултат от прилагане от съда на критериите по чл.20 ЗЗД. Правен въпрос в тази връзка касаторът не формулира.
Следва да се има предвид, че в съответствие със съществуваща задължителна съдебна практика ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е разгледал признанието на дълга от една страна и предприемането от взискателя и от съдебния изпълнител на отделни изпълнителни способи като самостоятелни основания, респ. по чл.116, б.“а“ и чл.116, б.“в“ ЗЗД, които прекъсват давността за вземането на кредитора. В случая правните въпроси на касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не засягат произнасянето на БАС по отношение на правните последици на обсъжданите в решението изпълнителни действия след последното признание на длъжника в разписката за м.юли 2011г., които представляват самостоятелни аргументи, мотивирали разрешение за цялостно отхвърляне на предявения иск.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение .
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 139/25.11.2016г. по в.гр.д. № 411/2016 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: