О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 240
[населено място], 19.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №885 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 396 ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение №4335/22.12.2016г. по ч. гр. д. №6114/16г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение от 29.11.2016г. по ч.гр.д. №14855/16г. на Софийски градски съд и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещите осъдителни искове, които ще бъдат предявени от В. Т. Л. против [фирма], [населено място], с обща цена 1 259 385,42 лева, от които 1 130 217,69 лева -представляваща неизпълнено задължение по сключен между страните възмезден договор за цесия от 25.10.2014г. и 129 167,73 лева -представляваща неустойка за забавено изпълнение съгласно раздел VII т.4 от договора за цесия, чрез налагане на запор върху банковите сметки на ответника в 26 броя банки до размер общо на сумата 1 259 385,42 лева.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, тъй като съставът на въззивния съд не е изпълнил своите задължения при преценката на представените доказателства с оглед установяването вероятната основателност на иска и наличието на обезпечителна нужда. Твърди,че съдът не е съобразил, че сключеният между страните договор за прехвърляне на вземания от 25.10.2014г. е сключен под отлагателно условие, обективирано в допълнително споразумение, което условие не се осъществило. Наред с това поддържаме съдът неправилно е приел, че е налице обезпечителна нужда, при липса на заявени от ищеца обстоятелства за наличието на такава. Също твърди,че с обжалваното определение е допуснато „налагане на запор върху банковите сметки“ на ответника по бъдещия иск, докато допустимата обезпечителна мярка съгласно чл.397 ал.1 т.2 от ГПК е „запор върху вземания“. Счита се, че неправилно формулираното искане в молбата на ищеца не дава право на съда да постанови различна от исканата обезпечителна мярка, а когато мярката е недопустима, искането за допускане на обезпечение следва да бъде отхвърлено.
Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 т.2 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1.Допустимо ли е налагане на обезпечителна мярка, която не е установена в процесуалния закон, а именно налагане на запор върху банкови сметки, вместо мярката по чл.397 ал.1 т.2 от ГПК – запор върху вземания на длъжника по банкови сметки? 2. Налице ли е презумпция, че невъзможност за изпълнение на бъдещото решение по подлежащ на предявяване иск или затруднения при изпълнение на същото за молителя съществуват и не следва да се установяват в производството по обезпечение? Поддържа, че първият въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на определение №813 от 02.03.2011г. по ч.т.д.№263/201 1г. на Варненски окръжен съд и определение №3408 от 28.02.201 Зг. по ч.гр.д.№2986/2016г. на САС, с които като допустима обезпечителна мярка е посочена тази по чл.397 ал.1 т.2 пр.2 от ГПК. По втория въпрос се позовава на противоречива практика на съдилищата, като сочи определение №254 от 21.02.2011г. по ч.гр.д.№480/2011г. на САС, определение №753 от 27.04.201 1г. по ч.гр.д.№1203/201 1 г. на САС, определение №186 от 06.02.2012г. по ч.т.д.№90/2012г. на П. и други, съгласно които следва да бъдат посочени и доказани обстоятелствата, обуславящи обезпечителната нужда.
Ответникът по жалбата В. Т. Л. представя писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на направените в обезпечителното производство разноски за трите инстанции.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, като е спазен преклузивният срок по чл. 396 ал.1 от ГПК.
Първият от формулираните в изложението въпроси е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общото изискване за достъп до касация. Отговорът на този въпрос не е обусловен от тълкуване и прилагане на определена процесуалноправна норма, в случая разпоредбата на чл.397 ал.1 т.2 от ГПК. Въпросът е поставен с оглед твърдението на жалбоподателя, че вместо обезпечителна мярка по чл.397 ал.1 т.2 от ГПК „запор върху движими вещи или вземания на длъжника“, въззивният съд е наложил обезпечителна мярка по чл.274 ал.З от ГПК. Това твърдение не съответства на съдържанието на обжалвания акт. Наложената обезпечителна мярка „запор върху банкова сметка“ е идентична с мярката „запор върху вземания по банкова сметка“ , макар и с втория термин да е прецизирано по – точно естеството на мярката с оглед на нейните правни последици. Въпреки това използваната от въззивния съд терминология не създава неяснота относно вида на наложената обезпечителна мярка. Доколкото използването на различен термин не означава различно тълкуване и прилагане на една и съща процесуалноправна норма, то и представените от частния жалбоподател определения на Софийски апелативен съд и Варненски окръжен съд, не обосновават и наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Вторият формулиран от частния касационен жалбоподател въпрос отговаря на общото изискване за достъп до касация, доколкото въззивният съд е направил извод за наличие на обезпечителна нужда. По него частният касатор не е обосновал допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. По въпроса относно необходимостта от установяване на обезпечителна нужда в производството по допускане на обезпечение на иск е налице непротиворечива практика на ВКС, с която се приема,че обезпечителната нужда при искове за парично вземане не подлежи на самостоятелно установяване, при липса на данни, които да я опровергават -определение №231 от 29.03.2012г. по ч.т.д.№178/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение №514 от 15.07.2013г. по ч.т.д.№2728/201 Зг. на ВКС, ТК, II т.о. и други. В постановеното по реда на чл.274 ал.З от ГПК определение по ч. т. д. №3419/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., е прието, че нуждата от обезпечаване е налице винаги, когато има вероятност удовлетворяването на защитаваното субективно материално право да бъде затруднено, забавено или застрашено. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил тази практика. Наличието на задължителна практика по поставения правен въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.274 ал.З от ГПК определение на ВКС съществуващата противоречива практика е била уеднаквена.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд.
На ответника по частната жалба не следва да бъдат присъждани направените разноски в обезпечителното производство. Съгласно разясненията в т.5 от TP №6 от 06.11.201 Зг. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спорът по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №4335/22.12.2016г. по ч. гр. д. №6114/16г. на Софийски апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: