О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
гр. София, 30.01.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д.№ 1841 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 258/31.01.2017г. по в.т.д. № 5155/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решение № 826/09.05.2016г. по т.д. № 5395/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VI-15 с-в за осъждане на касатора да заплати на [фирма] сумата от 39 260, 95 лв. – неустойка, дължима съгласно чл.7.2 от договор № ОП-1/31.01.2014г., ведно със законната лихва от 21.08.2015г. до изплащане на сумата и сумата от 3 736,10лв. – лихва за забава върху неустойката за периода от 05.09.2014г. до 19.08.2015г. и разноски в размер на 3 540лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касацията [фирма] в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 , т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са възникнали облигационни правоотношения въз основа на договор № ОП-1/31.01.2014г., по силата на който [фирма] е възложило на касатора изработката на проект на място за монтаж, доставката, монтажа и въвеждането в експлоатация на системи за търговско измерване на разход на електроенергия в 70 електрически локомотива. Уговорена е била неустойка при пълно неизпълнение на задължението на изпълнителя в размер на 5% от стойността на договора. За безспорно установен е бил приет фактът на неизпълнение на така описаните задължения от касатора. За неоснователно въззивният съд е преценил възражението на изпълнителя на осн.чл.83, ал.1 ЗЗД. В самият договор са били посочени лица за контакт с възложителя. Осигуряването на достъп до локомотивите според решаващия състав е било предпоставено от инициатива на касатора, който не е ангажирал доказателства в тази насока. Самият проект не е бил представен като писмено доказателство в процеса, невъзможно е да се провери и съответствието му с уговорените спецификации, изпълнителят не е предложил изпълнение на възложителя, а изменение на предмета на възложената му работа. САС е счел, че възражения, мотивирани с промяна на стандартите, не са били релевирани от касатора, а ако бъдат обсъдени не водят до извод за освобождаване от отговорност на изпълнителя. Цитираните стандарти са били приети една година преди сключване на процесния договор, но влизат в сила три години след уговорения падеж по него, т.е. към релевантния за спора момент интересът на възложителя от изпълнение не е бил отпаднал и не е била налице обективна невъзможност за длъжника да изпълни работата, която му е била възложена. С оглед на което САС е заключил, че касаторът дължи неустойка за неизпълнение на задължението си по договора.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В настоящия случай представеното от касатора изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не съдържа формулиран изричен правен въпрос. По същество в него са изложени оплаквания за необоснованост на въззивното решение , нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Касаторът счита нормата на чл.95 ЗЗД за императивна и излага съображения, че САС не е дал указания на страните относно подлежащите на доказване факти, поради което фактическата обстановка не била правилно изяснена. Събраните по делото доказателства според касатора установяват, че кредиторът неоправдано не приема предложеното от длъжника изпълнение. Следователно се касае до касационни основания по см. на чл.281, т.3 ГПК, които са предмет на преценка от касационната инстанция след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Правилността на обжалваното решение не е в предметния обхват на дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК. Последната предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка обосноваността на изводите на въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 258/31.01.2017г. по в.т.д. № 5155/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: