О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
гр. София, 08.01.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1405 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Т., като ЕТ „Таня 49 – Стоянка Тодорова”, гр. Божурище срещу решение № 415/20.02.2018 г. по т.д. № 3735/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 958/18.05.2017 г. по т.д. № 891/2016 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против „Билдинг 58” ЕООД частичен иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 85 000 лв., при цялостна искова претенция от 167 029,88 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 15.08.2015 г. до 04.09.2015 г., на основание чл.27 от договор за строителство, сключен между страните на 20.10.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.02.2016 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Ответникът „Билдинг 58” ЕООД, гр. София оспорва касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между С. Д. Т., като ЕТ „Таня 49 – Стоянка Тодорова”, в качеството й на възложител, и „Билдинг 58” ЕООД като изпълнител, е сключен договор за строителство на 20.10.2014 г., с предмет изграждане на къща за гости в УПИ V нов, кв.32 по плана на [населено място], при цена 556 766,26 лв. с ДДС. С чл.1, ал.3 от договора изпълнителят изрично е уведомен, че договорът е сключен с цел спазване изискванията на ДФ „Земеделие“ с оглед предоставяне на безвъзмездна помощ по мярка „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ по програма за развитие на селските райони през периода 2007 – 2013 г. Изпълнителят е поел задължение да завърши обекта до 15.08.2015 г. Изпълнението следва да се приеме с издаване на разрешение за ползване съгласно Наредба № 3/31.07.2003 г. С договор № 23/312/02599/20.11.2014г., сключен между ДФ „Земеделие“ и възложителя, е уговорена помощ в размер 391 160 лв., като фондът ще заплати до 70 % от реално извършените и доказани разходи. На 04.09.2015 г. обектът е въведен в експлоатация съгласно удостоверение за въвеждане в експлоатация № 233/04.09.2015 г. При така установената фактическата обстановка въззивният съд е приел, че изпълнителят е в забава от 15.08.2015 г. до 04.09.2015 г. Констатирал е, че в чл.27 от договора страните са уговорили неустойка за неизпълнение на задължението за предаване от изпълнителя на работата в срок в размер на 3 % от общата цена за всеки просрочен ден, но не повече от 30 % общо. Счел е, че неустойката има характер и на гаранция за изпълнение на задължението за завършване на сградата и удостоверяване годността на къщата за ползване предвид уговорения срок на договора с ДФ „Земеделие“ – до 15.09.2015 г. С оглед възражението на „Билдинг 58” ЕООД за нищожност на клаузата за неустойка, решаващият съд е извършил преценка дали същата излиза извън присъщите й функции. Според въззивния съд размерът на вредите, които възложителят ще претърпи, ако не получи безвъзмездно финансиране, е несъотносим с вредите, причинени от изпълнителя при забавено изпълнение, тъй като остава изграденият продукт; липсва равновесие при определяне на неустойката върху цялостната база на договора за неизпълнение на задължението за построяване на изграденото в срок, както и възложителят изцяло се е опитал да прехвърли отговорността на изпълнителя за обезпечение изпълнение на задълженията му по договора с ДФ „Земеделие“. Приел е, че неустойката следва да отговаря на размера на вредите за вида неизпълнение, за което е уговорена, както и може да вземе предвид целта да се стимулира точното изпълнение в срок, както и да има санкционен характер, но не може да репарира вреди, които една от страните би могла да претърпи за свое неизпълнение по друг договор. Приел е още, че определянето на базата на начисляване на неустойката, а също и на процента, създават предпоставки за неоснователно обогатяване на възложителя спрямо изпълнителя, което излиза извън присъщите функции на неустойката. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че неустойката не отговаря на изискването на закона за спазване на добрите нрави.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Как се разпределя доказателствената тежест в процеса във връзка с доказването на правоизключващото възражение за нищожност на неустоечната клауза и в чия тежест е доказването на благоприятен за защитната теза на една от страните факт?”; 2. „Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл.236, ал.2 ГПК, да мотивира решението си ясно и разбираемо и да обсъди всички възражения на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба?’; 3. „Нищожна ли е клауза за неустойка, уговорена между търговци, поради накърняване на добрите нрави, която е определена като процент на ден с краен предел върху цялата стойност на договора – основа за определяне на неустойката?”; 4. „Към кой момент следва да се прави преценката за нищожност на клауза за неустойка за забава, за която се твърди, че води до неоснователно обогатяване на страна по договора?”; 5. „Нищожна ли е клауза за неустойка за забава, чийто размер надвишава размера на вредите от неизпълнението?”; 6. „Нищожна ли е неустойка, чийто размер не надвишава този на претърпените вследствие на неизпълнението вреди, изразяващи се в загуби и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението – чл.82 ЗЗД?”; 7. „При възражение за нищожност на клауза за неустойка поради противоречието й с добрите нрави и при използване на критериите – съотношение на размера на неустойката с естеството на задължението и вида на неизпълнението, съдът следва ли да преценява паричния еквивалент на престацията на страната, в чиято тежест е уговорена неустойката?”. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Касаторът твърди наличие и на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първите два процесуалноправни въпроса са поставени във връзка с твърдения на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите му, изложени във въззивната жалба, за липсата на конкретни възражения от ответника и неправилно разпределение на доказателствената тежест в хипотезата на оспорване действителността на уговорена неустойка. Въпросите са релевантни, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1 – 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146, ал.1 ГПК. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай, въззивният съд, в съответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е решил делото, като е приложил разпоредбата на чл.154 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е в тяхната взаимна връзка събраните доказателства, както и релевираните факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, по което ВКС не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Останалите материалноправни въпроси (от трети до седми) могат да се обобщят като въпрос, свързан с условията и критериите, обуславящи нищожност на клаузата за неустойка в търговски договор, поради накърняване на добрите нрави. Този въпрос е от значение за решаване на спора по конкретното дело, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са дадени принципни критерии, приложими при преценката за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави, като: естеството на задълженията, изпълнението на които е обезпечено с неустойка – парични или непарични и размерът им; наличието или липсата на други способи за обезпечение; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението на задължението – съществено или за незначителна част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна и същата се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с настъпилите от неизпълнението вреди. В настоящия случай, при формиране извода за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд се е ръководил от посочените в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС примерни критерии и след съотнасянето им към фактите по конкретното дело е достигнал до извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Що се отнася до въпроса дали правилно въззивният съд е оценил и приложил указаните в тълкувателното решение критерии спрямо фактите по делото, същият касае правилността на обжалваното решение и е неотносим към преценката на предпоставките за достъп до касация.
В допълнение може да се отбележи, че цитираните от касатора и по седемте въпроса решения на ВКС по чл.290 ГПК са неотносими към настоящия спор, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и в изпълнение на изискването за извършване на индивидуална преценка относно действителността на уговорката за неустойка за всеки отделен случай.
Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същото е заявено бланкетно, без да е аргументирано кумулативното наличие на визираните в него две предпоставки съобразно задължителните указания на т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
Ответникът претендира разноски за настоящото производство, но не е представил доказателства такива да са направени, както и списък по чл.80 ГПК, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 415/20.02.2018 г. по т.д. № 3735/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.