О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
гр. София, 06.01.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1202 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Дюкс“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 20/14.01.2019г., постановено по т.д.№ 609/2018г. от Пловдивския апелативен съд в частта за потвърждаване на решение № 229/17.05.2017г. по т.д.№ 30/2016г. на Окръжен съд – Смолян за отхвърляне на предявения от „Дюкс“ ЕООД против „МБАЛ Д-р Б. Ш.“ АД, [населено място] иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 150000 лв., като част от сумата от 400000 лв., представляваща неоснователно обогатяване поради получаването й на неосъществено основание (предварителен договор, сключен с т.5 от анекс от 03.09.1996г.) с оглед извършени подобрения на вила „Здраве“, находяща се в м.“Ардашлъ“, П., [община], ведно със законната лихва от 04.07.2016г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът „МБАЛ Д-р Б. Ш.“ АД оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че на 14.10.1993г. между ответника „МБАЛ Д-р Б. Ш.“ АД (тогава с наименование Обединена районна болница „Д-р Б. Ш.“) и Л. Г. Т., действащ в качеството на ЕТ „Год-фадър – Л. Т.“, е сключен договор за наем на вила „Здраве“, находяща се в м.“Ардашлъ“, П., [община] за срок от 5 години с определена наемна цена. В договора е било уговорено, че вътрешни реконструкции и преустройства могат да се извършват с оглед нуждите на наемателя, но след писмено съгласие с наемодателя. През 1994г. ръководството на болницата е подало молба до главния архитект на [община] за издаване на разрешение за извършване на основен ремонт и преустройство на вилата, след това по искане на наемателя – разрешение за строеж и друга строителна документация, като не се е спорило, че разходите за строителство са направени от наемателя до 03.09.1996г. На тази дата е сключен анекс към договора за наем, в т.5 на който според ищеца по иска е обективиран предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху обекта. Към договора за наем са сключени няколко анекса за промяна на наемната цена и за продължаване срока на действие на договора. При действието на договора за наем са направени няколко прехвърляния на търговското предприятие на наемателя, последното от които на 16.02.2007г. в полза на ищеца по иска – настоящ касатор. Договорът за наем е прекратен с предизвестие, считано от 20.12.2009г., като с влязло в сила решение по гр.№ 182/2011г. на ОС – Смолян е отхвърлен искът на касатора против ответника за собственост върху наетия имот.
Претенцията на ищеца се основавала на връщане на сумата на направените разходи за наетия имот поради неосъществяване на основанието, на което са направени – сключване на окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост според уговорката в т.5 на анекса от 03.09.1996г. Според въззивния съд страните са постигнали съгласие осъществените от наемателя промени в наетия имот да са за негова сметка и да останат негова собственост след изтичане на срока на договора, което не води до заключение, че има съвпадане на две насрещни волеизявления за прехвърляне на вещни права върху недвижимия имот срещу заплащане на определена цена. Липсвали тези съществени елементи на предварителния договор, поради което липсвало и основание – поето задължение, което да е отпаднало, за да е основателна претенцията за връщане на даденото.
Касаторът поставя две групи въпроси. Първата група обхваща правния характер на клаузата на т.5 от анекса от 03.09.1996г. и дали е поето задължение за прехвърляне на собственост, след като уговорката е построеното да остане в собственост на наемателя. Касаторът се позовава на практиката на ВКС и на други съдилища относно тълкуването на договорните клаузи, както и излага твърденията си, заявени в инстанциите по същество и развива доводи, че при цялостно изследване на отношенията между страните, изводът който следвал е, че болницата е била задължена да му прехвърли собствеността върху построеното.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Тълкуването на договора е част от правораздавателната дейност на съда при спазване на критериите по чл.20 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивния съд не се отклонил от практиката на ВКС по този въпрос, а противоречието в практиката на съдилищата отпадна като основание за допускане на касационно обжалване с изменение на ГПК с ДВ бр.86/2017г. Поддържания довод за поето по друг начин, а не произтичащо от клаузата на т.5 на анекса, задължение за прехвърляне на собствеността не съответства на твърденията на ищеца, поради което не е обсъждан от състава на апелативния съд.
Втората група въпроси, за които касаторът твърди, че не са обсъждани от въззивния съд, са свързани с предявяване на претенция за заплащане на обезщетение – загуби от неизпълнение на договор, подобрения от „добросъвестен подобрител“ и за давността за претендиране на обезщетение.
По тези въпроси съставът на ВКС намира, че не следва да се произнася, тъй като обжалваното решение е постановено при ново разглеждане на делото след отмяната на въззивно решение от състав на ВКС. С решение № 291/16.10.2018г. по т.д.№ 3095/2017г. ВКС е отменил решение на ПАС за обезсилване на първоинстанционно решение и връщането му за отстраняване на нередовности на исковата молба. Изложените от състава на ВКС съображения са, че исковата молба е редовна, като предявената претенция е за сума, дадена поради неосъществено прехвърляне на собствеността върху извършените подобрения в наетия имот и намира своето правно основание в нормата на чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД. Съгласно чл.295, ал.1 ГПК второто въззивно решение може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. По тези съображения втората група въпроси на касатора следва да се считат за обхванати от задължителните указания на ВКС по чл.294, ал.1 ГПК и не могат да се повдигат отново.
По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 4077 лв. съгласно договор, фактура и платежно нареждане, всички от 05.04.2019г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 20/14.01.2019г., постановено по т.д.№ 609/2018г. от Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „Дюкс“ ЕООД, [населено място], [улица], ет.1, ап.3 да заплати на „МБАЛ Д-р Б. Ш.“ АД, [населено място], [улица] сумата от 4077 лв. (четири хиляди седемдесет и седем лева) – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.