О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
гр. София, 31.03.2020 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на втори март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 1964 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ДФ Трейдинг Сървисес“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 68/18.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 59/2019г. от Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 61/13.09.2018г. по т.д.№ 66/2018г. на Окръжен съд – Търговище за отхвърляне на предявения иск от касатора против Кооперация „Областен кооперативен съюз“ /н./, [населено място] за установяване съществуването на неприето вземане в производството по несъстоятелност по т.д.№ 68/2017г. на Окръжен съд Търговище за сумата от 2200000 лв., представляваща неустойка по чл.5 от договор за поръчка от 31.10.2016г.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът Кооперация „Областен кооперативен съюз“ /н./, [населено място], и синдикът А. Н., [населено място] не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на делото е неприето в производството по несъстоятелност на ответника вземане за неустойка по договор за поръчка от 31.10.2016г. Докладът по делото, направен от първоинстанционния съд, не е бил оспорен и независимо от твърдението на въззивника – настоящ касатор, че в общата претенция е включено и вземане за възнаграждение по договора, съдът се е произнесъл по съществуването на вземане за неустойка в общия размер на заявената искова претенция и съответно решението не е недопустимо. Изложени са съображения, че съдът следи служебно за накърняване на добрите нрави с уговорената неустойка, която в случая е нищожна. Основанията са изведени от определения размер на неустойката, който надхвърлял значително размера на задължението на страната, като възнаграждението е било уговорено в размер на сумата от 350000 лв., а изчисляването на неустойката достига до 2100000 лв. От друга страна, при неизпълнение на задълженията на насрещната престация, неустойката е била определена в размер на 250000 лв. Неустойката се доближавала до размера на покупната цена на имотите, възложени за продажба, което като резултат означавало, че за сметка на нея довереникът ще стане кредитор на доверителя за 60% от стойността на притежаваните от последния недвижими имоти. Посочено е, че липсват данни за това кой е осигуреният от кредитора инвеститор – купувач на имотите и дали такъв е бил осигурен, а изявлението в протокол от 30.11.2016г. за ненамиране на ненаименован инвеститор – купувач на имотите, с който да започват преговори било нонсенс и не можело да се счита за изпълнение въпреки приемането на поръчката за изпълнена от доверителя.
Според касатора въззивното решение е недопустимо, тъй като съдилищата са се произнесли по иск за неустойка в размер на 2200000 лв., докато претенцията е за неустойка в размер на 2100000 лв. и за възнаграждение по договора в размер на 100000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното въззивно решение е допустимо. В исковата молба ищецът – настоящ касатор е посочил, че е предявил пред синдика на несъстоятелния ответник вземане в размер на 2200000 лв. Изложени са твърдения, че с определение на съда по несъстоятелността в производство по чл.692, ал.3 и ал.4 ТЗ е прието, че уговорената неустойка е нищожна. В исковата молба са заявени обстоятелства, свързани с правоотношението между страните, както и доводи, че клаузата за неустойка не е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Искането е за признаване съществуването на вземане в размер на 2200000 лв., като действително се твърди, че са издадени фактури за заплащане на неустойката – 6 броя на обща стойност от 2100000 лв., но размерът на вземането е определен на сумата от 2200000 лв. В исковата молба не са направени твърдения за предявено и неприето вземане за възнаграждение в размер на 100000 лв. Проектът за доклад е обявен за окончателен от първоинстанционния съд в открито съдебно заседание на 11.09.2018г. При така заявените твърдения на ищеца са се произнесли инстанциите по съществото на правния спор. По същият начин е посочено вземането и в определение № 173/14.905.2018г. по т.д.№ 68/2017г. на Окръжен съд – Търговище, с което от списъка на приетите вземания е изключено вземането на касатора в размер на 2200000 лв. – „главница, неустойка по договор за поръчка от 31.10.2016г.“, след като са приети за основателни възраженията на кредитор, оспорил вземането, с определение № 166/03.05.2018г. на съда по несъстоятелността. По тези съображения поставеното въззивно решение е допустимо и не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, без да поставя конкретен правен въпрос, твърди, че апелативният съд се е произнесъл по въпросите за съдържанието на доклада и за валидността на клаузата за неустойка в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът за съдържанието на доклада касаторът обвързва със заявеното от него с въззивната жалба искане за изготвяне на нов доклад, тъй като в доклада на първоинстанционния съд не било отбелязано възражение за нищожност на клаузата за неустойка и не била разпределена доказателствената тежест. По направеното искане въззивният съд се е произнесъл с определение в открито съдебно заседание на 05.03.2019г. и същото съответства на практиката на ВКС по ТР № 1/2013г. на ОСГТК. В случая с исковата молба касаторът е изложил доводите си за действителност на клаузата за неустойка, предвид на основанието на което е уважено възражението на кредитор срещу приетото вземане и съответно изключването на вземането за неустойка от списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност. Посочените доводи на касатора са отразени в доклада на първоинстанционния съд. Преценката на неустойката като накърняваща добрите нрави е направена от въззивния съд съобразно критериите, разписани в ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС и крайният резултат от решаващата му дейност не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Касаторът се позовава и на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но без да поставя правен въпрос или да посочи коя законова разпоредба се нуждае от тълкуване с оглед на точното приложение на закона и развитието на правото. Изложени са твърдения, че по негова молба е открито производството по несъстоятелност, като той се е легитимирал като кредитор с вземането за неустойка. Посочените твърдения не са били изведени като доводи пред инстанциите по същество и същите не са обсъждани, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Извън тези съображения настоящият състав на ВКС отбелязва, че решението за откриване на производство по несъстоятелност не се ползва със сила на присъдено нещо относно действителност на вземането на кредитора, предявил молбата по чл.625 ТЗ.
С оглед на липсата на основания по чл.280, ал.1 ГПК не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 68/18.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 59/2019г. от Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.