О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
гр. София, 31.03.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №77 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №1246 от 17.06.2016г. по в.гр.д. №3772/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО. С него е отменено изцяло Решение №1040/04.07.2014г. по т.д.№427/2012г. по описа на СГС, ТО-8 състав, и вместо него е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.второ ЗЗД за присъждане на сумата 70694 лева, съставляваща обезщетение за неизпълнение на задължение по т.6.4. от Договор за застрахователно посредничество от 01.01.2007г. за плащане на застрахователна премия по полица №593112285 с валидност от 22.02.2010-22.02.2011г. на [фирма] респ.неизпълнение на задължение по споразумение от 01.04.2010г. за уведомяване за неплатената премия, ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното плащане.
Жалбоподателят поддържа, че решението на съда е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния, процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че съдът неправилно е взел предвид новонастъпил факт, а именно намирането на откраднатата вещ от органите на МВР, който факт не е относим към правния спор с оглед на това, че касае отношения между застрахования и застрахователя, последващи плащането на застрахователното обезщетение. Счита обстоятелството, че към момента на постановяване на обжалваното решение лизинговият обект е бил намерен и повторно реализиран от ищеца, за неотносимо към основателността на иска. Подробни съображения и доводи излага в касационната жалба, като моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следния правен въпрос, обусловил изхода на спора: „Правнорелевантен ли е за спора с правно основание по чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД по претенция за плащане на обезщетение за вреди, претендирани под формата на претърпяна загуба поради неизпълнено от застрахователен брокер задължение по договор за посредничество да обезпечи действието на застраховка „Каско“ в полза на представлявания, фактът на връщане на откраднатото имущество, предмет на невлязлата в сила застрахователна полица, ако този факт е настъпил в хода на процеса, съответно следва ли същият да бъде зачетен съгласно нормата на чл.235 ал.3 от ГПК от въззивния съд, ако искът не е бил изменен от ищеца?“ Посочва, че по този въпрос съдът се е отклонил от задължителната практика, обективирана в решение №526/03.02.2012г. по гр.д.№681/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., на ВКС, ГК, в което се приема, че в приложното поле на чл.235 ал.3 от ГПК попадат новонастъпилите факти, които са от значение за спорното право, такова, каквото е индивидуализирано в основанието и петитума на предявения иск. Също поддържа и че решението на САС е в противоречие с приетото в решение №26 от 20.01.2010г. по т.д.№822/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., че „за да се вземат предвид от съда фактите, които се отнасят към основанието на иска, настъпили след като той е бил предявен, на основание чл.235 ал.3 от ГПК, е необходимо те да бъдат наведени от ищеца под формата на изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК.“
В точка 2 от изложението жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: „По предявен иск с правно основание чл.79 от ЗЗД във вр. с чл.82 от ЗЗД за плащане на обезщетение за вреди под формата на претърпяна загуба поради неизпълнено задължение на застрахователен брокер да обезпечи действието на застрахователна полица по застраховка „Каско“, представляват ли фактите, настъпили в хода на процеса, свързани с амортизацията на откраднатата и намерена в хода на производството вещ, предмет на договора за застраховка, основание за предявяване на нов иск?“ Поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в поставеното по реда на чл.290 ал.1 от ГПК решение №3/31.05.2013г. по гр.д.№783/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., в което се приема, че изменението на иска като процесуално действие на страната – ищец и на съда, следва да се разбира като предприета от ищеца и допусната от съда промяна на предмета на спора по висящ исков процес, като извършените до този момент процесуални действия запазват силата си и важат по отношение на новия предмет или новата страна. В същото решение на ВКС е пояснено, че изменението на иска засяга промяна на основанието /фактическите и правни твърдения за правото/, или на петитума, или на страните.
На трето място поставя като обуславящ въпроса: „Следва ли въззивният съд да приложи точно определена материално – правна норма, ако в хода на процеса е настъпила промяна във фактите по делото?“ Поддържа, че по този въпрос обжалваното съдебно решение съдържа разрешения, които противоречат на решение №250 от 27.06.2011г. по гр.д.№1061/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в което се приема, че след като съдът е компетентен да определи правната квалификация на иска, като се позове на изложените в исковата молба обстоятелства, то и въззивният съд може да приложи установена в публичен интерес императивна материалноправна разпоредба, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, като преквалифицира предявения иск.
Поддържа и че съдът се е произнесъл по материалноправния въпрос: „Налице ли е увреждане, изразяващо се в претърпени имуществени загуби по смисъла на чл.82 от ЗЗД за собственика на открадната вещ, при предявен от него иск с правно основание по чл.79 от ЗЗД срещу застрахователен брокер, по чиято вина неговото МПС е останало незастраховано със застраховка „Каско“, при положение, че вещта, предмет на престъпно посегателство „кражба“, е била върната от органите на реда в хода на исковия процес? Хипотетични или реални са вредите от неизпълнен договор в този случай?“ като е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС относно начина на формиране на размера на застрахователното обезщетение, обективирана в ППВС №7/77 и решение №35/26.03.2014г. по т.д.№2162/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Също се позовава на решение №547/23.07.2010г. по гр.д.№1025/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №73/27.07.2010г. по т.д.№897/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №172/11.12.2013г. по т.д.№588/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №296/05.11.2013г. по гр.д.№48/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в които са разяснени различията между претърпените загуби и пропуснатите ползи, които се обхващат от отговорността за обезщетение, както и изискванията за тяхното доказване.
Поставя като обуславящ и процесуалноправния въпрос: „Как следва да се определи размерът на имуществената вреда, ако в хода на исков процес с правно основание чл.79 от ЗЗД срещу застрахователен брокер, по чиято вина МПС на ищеца е останало с непокрит застрахователен риск по застраховка „Каско“, при положение, че вещта, предмет на престъпно посегателство, е била върната от органите на реда в хода на исковия процес?“ Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение №73 от 27.07.2010г. по т.д.№897/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., в което се приема, че при неизпълнение на задължение по двустранен договор, длъжникът отговаря по реда на чл.82 от ЗЗД за обезщетяване на претърпените загуби, ако е доказано реалното намаляване на актива му вследствие на неизпълнението. Също така поддържа, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса с обжалваното решение и с влязлото в сила решение №198 от 30.07.2009г. по гр.д.№174/2009г. на Добрички окръжен съд.
Ответникът по касация [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на жалбата до касационен контрол. Счита, че част от поставените от касационния жалбоподател въпроси не са били предмет на преценка от САС и не са обусловили изводите му, а други са изцяло свързани с преценка на основателността на претенцията по същество, въз основа на събраните по делото доказателства и приетите за доказани от фактическа страна обстоятелства. Претендира присъждане на разноски.
Третото лице – помагач [фирма], [населено място], не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от [фирма], [населено място], против [фирма], [населено място], иск, въззивният съд е изтъкнал, че вредата е елемент от фактическия състав по чл.79 ал.1 пр.второ от ЗЗД, като липсата й към момента на приключване на устните състезания /арг.чл.235 ал.3 от ГПК/ изключва правото на кредитора да търси каквато и да е компенсация. Приел е, че неизпълнението на задължението на застрахователния брокер да осигури влизането в сила на сключените от името на ищеца полици, сред които и процесната, уговорено в чл.6.4. от договора за посредничество, не е довело до накърняване на имуществото на ищеца, съизмеримо с пълната застрахователна стойност на вещта, дължима при нейната кражба. Посочил е в мотивите, че за периода от време, в който вещта не е могла да се ползва от ищеца, последният вероятно е претърпял имуществени вреди, свързани с невъзможността да получава доходи от вещта, отдавайки я за ползване при условията на лизинг, включително и такива, които са свързани с влошаване на качествата на автомобила, но ищцовото дружество не претендира обезщетение за тези претърпени загуби и пропуснати ползи, а за паричната равностойност на вещта. Изтъкнал е, че заместващата облага се дължи само при липса на накърнената ценност. Приел, че поради липса на вредата като елемент от фактическия състав на договорната отговорност в процесната хипотеза, предявеният иск е неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен от касационния жалбоподател правен въпрос не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото касае преценката на конкретен факт като значим за спорното право. Съгласно задължителните разяснения в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, а не да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането и преценката на доказателствата от въззивния съд. В настоящия случай изводът в обжалваното решение, че фактът на връщане на откраднатото имущество, предмет на невлязлата в сила застрахователна полица, е израз на решаващата правораздавателна дейност на въззивния съд. Същият е обусловен изцяло от приетата за установена въз основа на писмени и гласни доказателства фактическа обстановка. Поставеният от касатора въпрос е свързан с правилното формиране на този извод. В този смисъл поставеният въпрос не може да се квалифицира като правен въпрос на основание чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК.
По същите съображения и вторият поставен в изложението въпрос не може да бъде определен като правен въпрос от значение за изхода на делото, доколкото с отговора му не може да се даде тълкуване на определена материалноправна или процесуалноправна норма, приложима към спора. Отговорът на въпроса е обусловен от специфичните за спора обстоятелства – вида на вредите, които ищецът твърди, че е претърпял в исковата молба, а именно неполучено застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно събитие „кражба“, равно на действителната стойност на автомобила към деня на кражбата и от друга страна, новонастъпилият факт на откриване и връщане на автомобила. Тези обстоятелства са обусловили извода на съда, че претърпените от ищеца вреди са различни от посочените в исковата молба. Преценката за това, дали вредите, установени от събраните по делото доказателства, съвпадат със заявените в исковата молба като основание на иска или са различни по вид и ищецът би могъл да претендира репарирането им в друго производство, се извършва във всеки отделен случай с оглед установената от съда фактическа обстановка. По отношение на този въпрос не е налице и допълнителната предпоставка за достъп до касация, доколкото цитираната практика на ВКС касае правните последици на изменението на иска, а такова в случая не е било предприето от ищеца в преклузивния срок по чл.214 от ГПК. На състава на ВКС е служебно известно решение №59/27.04.2015г. по гр.д.№4647/14г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., с което е прието, че добавянето на нови обстоятелства към първоначално заявените, с оглед настъпилата промяна след подаване на исковата молба, само по себе си не съставлява промяна на основанието на иска. Прието е, че когато ищецът претендира обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно присвояване на вещи, като първоначално тези вреди ищецът съизмерява със стойността, а впоследствие – с тяхната обезценка, не е налице изменение на иска по основание, а само уточнение на първоначално заявената претенция. Настоящият състав споделя това разрешение. Следва да се отбележи, че обжалваното решение на САС не е в противоречие с това разрешение, доколкото съдът е обвързан от заявеното от ищеца искане за защита и без да бъде извършено уточнение на иска, съдът не може да подмени претендираната от ищеца равностойност на вещта /в случая застрахователната й стойност към датата на кражбата/, със стойността на нейната обезценка или друга стойност, незаявена от ищеца. В настоящия случай ищецът не е извършил уточнение на иска досежно вида на вредите, за които претендира обезщетение, а напротив поддържал е тезата,че връщането на противозаконно отнетото имущество не е от значение за отговорността на ответника, който въпреки връщането на вещта дължи пълния размер на застрахователното обезщетение, което би било изплатено при валидно сключване на застрахователния договор.
Процесуалноправният въпрос по т.3 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е общо формулиран, без касаторът да посочва конкретни норми, които счита за приложими в случая. Постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №250 от 27.06.2011г. по гр.д.№1061/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., което същият цитира, касае задължението на съда служебно да следи за прилагането на императивни материалноправни норми и възможността на въззивния съд да приложи установена в публичен интерес императивна материалноправна разпоредба, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, като преквалифицира предявения иск. В тази връзка следва да се отбележи, че новонастъпилите факти не могат да доведат до промяна на квалификацията на иска, доколкото същата се определя въз основа на заявените в исковата молба основание и петутим на предявения иск. Новонастъпилите факти могат да обусловят правен интерес от изменение или уточнение на иска, но то не може да бъде допуснато служебно от съда, а следва да бъде предприето от ищеца. Поради това и в случая за съда не е възникнало задължение съобразявайки новонастъпили факти да преквалифицира предявения иск, съответно не е налице противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, на която касаторът се позовава.
Поставените в т.4 и т.5 от изложението материалноправни въпроси са обуславящи за изхода на спора, но същите не са разрешени от въззивния съд в отклонение от практиката, обективирана в посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Въззивният съд е приел, че и при връщане на откраднатото имущество са налице вреди за собственика, но те не са в размер на пълната застрахователна стойност на имуществото към деня на застрахователното събитие, а се изразяват в амортизацията на вещта и лишаването на собственика от възможността да я ползва, съответно отдава на лизинг, в периода между отнемането й и нейното връщане. Тази преценка не е в противоречие с възприетото в цитираните от касатора решение №547/23.07.2010г. по гр.д.№1025/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №73/27.07.2010г. по т.д.№897/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №172/11.12.2013г. по т.д.№588/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №296/05.11.2013г. по гр.д.№48/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., относно дължимото обезщетение при неизпълнение на договора и относно разграничението между претърпяната загуба и пропуснатата полза. Не е в противоречие и с приетото в решение №35/26.03.2014г. по т.д.№2162/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, относно правата на застрахования в хипотеза на връщане на застрахованото имущество, тъй като възможността за избор между обезщетение и самата застрахована вещ съществува само при валидно възникнало застрахователно правоотношение. В хипотезата на липса на застрахователно правоотношение, при която отнетата вещ е върната на собственика и същият се е разпоредил с нея в хода на производството, като я е продал на трето лице, съдът следва да съобрази тези новонастъпили факти съгласно разпоредбата на чл.235 ал.3 от ГПК при определянето на вида и размера на претърпените от собственика вреди.
По отношение на петия въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и цитираното от касатора въззивно решение №198 от 30.07.2009г. по гр.д.№174/2009г. на Добрички окръжен съд, относно начина на определяне на вредите чрез съпоставяне на стойността на вещта преди и след увреждането. Крайният извод на САС за неоснователност на предявения иск е обусловен от преценката за разлика във вида на претендираните от ищеца и настъпилите вреди, а не от неправилно определяне на размера на претърпените вреди.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лева, съобразно представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита, фактура и преводно нареждане.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1246 от 17.06.2016г. по в.гр.д. №3772/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2400 лева / две хиляди и четиристотин лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.