О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 174
гр. София,09.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 2584 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Партениев С. срещу решение №1396 от 05.06.2018г. по в.гр.д. №1420/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 09.01.2018г. по гр.д. №6023/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І -8 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Партениев С. против ЗК „Лев Инс” АД, гр. София, иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 80 000 лева до претендирания размер от 100 000 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. К. жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид голямата близост между него и неговия загинал баща, както и претърпяната от жалбоподателя огромна емоционална травма. Поддържа също, че въззивният съд не е взел предвид икономическата и обществената конюктура както към момента на настъпване на ПТП. Посочва съдебни решения, с които обезщетения в размер на 80 000 лева са били присъждани на пълнолетни деца за претърпени болки и страдания от загубата на родител през 2011г., като изтъква, че процесното ПТП е настъпило през 2014г.
Ответникът ЗК „Лев Инс” АД, гр. София, поддържа, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 от ГПК е депозирал насрещна касационна жалба срещу частта от решение №1396 от 05.06.2018г. по в.гр.д. №1420/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с която след отмяна на първоинстанционното решение е осъден на основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) да заплати на ищеца допълнително сумата 20 000 лв. – застрахователно обезщетение над присъдения с първоинстанционното решение размер от 60 000 лева. В насрещната касационна жалба са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради необоснованост и нарушения на закона и е направено искане същото да бъде отменено, а искът да бъде отхвърлен със законните последици. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба на П. Партениев С.:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на починалия при ПТП П. С. К. възлизат на 80 000 лева.
К. жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос за приложение на принципа за справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят се позовава на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №119 от 25.07.2017г. по гр. д. №60199/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение №227 от 09.02.2017г. по гр. д. №53676/2015г. на ВКС, І г.о., решение №179 от 29.01.2016г. по т. д. №2143/2014г. на ВКС, І т.о., решение №158 от 28.12.2011г. по т. д. №157/2011г. на ВКС, І т.о., решение №177 от 27.10.2009г. по т.д.№14/2009г. на ВКС, І т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о. и други.
Поставеният от касатора въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/23.12.1968г., в съответствие, с която е постановен атакуваният съдебен акт. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. В случай на причинена смърт като критерии са възприети възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие със задължителната практика на ВКС или да бъде противоречиво решаван от съдилищата. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по всеки конкретен спор, поради което определянето на размера на обезщетението не подлежи на уеднаквяване.
В случая при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил възрастта на увредения, поддържаните топли и близки отношения между ищеца и неговия баща, които са споделяли общ бит и домакинство, страданията на ищеца от внезапната загуба. Решаващият съд не е отказал изрично да съобрази нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, а напротив – взел е предвид съществуващите в страната икономически условия към момента на настъпване на застрахователното събитие, с което е съобразил задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №1/26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, II т.о., решение №25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. и други. В цитираните решения се приема, че конкретните икономически условия в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането, като една от възможните проявни форми на тези условия, следва да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на пряк иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но те нямат самостоятелно и водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Отделно от това, цитираната в изложението от касационния жалбоподател съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните особености на разглежданите случаи. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото не е направено такова искане.
Недопускането на касационно обжалване е процесуална пречка да се разгледа по същество касационната жалба, поради което и по аргумент от чл.287, ал.4 от ГПК насрещната касационна жалба на ответника ЗК „Лев Инс” АД, гр. София, следва да бъде оставена без разглеждане.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1396 от 05.06.2018г. по в.гр.д. №1420/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта му, с която е потвърдено решение от 09.01.2018г. по гр.д. №6023/2016г. на Софийски градски съд, ГО, І -8 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. Партениев С. против ЗК „Лев Инс” АД, гр. София, иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 80 000 лева до претендирания размер от 100 000 лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на ЗК „Лев Инс” АД, гр. София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.