О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№705
[населено място], 28.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 47 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника адв. С. К. срещу решение № 220/31.07.2015г. по в.т.д. № 142/2015г. на Апелативен съд-Велико Т., с което е потвърдено решение № 20/23.02.2015г. по т.д. № 189/2014г. на Русенския окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] сумата от 46 028,02 евро, ведно със законната лихва от 24.07.2014г. и сумата от 3 568,05 евро мораторна лихва от датата на падежа на всяка фактура до 23.07.2014г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] с писмения си отговор оспорва основателността на същата. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение апелативният съд е приел, че по исковата молба са предявени претенции за заплащане на възнаграждение за извършено от ищеца посредничество по пет фактури и за заплащане на мораторна лихва за забавено плащане на главницата по всяка една от фактурите, считано от датата на падежа на съответната фактура до предявяване на иска. Въззивната инстанция е приела за безспорно сключването между страните на договор за посредничество за срок от една година, по силата на който ищецът е поел задължение да посредничи на касатора за сключване от последния на договори за покупко-продажба на растителни масла на територията на Република У.. След изтичане на срока на действие страните са продължили търговските си отношения при същите условия. Процесните пет фактури са издадени от ищеца за осъществено от него посредничество. Направеното от касатора оспорване, че сключените от него с чуждестранни съконтрагенти сделки не са осъществени с посредничеството на ищеца, ВтАС е намерил за неоснователно. В тази връзка въззивната инстанция е съобразила, че според заключението на ССЕ процесните фактури за извършено посредничество, издадени от чуждестранно дружество, не са данъчен документ според българското законодателство, но въз основа на тях касаторът е издал протоколи по чл.117, ал.1, т.1 ЗДДС, които протоколи е включил в Дневниците за покупки и продажби, съответно в Справката-декларация по ЗДДС в периодите на издаването и касаторът е ползвал данъчен кредит по същите фактури. Също така апелативният съд е обсъдил обективираната в самите фактури информация: за отделните сделки, сключени между касатора и чуждестранния съконрагент, издадените от касатора фактури по тях и отразени в същите цени, стоки, начин на плащане, наименования на страните. ВтАС е преценил и факта, че у ищеца се намират и той представя доказателства във връзка с изпълнението на тези сделки между касатора и трети лица. Решаващият съд не е споделил оплакванията на касатора във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, тъй като доказателствените му искания за допускане до разпит на свидетел за установяване на факта на водени разговори за анулиране на фактурите и пускане на кредитни известия, са били направени едва в последното по делото с.з. пред Р. и са били преклудирани. По същите съображения не е допуснато тяхното събиране и пред въззивната инстанция. Даденото указание от първоинстанционния съд в това последно съдебно заседание касаторът – ответник по исковете да установи, че ищецът не е извършил посредничество по сделките е намерено за неправилно от ВтАС. Същият е приел, че непредставянето от ищеца на пълномощно, документи за съгласуване, за разноски във връзка с посредничеството, уведомления за извършени от посредника действия по посредничество, при събрания по делото доказателствен материал, при това ангажиран от посредника, не води до извод за недоказаност на твърдението му, че е извършил посредничество именно за сключване на описаните по процесните фактури сделки. Поради което и съдът е заключил, че касаторът дължи заплащане на възнаграждение в претендирания размер и в съответния размер мораторни лихви поради забава в плащането.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ При положение, че по делото е безспорно установено, че договорът за търговско посредничество от 21.10.2011г., сключен между страните, е останал в сила за тях и след формалното изтичане на срока му на действие, има ли същият договор на осн. чл.20а, ал.1 ЗЗД силата на закон за тези, които са го сключили, следва ли да се прилагат неговите клаузи и съответно посредникът да изпълни задълженията си по договора, с което да докаже своето изпълнение по него? 2/ Следва ли съдът да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото и да даде указания в съответствие с чл.7, ал.1, чл.8, ал.2 и ал.3 ГПК и ако това не е сторено от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд, ако прецени, че липсата на правилни указания се дължи на грешна правна квалификация на спора, да обезпечи правилното приложение на императивната материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства ? Касаторът въвежда допълнително основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на даденото разрешение по формулираните въпроси в обжалвания съдебен акт с това обективирано в задължителната практика на ВКС по решение № 137/25.06.2010г. по т.д. №888/2009г. на ВКС , II т.о. и решение № 131/13.11.2009г. по т.д. № 661/2008г. на ВКС , II т.о. – по първи въпрос ;решение № 315/07.12.2010г. по гр.д. № 3555/2008г. на ВКС , IV г.о., решение № 155/25.01.2010г. по т.д. № 260/2009г. на ВКС, I т.о. и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС – по втори въпрос.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По отношение на поставените правни въпроси ВКС намира следното:
Първият въпрос независимо от своята формулировка е зададен от касатора в контекста на даденото от него тълкуване на условията, които уреждат сложилите се между страните търговски отношения след изтичане срока на писмения договор за посредничество и дали изпълнението на конкретните задължения на посредника съгласно тези условия се установява с кредитираните от въззивния съд доказателства, при липса на представени от ищеца, но предвидени според касатора от съдържанието на договорните клаузи писмени доказателства. Следователно въпросът е насочен към преценка на доказателства по делото и установените от тях факти, която дейност е извън обхвата на проверката за наличие на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, изискващо поставяне на въпрос относно приложението от въззивния съд на материална или процесуална норма, които да са обусловили крайните му изводи по правния спор.
Вторият въпрос е процесуалноправен и не отговаря на предпоставките, за да представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. В случая правната квалификация на предявените искове – чл.51 ТЗ и чл.309а ТЗ е дадена с доклада по делото и не е променяна от въззивната инстанция, по отношение на нея не е правено оплакване във въззивната жалба. Не е поставен и материалноправен въпрос по приложението на сочените норми в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Не е поставен и процесуалноправен въпрос относно доказателственото значение на счетоводното отразяване на протоколите по чл.117 ЗДДС при редовно водено счетоводство и ползван данъчен кредит, по отношение на обективираното в тях вземане. Следва да се има предвид, че в настоящия случай въззивният съд е достигнал до извод за доказаност на твърдяното изпълнение на посредническа дейност от ищеца, не само с оглед горепосоченото осчетоводяване, а е и съобразил в съвкупност и представените други писмени доказателства относно изпълнението на сключените между касатора и трети лица сделки.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВтАС.
Разноски за производството следва да се присъдят в полза на ответника в размер на 2880лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 220/31.07.2015г. по в.т.д. № 142/2015г. на Апелативен съд-Велико Т..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 2880лв., представляваща сторените от последното съдебни разноски пред настоящата инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.