6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
Гр.София, 08.02.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря …………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 2004 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. Й., [населено място] срещу решение № 864/12.04.2017г., постановено по в.гр.д.№ 6278/2016г. от Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на постановеното от Софийския градски съд решение № 5455/26.06.2016г. по гр.д. № 1797/2015г. е отхвърлен като неоснователен и недоказан иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), предявен от настоящия касатор против [фирма], за сумата от 40 000 лв., представляваща разликата между 10 000 лв. и 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП, настъпило на 10.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие – 10.07.2013г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказан фактическия състав на отговорността на по чл.226, ал.1 КЗ (отм.): наличие на увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество автомобил, противоправно поведение, вина и причинно-следствена връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди. Позовавайки се на заключенията на приетите по делото съдебно – медицински експертизи, изготвени от вещи лица – травматолог, невролог и психолог, Софийският апелативен съд е констатирал, че в резултат на ПТП на 10.07.2013г. в [населено място], причинено от водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност“ при [фирма], Д. П. И. е получила следните травматични увреждания: две разкъсно – контузни рани на главата в дясно – челно – теменно и задно – странично, контузия на дясната ръка и сътресение на мозъка, съпроводено с кратковременна загуба на съзнание и конградна амнезия (липса на спомен за случилото се); за същите е проведено болнично лечение, по време на което е получила хирургична обработка и шев на раните на главата, домашно амбулаторно лечение, по време на което е ходила на превръзки, контролни прегледи и медикаментозно лечение; налице са следкомоционни вегетативни прояви, изразяващи се в главоболие един – два пъти седмично, лесна умора, изпотяване на дланите и трудна концентрация. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, решаващият съд е счел, че не е налице голям интензитет на търпените от ищцата болки и страдания, като същата е възстановена в много голяма степен след ПТП. С оглед на което и съобразявайки конкретната икономическа обстановка в страната към момента на ПТП и съдебната практика при сходни увреждания (черепно – мозъчна травма с краткотрайна загуба на съзнание, без допълнителни усложнения), Софийският апелативен съд е определил като справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение в размер на 10 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1.„Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател?“; 2. „Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид и съдебната практика за присъждане на обезщетения по сходни случаи (сходни относно броя, вида и тежестта на уврежданията и датата на увреждане)?“. Въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 4/23.12.1968г. и задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Поставените материалноправни въпроси могат да се обобщят като въпрос за прилагане критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос, заявен при обжалване на въззивно решение, постановено по иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ по чл.226, ал.1 КЗ (отм.), е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС.
Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не представлява абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, неизчерпателно изброени в Постановлението. Същите следва не само да се изброят, а да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди (в този смисъл са решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I т.о.). По приложението на понятието „справедливост“ е налице единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК (цитираните от касатора решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 114/03.11.2014г. по т.д. № 1053/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 163/12.11.2014г. по т.д. № 3450/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 25/17.03.2010г. по т.д. № 211/2009г. на ВКС, II т.о. и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 78/07.05.2013г. по т. д. № 490/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 202/16.01.2013г. по т.д. № 705/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 916/2011г. на ВКС, I т.о., решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и други), съгласно която за да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания, както и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент, и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела е налице различие при определяне размера на обезщетението, доколкото критериите, дори и да са единни, не водят до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които обезщетяват. В настоящия случай, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд,
прилагайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, а именно: момента на настъпване на вредите, вида и характера на уврежданията, продължителността и сложността на лечението, продължителността и интензитета на болките и страданията, причинения физически и психически дискомфорт, продължителността на оздравителния и възстановителния период, липсата на усложнения, възрастта на пострадалата, социално – икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на ПТП, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователя, както и съдебната практика при сходни увреждания. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, съответно е относима към основанията за касационен контрол по чл.281, т.3 ГПК. Различният изход в съдебните решения, на които се позовава касаторът, се дължи на различната фактическа обстановка и събраните доказателства по всяко едно от делата, а не на неправилно прилагане на материалния закон.
Не е налице противоречие на въззивното решение и с цитираните от касатора решение № 302/04.10.2011г. по гр.д. № 78/2011г. на ВКС, III г.о. и решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. № 465/2011г. на ВКС, IV г.о., тъй като същите се отнасят за напълно различна хипотеза – приложението на чл.52 ЗЗД, във връзка с чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) касаторът поставя следната група въпроси: 1.„Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелна преценка целия събран по делото доказателствен материал, да се произнесе по всички наведени доводи от страните и да изложи аргументи защо приема едни доводи, а други отхвърля?“; 2.„Следва ли постановеният съдебен акт да бъде обоснован в съответствие със събраните по делото доказателства, правилата на формалната логика, емпиричното и научнотеоретичното знание?“. Релевира доводи за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Поставените процесуалноправни въпроси са от значение за изхода по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но по отношение на същите не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.), тъй като липсва твърдяното противоречие с цитираните решения на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т.1 – т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, по смисъла на които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход и може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В настоящия случай касаторът не е обосновал противоречие между въззивното решение и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, в мотивите на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, произнесъл се е по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения и е формирал собствени фактически и правни изводи. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 864/12.04.2017г., постановено по в.гр.д. № 6278/2016г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.