8
,
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
гр. София, 25.07.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на дванадесети юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ………………………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 826 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], [община] и [община] и по касационна жалба на Министерство на околната среда и водите, [населено място] срещу решение № 2239/28.11.2016 г., постановено по т.д. № 2438/2016 г., с което Софийският апелативен съд е обезсилил решение № 835/27.01.2016 г. по гр.д. № 19439/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която Министерство на околната среда и водите, [населено място] е осъдено на основание чл.79 ЗЗД да заплати следните суми: на [община] – 134 811,26 лв.; на [община] – 249 608,58 лв. и на [община] – 97 172,44 лв., като в тази част е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените от [община], [община] и [община] отрицателни установителни искове по чл.124 ГПК срещу Министерство на околната среда и водите за недължимост на горепосочените суми по наложена от последния финансова корекция във връзка с допуснати нередности при изпълнение на договор № DIR-51315001-С004/22.11.2013 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда 2007-2013“; потвърдил е решението в частта, с която Министерство на околната среда и водите е осъдено да заплати на основание чл.79 ЗЗД дължимите по договор № DIR-51315001-С004/22.11.2013 г. суми: на [община] – 261 668,04 лв.; на [община] – 292 680,58 лв. и на [община] – 52 323,62 лв. и е оставил без уважение молбата на ищците от 09.11.2016 г. за присъждане на законни лихви върху присъдените главници.
Касаторите [община], [община] и [община] обжалват решението само в частта за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и поддържат, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Касаторът Министерство на околната среда и водите, [населено място] поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало правоотношение по договор № DIR-51315001-С004/22.11.2013 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма „Околна среда 2007-2013“, по силата на което Министерство на околната среда и водите, като договарящ орган, е следвало да предостави на бенефициентите [община], [община], [община] и [община] финансова помощ за проект: Подобряване и развитие на инфраструктурата за питейни и отпадъчни води и подобряване на качеството на атмосферния въздух.
Позовавайки се на т.2Б от Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че изменението на предявените отрицателни установителни искове в осъдителни искове е недопустимо, тъй като същото е било извършено извън очертаните в чл.214, ал.1 ГПК предпоставки, като постигнатата промяна в предмета на делото представлява сезиране на съда с нов иск.
Въззивната инстанция е констатирала, че в изпълнение на дадените му с чл.27а ЗОП възможности възложителят по собствена инициатива е приел промяна в обявлението за обществена поръчка, определяйки с решение № 105/12.02.2013 г. нов, по – кратък от първоначалния срок за подаване на заявления и оферти, както и в последствие с решение за промяна № 227/04.03.2013 г. го е удължил. Изложила е съображения, че така определеният нов срок в размер на 37 дни се явява по – дълъг спрямо определения с решението за откриване на процедура за обществена поръчка срок от 30 дни, с оглед на което, е приела за правилен извода на първоинстанционния съд за липса на ограничаване участието на кандидати в процедурата по избор на изпълнител в обществената поръчка, както и че действията на бенефициентите нямат за последица нанасяне на вреда на общия бюджет на Европейския съюз и същите не представляват нередност по смисъла на Регламент (ЕО) № 1083/11.07.2006 г. на Съвета.
По отношение на направеното от ищците искане за присъждане на законни лихви върху главниците по уважените искове по чл.79 ЗЗД, въззивният съд е изложил съображения, че при инициирано въззивно производство от ответника, липса на подадена насрещна въззивна жалба и осъдителен диспозитив в първоинстанционното решение положението на жалбоподателя не следва да се влошава с въззивното решение. Приел е същото за неоснователно и с оглед установените в ГПК преклузии за упражняване на процесуалните права на страните.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите [община], [община] и [община] поставят процесуалноправния въпрос: „Допустимо ли е по реда на чл.214, ал.1 ГПК преди приключване на съдебното дирене в първата инстанция ищецът по иск с правно основание чл.79 ЗЗД да премине от отрицателен установителен иск в осъдителен иск?“. Въвеждат основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като се позовават на постановени от Варненски окръжен съд решение № 413/18.03.2014 г. по гр.д. № 192/2014 г. и решение № 1470/27.10.2014 г. по гр.д. № 1659/2014 г.
Изменението на иска е налице, когато се променят или добавят нови факти, от които ищецът извежда своето право (основанието на иска) или се променя петитумът (видът на търсената с иска защита). По смисъла на т.2Б от Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС предвидената в чл.214, ал.1, изр. посл. ГПК възможност за преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно не дава възможност по пътя на изменението на иска да се промени изцяло предметът на делото – касае се до възможност да се промени видът на търсената защита на претендираното субективно право, без да се променя основанието на иска.
Основанието на отрицателния установителен иск е неосъществяването на юридическите факти, от които според ответника е възникнало правото му, а искането е да се установи, че това право не съществува. Основанието на осъдителния иск е твърденият от ищеца конкретен юридически факт, от който според него е възникнало правото му, а искането е да се признае съществуването на това право и да се осъди ответника да го възстанови. Налице е разлика между двата иска както в основанието, така и в петитума. По смисъла на т.2Б от Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС изменението едновременно на основанието и на петитума на иска е недопустимо, тъй като променя изцяло предметът на делото, като води до предявяване на нов иск.
В настоящия случай, в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в горепосоченото Тълкувателно решение, въззивният съд е направил извод, че изменението на предявените отрицателни установителни в осъдителни искове е недопустимо, тъй като със същото е осъществена промяна едновременно във вида на търсената защита и във фактическите обстоятелства, на които се основават претенциите. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения процесуалноправен въпрос изключва поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.280, ал.1 ГПК касаторите излагат становище относно оставеното без уважение искане за присъждане на законна лихва върху главниците от датата на исковата молба, отправено до въззивния съд с молба, депозирана в открито съдебно заседание на 09.11.2016 г. Твърдят наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 32/15.05.2014 г. по т.д. № 1897/2013 г. на ВКС, I т.о.
Съгласно чл.280, ал.1 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1 – 3 на разпоредбата. По смисъла на Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос с ясна и точна формулировка, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК. В настоящия случай в т.III от изложението по чл.280, ал.1 ГПК са възпроизведени оплакванията от касационната жалба, които нямат характер на правен въпрос, тъй като се отнасят до възприетата от въззивния съд фактическа обстановка и правилността на обжалваното решение, представляваща основание по чл.281, т.3 ГПК.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда посоченото допълнително основание за това. Независимо от горното следва да се отбележи, че цитираното от касатора решение № 32/15.05.2014 г. по т.д. № 1897/2013 г. на ВКС, I т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е неотносимо към конкретния спор, тъй като разглежданата хипотеза в същото не е идентична с настоящата – искането за присъждане на законни лихви върху главницата е заявено пред първоинстанционния съд, като въззивното производство е инициирано от ищеца.
Въз основа на изложеното, не се допуска касационно обжалване на въззивното решение по подадената от [община], [община] и [община] касационна жалба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът Министерство на околната среда и водите поставя следната група въпроси: 1. Въпросът относно „съотношението между договора за безвъзмездна финансова помощ, от една страна и институтите на договора в полза на трето лице, вкл. в релация с договор за дарение с или без тежести и условия, и на договорите на търговското право“; 2. Въпросът за характеристиките на договора за безвъзмездна финансова помощ – представлява „ненаименован (sui generis) граждански (в общ смисъл) договор или е организационен договор, включващ в себе си елементи на договора за поръчка по чл.283, ал.1 ЗЗД“; 3. „Дали е налице фигурата на заместване в дълг, ако в „Споразумението за партньорство“ бенефициентите по по-късно сключения договор за безвъзмездна финансова помощ и партньорите им, посочени в чл.1, ал.3, без да са страна по него, са заявили, че желаят да бъдат финансирани със средства по договора за безвъзмездна финансова помощ и те са придобили качеството на възложители по Закона за обществените поръчки, но договарящият орган (Р.) не се е задължил да плаща нито на възложителите, нито на избрания от тях изпълнител на обществена поръчка?“.
Нито един от формулираните въпроси не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е обусловил правните изводи на въззивния съд. В настоящия случай въпросите са изцяло теоретични и не са обвързани с разрешаването на правния спор, с оглед на което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Дори и да се приеме, че отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не е доказано поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Допълнителният критерий е заявен бланкетно, без да е аргументирано защо въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В изложението по чл.280, ал.1 ГПК касаторите поставят материалноправния въпрос: „Кой има право да търси изпълнение на договора по чл.22 ЗЗД и да предяви пред съд иска си за изпълнение, както и иска за установяване, че промитентът дължи уговорената в полза на третото ползващо се лице престация – уговарящият или третото лице, в чиято полза е сключен договорът?“. Твърдят наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, като се позовават на Тълкувателно решение № 30/17.06.1981 г. на ОСГК на ВКС, решение № 70/02.02.2010 г. по гр.д. № 41/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 518/25.07.2005 г. по т.д. № 825/2004 г. на ВКС, II т.о. и решение № 1395/11.08.1955 г. по гр.д. № 2936/1955 г. на ВС, IV г.о.
По отношение на формулирания въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Същият е поставен с оглед изясняване правата и задълженията на страните, но няма конкретна връзка със спора, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са доказани и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Неоснователно е позоваването на Тълкувателно решение № 30/17.06.1981 г. на ОСГК на ВКС, решение № 70/02.02.2010 г. по гр.д. № 41/2009 г. на ВКС, III г.о. и решение № 1395/11.08.1955 г. по гр.д. № 2936/1955 г. на ВС, IV г.о., тъй като цитираните от касатора съдебни актове са неотносими към конкретния случай – първите два са постановени по въпроси, свързани със спорове при неизпълнение на договор за прехвърляне на вещни права срещу задължение за издръжка и гледане, докато третият е свързан с фигурата на скрития пълномощник. Не е доказано и твърдяното противоречие с решение № 518/25.07.2005 г. по т.д. № 825/2004 г. на ВКС, II т.о. – същото не може да обоснове наличие на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма характер на задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – той не е мотивиран, а е формално посочен, без обосноваване с приложението на конкретна правна норма, предпоставяща тълкуване или прилагане на закона по аналогия, с оглед създаване на непротиворечива практика или преодоляване на създадена такава, но погрешна, в интерес на точното прилагане на закона и развитието на правото.
По реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е въведен въпросът: „При констатиране на нарушение, за което има състав, посочен в приложенията към Методология за определяне на финансови корекции или за който се прилага посоченият там принцип, че при непосочено в приложенията нарушение, за него се налага финансова корекция с процентния показател, предвиден за най – близкото по категория нарушение, следва ли договарящият орган (Р.) да доказва наличието на вреда като елемент от фактическия състав на „нередност“ по смисъла на Наредбата от 31.03.2017 г. за посочване на нередности, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове, Регламент (ЕО) № 1083/11.07.2006 г. на Съвета и Регламент (ЕС) № 1303/17.12.2013 г. на Европейския парламент и на Съвета или тя се презумира, а ако да – оборима ли е или не презумпцията?“.
По отношение на поставения въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният от касатора въпрос не касае правните аргументи на съда, а възприемането на фактите по делото, с оглед на което не притежава характеристиката на правен въпрос. Същият се отнася до съществото на спора и е релевантен за правилността на обжалваното решение, преценката за която е извън предмета на производството по чл.288 ГПК.
Доколкото основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно, без да са изложени аргументи в какво би се изразило значението на решаването на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за настоящия съдебен състав не съществува задължение за неговото обсъждане. Що се отнася до цитираната практика на ВАС – тя е неотносима, тъй като предмет на регламентиране с ГПК са граждански правоотношения, а не административни такива.
Касаторът поставя следния въпрос: „Следвайки от материалноправното положение на бенефициентите по договор за безвъзмездна финансова помощ, ако се приеме, че имат право на иск срещу касатора, налице ли е тогава в настоящия процес фигурата на необходимо другарство или задължително необходимо другарство между тях, което да изисква подаването на искова молба от всички тях, като абсолютна положителна процесуална предпоставка, или до прекратяване на делото в противен случай, или води до отмяна или обезсилване на постановеното в отсъствие на другар решение?“. Въвежда основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се позовава на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като същият не е в предмета спора и не е обсъждан от въззивния съд, поради което не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са доказани и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът не е посочил в какво се състои противоречието на обжалваното решение с цитираното Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и не е аргументирал значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въз основа на изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по подадената от Министерство на околната среда и водите касационна жалба.
На страните не се дължи присъждане на разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2239/28.11.2016 г., постановено по т.д. № 2438/2016 г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.