5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
Гр.София, 18.12.2017г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря…………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1669 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И. Л., [населено място] и Земеделска кооперация за производствени услуги „П.“, [населено място], обл.Р. срещу решение № 53/07.04.2017г., постановено по в.т.д. № 34/2017г. от Великотърновския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 175/14.11.2016г. по т.д. № 264/2015г. на Русенски окръжен съд за признаване за установено съществуването на парично задължение по заповед № 427/16.07.2015г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 503/2015г. по описа на Районен съд [населено място], с която Районният съд в [населено място] е разпоредил длъжниците З. „П.” и Л. И. Л. авалист да заплатят солидарно на В. Д. С. сумата 27 330 лв. главница, въз основа на запис на заповед, издаден на 01.10.2013г., с падеж 02.05.2014г., предявен за плащане на длъжника на датата на падежа, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2015г. до окончателното изплащане на вземането.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, а допусканетo на касационно обжалване основават на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.).
Ответникът В. Д. С., [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че въз основа на запис на заповед, издаден на 01.10.2013г., Л. И. Л. като председател на З. „П.” неотменимо и безусловно се е задължил срещу представяне на записа да плати без разноски и протест на В. Д. С. сумата 38 000 лв., платима на падеж 02.05.2014г. Посочил е, че записът на заповед е подписан от Л. Л. веднъж като председател на З., втори път като авалист и трети път под текста „записът на заповед ми е предявен на 02.05.2014г.”. По отношение на направеното от Л. Л. възражение относно валидността на записа на заповед, решаващият съдебен състав е приел същия за редовен от външна страна и подлежащ на изпълнение. Относно твърдението, че записът на заповед съдържа два падежа, е изложил съображения, че падежът на записа на заповед е на конкретно посочена дата – 02.05.2014г., като използваният израз „при представяне” има значение на покана за изпълнение на вече изискуемо задължение и е неотносим към уговаряне на падеж на „предявяване” по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ. Относно възражението, че записът на заповед е без посочено място на издаване и място на плащане, според въззивния съд буквалното тълкуване на термините налага извода, че под място следва да се разбира населеното място, а не адрес в населеното място. Счел е за безспорно установено, че през периода 2011 – 2013г. В. Д. С. и кооперацията са били в заемни отношения по устни договори за заем, като по отношение на сумата от 27300 лв. е приел за недоказано възражението, че задължението е погасено чрез плащане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) два въпроса:
1.„Действителна ли е менителница с два падежа? Как следва да се формулира клаузата за падеж в менителничния ефект, за да бъде последният действителен?“. Според касаторите въззивното решение е в противоречие с решение № 77/14.08.2015 г. по т.д. № 1156/2014 г. на ВКС, I т.о. и решение № 168/07.11.2013г. по т.д. № 678/2012г. на ВКС, I т.о.
В. въпрос се явява значим за изхода по конкретното дело и като такъв отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на същия не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.). Съгласно постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 77/14.08.2015г. по т.д. № 1156/2014г. на ВКС, I т.о., строго формалният режим за валидност на записа на заповед, установен в Търговския закон, включително за определяне на падежа (чл.535, т.3, във връзка с чл.486, ал.1, във връзка с чл.537 ТЗ) налага извод, че в записа на заповед падежът следва да бъде посочен ясно и по начин, който не буди съмнение и не дава основание за различно тълкуване. С постановеното по чл.290 ГПК решение № 148/15.11.2017г. по т.д. № 61/2017г. на ВКС, I т.о., в което е съобразена задължителната практика, формирана в решение № 246/15.01.2015г. по т.д. № 2879/2013г. на ВКС, І т.о., се приема, че използваната от издателя на ефекта формулировка в текста на документа „представяне за плащане“ не е относима към уговаряне падеж „на предявяване“ по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, а към „предявяване за плащане“ по смисъла на т.3 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005г. по тълк. дело № 1/2004г. на ОСТК на ВКС. Представянето (предявяването) за плащане има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. То не е условие за настъпване на самата изискуемост (освен при падеж „на предявяване“), а представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението. В този смисъл са и постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 213/22.12.2014г. по т. д. № 2700/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 105/23.10.2012г. по т. д. № 515/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно които при издаден запис на заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната парична сума срещу представяне на записа на заповед формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. В цитираното от касатора решение № 168/07.11.2013г. по т.д. № 678/2012г. на ВКС, I т.о. не е разгледана аналогична хипотеза. В процесния случай въззивният съд, приемайки, че изразът „при представяне“ не е относим към уговаряне на падеж „на предявяване“ и констатирайки, че падежът е на конкретно посочена дата, е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване.
2.„Липсата на вписан адрес в мястото на издаване и/ или мястото на плащане, води ли до недействителност на менителничния ефект?“. касаторите твърдят, че е налице противоречие на въззивното решение с решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. № 948/2012 г. на ВКС, II т.о.
Поставеният въпрос е от значение за решаване на спора по конкретното дело по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, но не е налице твърдяното противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 225/28.03.2014г. по т.д. № 948/2012г. на ВКС, II т.о. Следва да се отбележи, че в решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. № 948/2012г. на ВКС, II т.о. действително е, прието, че липсата на вписан адрес или съвкупността от данни за населено място, улица, номер, сграда, апартамент и други като част от реквизитите „място на плащане” и/ или „място на издаване” е равнозначна на липса на самите реквизити и опорочава менителничния ефект до степен на нищожност. От друга страна, следва да се съобрази, че законът позволява преодоляване на непълнотата в двата реквизита чрез установените в чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ презумпции. Съгласно чл.536, ал.4 ТЗ записът на заповед, в който не е посочено мястото на издаване, се смята за издаден в мястото, посочено до името на издателя. Съгласно чл.535, ал.3 ТЗ, ако не е уговорено друго, мястото на издаване се смята за място на плащане. В този смисъл е и горепосоченото решение № 225/28.03.2014 г. по т.д. № 948/2012 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че липсата на падеж, място на издаване и място на плащане не води до нищожност на записа на заповед, ако е възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл.536, ал.2 – 4 ТЗ. В процесния запис на заповед липсва индивидуализация на точен адрес на издаване и плащане, но тази празнота се преодолява чрез прилагане на презумцията по чл.536, ал.4, във връзка с чл.536, ал.3 ТЗ, тъй като в записа на заповед е посочен адрес до името на издателя. С оглед на изложеното, не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) за допускане на касационно обжалване по втория въпрос.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.81 ГПК и според представения списък по чл.80 ГПК и договор за правна защита и съдействие № 01566069/03.07.2017г. касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 1 578 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 53/07.04.2017г., постановено по в.т.д. № 34/2017г. от Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Л. И. Л., [населено място], обл. Р., [улица] Земеделска кооперация за производствени услуги „П.“, [населено място], обл.Р., [улица] да заплатят на В. Д. С., [населено място], [улица], бл. „Р.” сумата от 1 578 (хиляда петстотин седемдесет и осем) лева – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.