О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
[населено място], 07.12.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1028 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] , чрез адв.В. Ч. срещу решение № 2414/07.12.2015г. по т.д. № 3217/2014г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след отмяна на решение № 67/19.05.2015г. по т.д. № 5/2011г. на Врачански окръжен съд са обявени на основание чл. 647, ал.1, т.6 от ТЗ за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] / в несъстоятелност/, [населено място] на договора от 11.08.2009 г. за прехвърляне на обособена част от търговското предприятие на [фирма] /предишното наименование на [фирма] /н.// на касатора и споразумението от 14.08.2009 г. към него, като е осъден касаторът да заплати на Окръжен съд – Враца държавна такса от 13 600лв., на Апелативен съд – София държавна такса от 6 800 лв. и на Националната агенция за приходите юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред двете инстанции в размер на 1600лв.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е постъпил писмен отговор от ответниците по касацията Национална агенция по приходите, [фирма] /в несъстоятелност/ и синдика К. П. И..
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Обжалваното въззивно решение е било постановено в производство по повод на подадени от НАП въззивни жалби срещу решение на ВрОС за отхвърляне на иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.3 ТЗ и срещу решение на ВрОС постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е бил отхвърлен и иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.6 ТЗ като двата иска са предявени в исковата молба при условията на алтернативност. Въззивният съд е приел, че по отношение на [фирма] с решение от 29.01.2010г. е било открито производство по несъстоятелност като за начална дата на неплатежоспособността е определена – 14.12.2009г. САС е установил, че между неплатежоспособния длъжник и касатора е бил сключен на 11.08.2009г. договор за прехвърляне на обособена част от търговското предприятие на длъжника с включени в нея недвижими имоти и движими вещи. Цената на прехвърленото имущество е била определена в допълнително споразумение, което е мотивирало САС да направи извод, че сделката е възмездна. Към датата на договора за прехвърляне от 11.08.2009г. [фирма] се е легитимирало като съдружник в дружеството-прехвърлител. Поради което въззивният съд е заключил, че страните по сделката се явяват „свързани лица“ по см. на § 1, ал.1, т.4 ДР на ТЗ. САС е намерил, че същата сделка е увредила кредиторите на несъстоятелния длъжник, доколкото тя се явява разпореждане с имущество, което по силата на чл.133 ГПК служи за общо обезпечение на кредиторите. Освен това в патримониума на прехвърлителя реално не е постъпило нищо : липсват доказателства да съществува негов дълг към приобретателя, за който дълг в споразумението е предвидено прихващане със задължението на приобретателя спрямо прехвърлителя по процесната сделка. Встъпването в дълг към банката – кредитор на прехвърлителя не облекчава положението на последния, за разлика от хипотезата на заместване в дълг, която не е осъществена. Въззивната инстанция e направила извод за осъществяване на фактическия състав по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ и за уважаване на така предявения при условията на алтернативност иск. По алтернативния иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, по който е било постановено решение № 69/03.06.2014г. по т.д. № 5/2011г. на ВрОС, не е налице произнасяне от въззивната инстанция.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ При обективно съединяване на искове при условията на алтернативност, дължи ли съдът произнасяне по всеки отделен иск ? В кои хипотези не се дължи произнасяне от съда по всички предявени искове? ; 2/ При изменение на приложимия материален закон в хода на висящото исково производство и придаване на обратно действие по отношение на заварени производства, когато се въвежда презумпция водеща до разместване на доказателствена тежест, длъжен ли е съдът да извърши нов доклад по делото и да разпредели наново между страните доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и обстоятелства, както и да даде указания в тази връзка?; 3/ Коя категория сделки и действия са увреждащи кредиторите му? Какъв е точния смисъл на използвания в ТЗ термин „значително“ надхвърляне на даденото спрямо полученото? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – отговорите на поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Поставеният от касатора първи въпрос се свързва с оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустимо решение на ВрОС за допълване – първоинстанционният съд се е произнесъл и уважил иска с правно осн. чл.647, ал.1, т.6 ТЗ след като вече е разгледал и отхвърлил иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.3 ТЗ като двата иска са били съединени при условията на алтернативност. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение на САС да е недопустимо. При алтернативно съединяване на искове правният интерес на ищеца е удовлетворен при уважаване, на който и да е от предявените искове, поради което и ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове, а не както поддържа касаторът да разгледа, който иск избере независимо от резултата по него. В случая с първоначалното решение на ВрОС и с решението за допълване на същия съд се е стигнало до произнасяне и по двата алтернативно съединени иска, тъй като те са били отхвърлени от първоинстанционния съд. След като исковете за обявяване за недействителна на една сделка по отношение на кредиторите на несъстоятелността са заявени на две различни основания при условията на алтернативност, уважаването на иска въз основа на едно от основанията при отхвърляне на иска въз основа на другото основание не е недопустимо.
Вторият поставен въпрос не изпълнява изискването да представлява общо основание за достъп до касация по см. на чл.280, ал.1 ГПК. След като спорът е по иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, то за разглежданата хипотеза на недействителност е ирелевантно дали е оборена или не презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД, тъй като нормата на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ не включва знанието на контрахента на несъстоятелния длъжник, че сделката уврежда кредиторите, като елемент от фактическия състав. Нормата на чл. 649, ал.4 вр. чл.135, ал.2 ЗЗД намира приложение само в случаите на предявен отменителен иск по чл.649, ал.1 вр. чл.135 ЗЗД, който е различен от отменителния иск по чл.649, ал.1 вр. чл.647, ал.1, т.6 ТЗ. Поради което произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по приложението на коментираната презумпция е ирелевантно за крайните правни изводи относно изхода от спора по чл.647, ал.1, т.6 ТЗ.
Тъй като в обжалваното решение липсва произнасяне по иск с правно осн. чл.647, ал.1, т.3 ТЗ, в който само случай е от значение дали даденото значително надхвърля като стойност полученото по атакуваната сделка, то и втората част на трети въпрос не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
В своята първа част трети въпрос също не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Необходимостта сделката, подлежаща на отмяна в хипотезата на чл.647, ал.1, т.6 ТЗ, да бъде увреждаща масата на несъстоятелността, е ясно законодателно закрепена. Въззивният съд е изложил подробни мотиви, че увреждащият характер на атакуваната сделка е обективен факт, който подлежи на доказване и обстойно е аргументирал защо приема за установено по конкретния спор увреждането на масата на несъстоятелността. Въпросът е поставен формално и е обусловен от твърдение на касатора, че САС е извел увреждащия характер единствено от приложение на чл.133 ЗЗД. Видно от обжалваното решение апелативният съд изрично се е произнесъл по събраните конкретни доказателства и установените от тях факти относно уговорената насрещна престация, дължима от купувача по атакуваната сделка, което и го е мотивирало да направи релевантния за крайния изход на спора извод, че сделката уврежда длъжника, тъй като срещу отчуждаването на активи той реално не е получил нищо, респ. не е намалил задълженията си.
Изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение на САС .
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2414/07.12.2015г. по т.д. № 3217/2014г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: