О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 885
[населено място], 18.11.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1004 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя К. М., чрез адв. К. К. срещу решение № 215/21.01.2016г. по т.д. № 2646/2015г. на Софийски апелативен съд, III с., с което е потвърдено решение № 504/20.03.2015г. по т.д. № 7203/2014г. на СГС, ТО, 18 с. за отхвърляне на исковете на касатора против ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“- МВР за заплащане на сумата от 26 250 лв., представляваща цена за доставка на 960 бр. решетъчни платна и 960 бр. присъединителни устройства за обособяване на 1200 комплекта модули за изграждане на временни диги по неформален договор за изработка, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, на сумата от 1 410,95 лв. – обезщетение за забава за периода 14.04.2014г.-23.10.2014г., на осн. чл.86 ЗЗД и на предявения при условията на евентуалност иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 26 250лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“- МВР не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд след като е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт е приел, че между страните след процедура по ЗОП е бил сключен договор за доставка от страна на касатора на 1200 комплекта модула за изграждане на временни диги съгласно техническа спецификация. Съобразно последната и с оглед офертата доставените модули е следвало да имат по четири решетъчни платна за стени, т.е. да са годни за самостоятелно ползване. Изпълнителят е доставил модулните елементи, но в отклонение от договореното – без възможност същите да се ползват самостоятелно, окрупнени по 5 в единица. САС е счел за неоснователно твърдението на касатора, че с писмо от 29.03.2013г. възложителят не е поставил изрично изискване за самостоятелност на отделните модули. Макар и посочено като изходящо от представител на ответника същото писмо не носи подпис за издател, решаващият съд е намерил, че това писмо не е част от документацията по проведената обществена поръчка, а и с последваща изрично подадена от самия касатор оферта като изпълнител той се е задължил да достави контейнери, които имат формата на квадрат с по четири решетъчни платна за стени. Съдържанието на поставения от изпълнителя въпрос по цитираното писмо и отговорът по него не могат да бъдат тълкувани в смисъла, който им придава касаторът и САС е достигнал до извод, че не се променят зададените със спецификацията параметри на 1200 модули. Съобразено е било, че в последвалата кореспонденция всички становища на ответника са насочени към искане за отстраняване на неточностите по изпълнението на основния договор, а не за сключване на нов неформален договор за доставка на нови елементи. Поради което въззивната инстанция е приела, че доставянето на допълнителни платна и спирали, на стойност в размер на исковата претенция, е в изпълнение на задължението на касатора да отстрани недостатъците на престацията си по основния договор, а не предмет на допълнително договаряне. Дори и да беше налице такъв договор, предвид качеството на възложителя – държавно учреждение, същият е следвало да бъде сключен по реда на ЗОП или по Наредбата за малките обществени поръчки. Намерена е за неприложима разпоредбата на чл.292, ал.1 ТЗ, тъй като ответникът не е търговец, страните не са в трайни търговски отношения и не е изпълнено условието да липсва спор относно съществените елементи на сделката. Поради което САС е приел, че искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е неоснователен. След като престацията е била осъществена на правно основание – отстраняване недостатъци на доставени модули и привеждането им в съответствие с договореното, то даването не е лишено според въззивния съд от основание и евентуалният иск по чл.59 ЗЗД също е бил приет за неоснователен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Третира ли се една сделка като „търговска“ такава, когато страна по нея е юридическо лице на бюджетна издръжка и приложима ли е нормата на чл.292, ал.1 ТЗ по отношение на такова лице? ; 2/Приложима ли е нормата на чл.59 ЗЗД и може ли юридическо лице на бюджетна издръжка да се обогати неоснователно за сметка на търговско дружество?; 3/ Ограничен ли е въззивният съд от въведените с въззивната жалба възражения и допустимо ли е въззивният съд да обосновава решението си и да взема отношение по невъведено от въззивника възражение и ненаправени от ответника изобщо в процеса твърдения? И трите въпроса са въведени при допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие със задължителна практика на ВКС както следва: по първи въпрос – с Определение № 100/2658/2008г. на ВКС, III г.о., Решение № 257/25.04.2002г. по гр.д. № 1086/2001г. на ВКС, Решение № 529/14.10.2008г. по т.д. № 240/14.10.2008Г. на ВКС, I т.о. Решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., по втори въпрос – Решение № 87/12.09.1962г. по гр.д. № 81/1962г. на ОСГК на ВС и Решение № 212/01.02.2010г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, I т.о. и по трети въпрос – с Решение № 227/20.04.2010г. по гр.д. № 917/2009г. на ВКС , IV г.о., Решение № 168/26.11.2010г. по т.д. № 417/2009г. на ВКС, II т.о. и Решение № 230/11.02.2013г. по т.д. № 1090/2001г. на ВКС, II т.о. Първи и втори въпрос касаторът свързва и с осъществяването на допълнителния критерий по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касаторът поставя първи въпрос в контекста на оплакване за неправилно тълкуване от страна на решаващия съд на волята на страните, обективирана в представените доказателства в нарушение на критериите по чл.20 ЗЗД. Поради което съдът намира за несъответни на така формулирания въпрос доводите на касатора защо той счита, че произнасянето по същия е обусловило крайния правен извод по спора. Правен въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД не е въведен от касатора. Отделно от това следва да се има предвид, че въпросът за търговското качество на страната, до която е отправено предложение за сключване на договора, е обсъдено от въззивната инстанция в аспекта на един от няколкото елементи от фактическия състав на чл.292, ал.1 ТЗ. Невъзможността за приложение на нормата е обоснована с оглед на констатация за липса и на останалите необходими елементи : трайни търговски отношения и безспорност на съдържанието на предложението. Следователно даденото от САС разрешение по първия въпрос не е довело самостоятелно до заключение за неоснователност на предявеният иск. Ето защо същият правен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.
В обжалваното въззивно решение отхвърлянето на иска по чл.59 ЗЗД не е свързано от съда с качеството на ответника по него – юридическо лице на бюджетна издръжка. Мотивировката е изведена от наличието на правно основание въз основа на което е извършено престиране от касатора на ответника – в изпълнение на основния договор, сключен по реда на ЗОП. Поради което се налага извод, че и втори въпрос не попада в хипотезата на чл.280, ал.1 ГПК.
Трети въпрос е обоснован с произнасяне от САС по валидността на неформалния договор за изработка, на който се позовава касаторът, извън доводите на страните в исковата молба, респ. в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, респ. в отговора на въззивната жалба. Следва да се има предвид, че основните решаващи изводи на САС са, че с оглед на доказателствата по делото въобще не може да се направи заключение за съвпадение на волята на насрещните страни, за да има сключен неформален договор извън основния за доставка на процесните елементи. Само като допълнителен аргумент за отхвърляне на иска на така посоченото договорно основание е изложено, че дори и да е сключен такъв неформален договор, то той би бил нищожен като противоречащ на императивни разпоредби в ЗОП. Отделно от това даденото във визирания смисъл разрешение не е в противоречие със задължителните указания в т.1 от ТР № 1/2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение .
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №215/21.01.2016г. по т.д. № 2646/2015г. на Софийски апелативен съд, III с.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: