О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 128
[населено място], 19.03.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2627 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. М. Й. срещу решение №1733 от 17.07.2017г. по в.гр.д. №192/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав. С него е потвърдено решение №8251/14.11.2016г. по гр.д. №2955/2015г. на СГС, І ГО, 8 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу ЗК [фирма] иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, от смъртта на А. И. Л., настъпила вследствие ПТП, осъществено на 01.01.2014г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че съдът неправилно е приел за недоказано естеството на отношенията й с пострадалия като предпоставка за определяне принадлежността й към кръга от лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Моли да се отмени въззивното решение и да бъде осъден ответникът да й заплати претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски.
Ответникът ЗК [фирма], [населено място], счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и не са налице основания за отмяна на решението като неправилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин, че отношенията между ищцата и загиналия при ПТП А. Л. са изпълвали съдържанието на фактическо съпружество.
Касационната жалбоподателка обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните въпроси като обуславящи изхода на спора: 1.Следва ли въззивният съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази със събраните по делото доказателства относно естеството на отношенията на ищцата с пострадалия като предпоставка за определяне принадлежността й към кръга от правоимащи субекти да претендират обезщетение за неимуществени вреди или следва да реши спора единствено на база вътрешното си убеждение?; 2. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да се съобрази със задължителната практика на ВКС относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК / ред. ДВ бр.47/2009г./ по посочените правни въпроси, като за първия въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за втория, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС№5/24.11.1969г.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия поставен от жалбоподателката въпрос. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.
На поставения правен въпрос е даден отговор и в решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, IV г.о., което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, както и в решение №24/28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о. В същите е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и по събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК, като в тази насока е и постоянната съдебна практика, отразена в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №58/12.05.2014г. по гр.д.№7025/2013г. на ВКС, ГК, IІ г.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която обжалваното въззивно решение е съобразено, изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Обсъдил е подробно събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, като е приел, че показанията на свидетеля Л. са уклончиви и неясни относно същността на отношенията между ищцата и А. Л., както и че същите биват разколебани от показанията на свидетелката Т., която също твърди, че е имала с починалия установена фактическа брачна връзка. При това е взел предвид изложените във въззивната жалба доводи за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на обстоятелствата, относими към определянето на принадлежността на ищцата към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателката съдебна практика по чл.290 от ГПК.
Вторият формулиран от касационната жалбоподателка въпрос относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./, но не се доказва наличието на релевираните от допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК/ ред. ДВ бр.47/2009г./. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1961г. и ППВС№5/1969г. С Постановление №4/25.05.1961г. на Пленума на ВС е прието, че право на обезщетение за неимуществени вреди имат само най – близките на пострадалия, който е починал – неговите низходящи, съпруг и възходящи. С Постановление №5/24.11.1969г. на Пленума на ВС е допълнена т.2 на раздел ІІІ от Постановление №4/1961г. на Пленума на ВС в следния смисъл: Имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да са сключили брак. В случая въззивният съд е съобразил задължителните разяснения, дадени с посочените постановления, като е приел, че лице, съжителствало на съпружески начала с починалия, би имало право на обезщетение за неимуществени вреди от неговата смърт. Крайният извод за неоснователност на предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди е основан на преценката на съда, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин наличието на фактическа брачна връзка на ищцата с починалия А. Л.. Дори и да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно естеството на отношенията между ищцата и пострадалия, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, съответно основанията за неправилност не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК / ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1733 от 17.07.2017г. по в.гр.д. №192/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.