О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
гр. София, 29.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1245 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. М. Ж. срещу решение №277/14.12.2017г. по в.т.д. №512/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение №265/12.04.2017г. по т.д. № 906/2016г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е отхвърлен предявеният от настоящия касационен жалбодател против „УниКредит Булбанк” АД иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено между страните, че не съществува ипотечно право по договор за учредяване на договорна ипотека, обективиран в нотариален акт № 127, том I, рег. №2216, дело № 99 от 14.05.2007г. на Нотариус с рег. №484, вписан в Служба по вписванията – Варна, с вх.рег. № 12603/14.05.2007г., акт № 164, том IX, дело № 9294 по описа за 2007г., в частта му относно недвижим имот, представляващ партерен етаж от двуфамилна жилищна сграда, представляващ самостоятелно жилище, находящо се в [населено място], м. „Т.”, ул. „1 – ва” № 43, със застроена площ от 47,17 кв.м., както и Ѕ ид.ч. от поземлен имот, в който е построено жилището, съставляващо имот № 1508 по КП на Приморски парк, м.Долна Трака, с площ по действащ КП от 316 кв.м., поради погасяването му поради новиране на обезпеченото задължение по договор за банков кредит № 6691/14.05.2007г. с Анекс №5/20.04.2012г. и Анекс №6/17.05.2013г. без съгласието на ипотекарния гарант.
Касационният жалбоподател твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи за наличие на обективна новация по чл.107 от ЗЗД, с която задължението по договора за банков кредит, ведно с акцесорните на него права и задължения, е било погасено и на негово място е възникнало ново, породено от допълнително споразумение, инкорпорирано последователно в Анекс №5/20.04.2012г. и Анекс №6/17.05.2013г. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че с процесните анекси е преструктуриран размерът на дълга, като твърди осъществена замяна на погасеното задължение за лихва със задължение по редовна главница. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и доказателства по делото и не е тълкувал действителната воля на страните във връзка с извършените промени с Анекс №5/20.04.2012г. и Анекс №6/17.05.2013г. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.124 от ГПК да бъде уважен. Претендира и присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК допускането на касационно обжалване касаторът обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Съглашения, по силата на които задълженията за лихва по вече ползван кредит се добавят към главницата и се формира ново задължение за редовна главница, индиция ли са за наличието на ясно и недвусмислено изразено новационно намерение у съконтрахентите, т.е. воля на страните за погасяване на поетите задължения по договор за кредит и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, или представлява воля на страните единствено за преструктуриране на задълженията по вече ползван кредит?; 2/ Съглашения, по силата на които задълженията за лихва по вече ползван кредит се добавят към главницата и се формира ново задължение за редовна главница, притежават ли характера, белезите на обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД или притежават белезите и характера единствено на преструктуриране на задълженията по вече ползван кредит?; 3/ Съглашения, по силата на които задълженията за лихва по вече ползван кредит се добавят към главницата и се формира ново задължение за редовна главница, представляват ли такива изменения, които променят вида на договора, т.е. засягат толкова съществени елементи на старото задължение, че се обхващат от фактическия състав на новацията по чл.107 от ЗЗД, с което задължението по договора за кредит се погасява и на негово място възниква ново, породено от постигнатите последващи уговорки или извършеното преуреждане на отношенията между страните не променя вида на старото задължение по ползвания вече кредит и то продължава да бъде за връщане на получената в заем сума, т.е. извършено е единствено преструктуриране?; 4/ Постигнати съглашения, уговорки по вече ползван договор за кредит за увеличение на прилаганите годишни лихви и промяна на размера на главницата в посока увеличение, представляват ли извършени толкова съществени промени, че се обхващат от фактическия състав на новацията по чл.107 от ЗЗД, с която страните по договор за кредит са изразили воля за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов, различен дълг или измененията отразяват воля на страните единствено за преструктуриране?; 5/ Когато страните приемат да преуредят изцяло и в пълен обем съдържанието и условията по договор за кредит, то това следва да се приеме като постигнато съгласие по изцяло нов договор, на договор с ново съдържание или не може да се приеме като съгласие за сключване на нов вид договор с нов предмет и съдържание, а на посочване на променените норми, които следва да се прилагат в съществуващите до момента между страните правоотношения?; 6/Съглашения, с които страните приемат да преуредят изцяло и в пълен обем съдържанието и условията на едно задължение, представлява ли индиция за наличието на недвусмислена воля на страните за подновяването му по смисъла на чл.107 от ЗЗД или е индиция за волята на страните единствено за преструктуриране на задължението с посочване на променените норми, които следва да се прилагат в съществуващите между страните стари правоотношения?; 7/ След като в самия текст на новото съглашение по договор за кредит се говори за промяна не само на конкретни параметри /лихвен процент, размер на дължимите месечни вноски и др./, а за промяна на „съдържанието” на договора, то това индиция ли е за наличието на изцяло нов договор, на договор с ново съдържание? Съдържанието на новото съглашение само по себе си сочи ли за наличието на обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД или следва да се приеме, че е уговорено единствено преструктуриране на договора за кредит?; 8/ Постигнато допълнително съглашение между страните по договор за кредит, в което е налице изрична уговорка, че то заменя напълно и изцяло съдържанието на договора за кредит, съответно на предходното съглашение, обективирано в отделен анекс, може ли да се приеме, че волята на съконтрахентите за новация е изразена или волята на страните е единствено за преструктуриране с посочване на променените норми, които следва да се прилагат в съществуващото между страните старо правоотношение?; 9/ Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не? Касационният жалбоподател поддържа, че по първите осем въпроса е налице противоречива съдебна практика, като се позовава на решение № 607/11.12.2014г. по т.д. №872/2011г. на Пловдивски окръжен съд, решение № 690/23.11.2012г. по в.гр.д. №1119/2012г. на Русенски окръжен съд, решение №404/17.12.2015г. по в.т.д. № 418/2015г. на Пловдивски апелативен съд и решение №80/08.10.2014г. по в.т.д. № 217/2014г. на Бургаски апелативен съд. Твърди, че деветият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №388/17.10.2014г. по гр.д. №19755/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №113/18.05.2016г. по гр.д. №5961/2015г. на ВКС, III г.о., решение №289/03.02.2016г. по гр.д. №2564/2015г. на ВКС, III г.о., решение №292/20.01.2016г. по гр.д. №952/2015г. на ВКС, III г.о., решение №191/25.07.2013г. по гр.д. №63/2013г. на ВКС, III г.о., решение №990/24.03.2010г. по гр.д. №47/2009г. на ВКС, I г.о., решение №324/22.04.2010г. по гр.д. №1413/2009г. на ВКС, IV г.о., решение №346/25.11.2011г. по гр.д. № 1387/2010г. на ВКС, III г.о., както и с ППВС №1/13.07.1953г.
Ответникът „УниКредит Булбанк” АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Счита също, че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излага в отговор на касационната жалба, като претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е установил, че Ж. М. Ж., в качеството му на ипотекарен гарант, е учредил в полза на „УниКредит Булбанк“ АД договорна ипотека върху собствения си недвижим имот за обезпечение на вземането на Банката срещу Д. Ж. М. по договор за банков кредит №6691/14.05.2007г. до размера на сумата 185 000 евро – главница, заедно с начислените върху тази сума лихви, евентуални наказателни лихви, комисионни, такси и разноски, както и на всички негови анекси и изменения, в случай на разсрочване на кредита или промяна на други условия по него. Констатирал е, че след сключване на договора за банков кредит между Банката и кредитополучателя са подписани шест анекса, като Анекс № 5/20.04.2012г. и Анекс № 6/17.05.2013г. не са подписани от ипотекарния гарант. По спорния въпрос относно наличието на новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД, въззивният съд е посочил, че измененията на договора, извършени с последните два анекса, касаят преструктуриране размера на дълга, уговорки за гратисен период в Анекс №4 и промяна на лихвените проценти. С оглед на това е счел, че се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на първоначално договореното задължение. Тълкувайки договора и анексите към него съобразно правилото на чл.20 от ЗЗД, решаващият съд е приел, че уговорките, направени в анексите, не променят вида на договора, тъй като поетото от кредитополучателя задължение продължава да бъде за връщане на получената в заем сума в размер на главницата от 185 000 евро, ведно с договорени лихви и лихви за забава, като промяната в размера на дължимата за връщане към датата на подписване на анексите сума е само в резултат на неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договора за плащане на дължимите погасителни вноски в уговорените срокове. Посочил е, че препращането към съдържанието на анексите, а не към съдържанието на първоначалния договор, не може да се приеме като съгласие за сключването на нов договор с нов предмет и съдържание, а като посочване на променените норми, които следва да се прилагат в съществуващото между страните кредитно правоотношение. Позовавайки се на решения на ВКС, постановени по чл.290 от ГПК, Варненският апелативен съд е приел, че способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл.107 от ЗЗД. С оглед на което е споделил извода на първоинстанционния съд, че не е налице обективна новация, тъй като в процесните Анекс № 5/20.04.2012г. и Анекс № 6/17.05.2013г. страните по договора за банков кредит № 6691/14.05.2007г. не са изявили воля за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов, различен дълг.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Заявеното от касационния жалбоподател основание за допускане на касационно обжалване по първите осем въпроса (противоречивото им разрешаване от съдилищата) не следва да се разглежда, доколкото същото е отменено с изменението на ГПК с ДВ бр.86, в сила от 31.10.2017г., а касационната жалба е депозирана на 02.02.2018г. (видно от пощенско клеймо).
Следва да се отбележи, че по поставените въпроси са постановени редица решения от ВКС, по смисъла на които отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължението по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява договор за обективна новация по чл.107 от ЗЗД (решение № 175/25.02.2016г. по т.д. № 2602/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 118/08.06.2016г. по т.д. № 729/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 130/24.03.2009г. по т.д. № 650/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 210/22.12.2014г. по т.д. №4090/2013г. на ВКС, I т.о.). Посоченото разрешение е възприето и в решение №138/22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 72/14.07.2011г. по т.д. № 659/2010г. на ВКС, I т.о. и решение № 136/06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, II т.о., в които е акцентирано, че няма новация по чл.107 от ЗЗД, когато страните с анекс към сключен договор са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и/или сроковете за плащане – несъществени елементи на задължението, промяната на които не внася изменение в старото облигационно задължение. Отделно от това, новацията не може да се предполага, като договорът, респ. анексът към него, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 от ЗЗД с оглед разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и заменянето му с нов (в този смисъл е решение № 110/17.07.2015г. по т.д. №1568/2014г. на ВКС, I т.о.). В настоящия случай, при спазване правилото на чл.20 от ЗЗД, въз основа на анализ на съдържанието на представения договор за кредит и сключените към него анекси, въззивният съд е достигнал до извод, съответстващ на цитираната практика на ВКС.
По отношение на втория въпрос не е налице твърдяната от касационния жалбоподател допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика. Съгласно приетото по т.2 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. След обсъждане на правнорелевантните факти, на доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В настоящия случай, с въззивното решение съдът е определил предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е доказателствата по делото и доводите на страните, които имат значение за решението по делото, съответно е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора.
По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
На ответника не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки направеното искане в отговора на касационната жалба, доколкото по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №277/14.12.2017г. по в.т.д. № 512/2017г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.