О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 643
гр. София, 11.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3376 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез процесуалния представител адв. Н. Н. против решение № 1363/07.07.2015г. по в.гр.д. № 1411/2015г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 946/25.02.2015г. по гр.д. № 5853/2014г. на Варненски районен съд е отхвърлен искът на касатора против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата от 24600лв., претендирана като обезщетение за претърпени вреди в резултат на забавата на ответника за сключване на договор за изкупуване на ел.енергия на осн. чл.31 ЗЕВИ и представляващи пропуснати ползи от непроизведено и неизкупено количество електроенергия за периода 14.03.2013г.-17.10.2013г., на осн. чл.12 ЗЗД, предявен като частичен при цена на цялото претендирано вземане 36 353,96 лв. и е осъден касаторът да заплати разноски в размер на 3 909 лв.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] оспорва основателността й. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Варненският окръжен съд е приел, че касаторът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез фотоволтаична централа в [населено място] и има сключен на 20.05.2010г. договор за присъединяване към ел.мрежа с [фирма]. Енергийният обект е бил присъединен към преносната и разпределителната електрически мрежи след издадени разрешения за ползване – на 29.06.2012г. за Фотоволтаичната електрическа централа и прозирна ограда , кабелни линии НН над Ф. и на 01.02.2013г. за „БКТП и кабелни линии“ /присъединително съоръжение/. На 07.03.2013г. между същите страни е бил сключен договор за достъп, а на 07.10.2013г. между страните по спора е бил сключен договор за изкупуване на електрическа енергия на осн. чл.94а ЗЕ и чл.31 ЗЕВИ. Преди сключване на последния договор между страните е била разменена кореспонденция по повод на разногласия относно преференциалната цена, на която следва да се изкупува произведената от касатора електроенергия, доколкото с две решения на ДКЕВР : № Ц-18/20.06.2011г. и № Ц-29/29.08.2012г. са определени различни цени. Въззивният съд е съобразил, че съгласно чл.31, ал.1 ЗЕВИ произведената от възобновяеми източници енергия се изкупува от обществения доставчик по определената от ДКЕВР преференциална цена, действаща към датата на въвеждане в експлоатация на енергийния обект по смисъла на ЗУТ. На осн. чл.177, ал.2 ЗУТ енергийният обект се въвежда в експлоатация с разрешение за ползване, издадено от органите на Дирекцията на националния строителен контрол. В. е преценил, че в случая са били издадени две разрешения за ползване – първото по време за самата Ф. и последващо за присъединителното съоръжение, което представлява част от легалната дефиниция по §1, т.23 ЗЕ. Доколкото е съществувал спор между страните дали присъединителното съоръжение е част от енергийния обект, а оттук кое от двете решения на ДКЕВР следва да се приложи / действали към съответния момент на издаване на всяко едно от разрешенията за ползване/, разрешаването му е било отнесено до ДКЕВР. След произнасянето на административния орган договорът е бил сключен на 17.10.2013г. при цена от 567,41 лв./мВтч., която е по-висока спрямо първоначално предложената от 188,10 лв./мВтч. Според въззивния съд, за да се ангажира отговорността на ответника по чл.12 ЗЗД, е необходимо установяване на недобросъвестно поведение на последния. В случая не е налице такова, а се касае до непостигнато съгласие относно цената по договора, което не може да се вмени във вина на една от страните по договора. Поради изложеното В. е отхвърлил предявения иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд самостоятелно да възприеме фактическата обстановка с оглед проверка правилното квалифициране на предявените искове и оттам разпределението на доказателствената тежест или е допустимо да бъдат възприети единствено констатациите на първоинстанционния съд по отношение на правното квалифициране на предявените искове?; 2/ Въззивният съд длъжен ли е винаги да следи за интереса на всички страни в процеса по арг. по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС? ; 3/ Следва ли въззивният съд служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства? ; 4/ При отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново такова по съществото на спора, без да има промяна във възприемането на фактическата обстановка, длъжен ли е въззивният съд да мотивира своето решение по логичен, ясен и безпротиворечив начин, от който да е видно как е формирано вътрешното му убеждение?; 5/ Каква е правната квалификация на иск за обезщетение за имуществена вреда под формата на пропусната полза, поради отказ на ответника да сключи договор при нормативно определена цена и съответстващото й разпределение на доказателствената тежест?; 6/ При нормативно определена цена за изкупуване на електрическа енергия, представлява ли цената елемент от договора, по който е необходимо постигане на съгласие?; 7/ Несключването на договора поради несъгласие на една от страните с нормативно определената цена / или предлагане на различна от тази цена/, може ли да се определи като противоправно действие?; 8/ Съществува ли самостоятелно право на иск по чл.12 ЗЗД и в случай на положителен отговор, каква е доказателствената тежест за страните по него?; 9/ Какъв вид отговорност представлява преддоговорната отговорност по чл.12 ЗЗД, когато впоследствие е бил сключен договор: деликтна, договорна или отговорност sui genegis /особена/ ?; 10/ Представлява ли елемент от съгласието за сключване на договор между търговци цената, при положение, че същата е нормативно определена?
Първите три процесуалноправни въпроса са поставени от касатора при въведено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради твърдяно противоречие между даденото по тях разрешение от въззивния съд и това по ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. По четвърти въпрос се обосновава противоречие с ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №2/02.07.2004г. на ОСГК на ВКС. Пети, шести и седми въпрос са въведени от касатора при позоваване на селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК– поради наличие на противоречива практика на съдилищата по тези въпроси предвид влязлото в сила решение № 4923/19.12.2014г. по гр.д. № 11997/2014г. на РС-Пловдив. Осми, девети и десети въпрос се основават на допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
След извършена проверка за осъществяване на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното:
Първите три въпроса са поставени от касатора при направен довод за погрешна правна квалификация на предявения иск дадена от въззивния съд- по чл.12 ЗЗД вместо правилната според страната – по чл.45 във вр. с чл.49 ЗЗД. Следователно оплакването на касатора не попада в хипотезата на произнасянето в т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, когато констатира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е неправилна. В случая окръжният съд не е приел, че В. е квалифицирал погрешно предявения иск, респ. не е допуснал процесуално нарушение като не е дал указание на страните относно релевантните факти съобразно правилната правна квалификация и разпределението на доказателствената тежест и необходимостта да ангажират съответните доказателства.
Четвърти въпрос не изпълнява изискванията за наличие на общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Той е поставен в аспект на изразено от касатора становище за несъответствие на фактическите изводи на въззивния съд с установеното от събраните по делото доказателства, което представлява, както сам касаторът посочва, касационно основание по чл.283, т.3, пр.3 ГПК за необоснованост на въззивното решение. Последното предполага извършване на проверка с кои доказателства какви обстоятелства се установяват. Съобразно разясненията по т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС обсъждането на фактическата страна на спора е извън правомощията на касационната инстанция в настоящата фаза по чл.288 ГПК.
По отношение на въпроси № 5, 6 и 7 не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като решението на ПРС е постановено по очертана от исковата молба различна фактическа обстановка – въобще липсва сключване на договор от енергийното дружество-ответник; ищецът е производител на ВИЕ от една Ф., без да съществува второ разрешение за ползване на присъединително съоръжение, за което да е спорно дали представлява част от енергийния обект и който спор да е бил решен от ДКЕВР. Константно съдебната практика приема, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на наведените от ищеца в обстоятелствена част на исковата молба фактически твърдения и от нейния петитум. Различната фактическа обстановка във всеки конкретен случай може да доведе до различна правна квалификация на иска.
По отношение на въпроси № 8, 9 и 10 следва да се има предвид, че същите са намерили своето разрешение във въззивното решение и в този смисъл са обусловили крайните правни изводи на окръжния съд. Касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси не следва да се допуска, тъй като не е изпълнен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормата на чл.12 ЗЗД е ясна , тя регулира отношенията между страните във връзка с правните последици на поведението им преди сключване на договора. Изхождайки от общия принцип на правото, че никой не може да вреди другиму и доколкото законодателят е счел за правнорелевантно поведението на страните с оглед преддоговорните им отношения, както съдебната практика, така и теорията определят отговорността за вреди поради недобросъвестно поведение при водене на преговори за сключване на договор като самостоятелен вид преддоговорна отговорност на осн. чл.12 ЗЗД. Дали поведението на ответника по този иск може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл.12 ЗЗД изисква тълкуване на поведението на страната, а не точно прилагане на материалноправна норма. Разпоредбата на чл.12 ЗЗД изрично включва във фактическия състав на отговорността недобросъвестността, но изводите за несъответстващо на закона поведение следва да се основават на факти и обстоятелства, установени за всеки конкретен случай. В този смисъл съдебната практика не подлежи на уеднаквяване по така поставените въпроси, каквато е целта на допускането по реда на чл.280, ал.1 ГПК на касационното обжалване.
По тези съображения касационно обжалване не следва да се допуска.
С оглед изхода от спора ответникът по касацията има право на разноски в размер на действително извършените за настоящата инстанция и доказани от него, а именно – 1524лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1363/07.07.2015г. по в.гр.д. № 1411/2015г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 1524 лв., представляваща направените от последното разноски пред касационната инстанция, на осн.чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: