О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 105
гр. София, 02.03.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря ……………………………….., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2259 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 253/22.06.2017г., постановено по гр.д.№ 229/17г. от Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 250/19.12.2016г. по гр.д.№ 380/16г. на Костинбродския районен съд за осъждане на касатора за заплати на [фирма], [населено място] на основание чл.266, ал.1, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 21600 лв., дължима по фактура № 50/28.08.2015г. за извършени взривни работи, ведно със законната лихва от 24.09.2015г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/27.10.17г.).
Ответникът [фирма] оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор от 08.04.2015г. и анекс към него от 15.07.2015г. изпълнителят – ищец по иска и ответник по касационната жалба, е поел задължение да изготви проект за взривно събаряне до кота „0” на стоманенобетонен комин, 4 броя етажеркови конструкции, сграда, етажерка и 6 броя колони, съставляващи „Рудна подготовка и производство”, както и да извърши взривните работи със свои средства и материали в съответствие с действащите закони, правилници и разрешителни режими. Възложителят е следвало да подсигури на изпълнителя необходимите сведения за обекта, чертежи, планове и скици, необходими за окомплектоване на първичната документация към проекта. Изпълнителят е поел задължение да съставя констативни протоколи за употребените взривни материали и свършената работа след всяко взривяване. По делото са били представени констативни протоколи за взривно разрушаване от 22.05.2015г., 04.06.2015г., 10.07.2015г. и 08.08.2015г., които са подписани от управителя на дружеството – изпълнител и от представител на полицията. За извършената работа изпълнителят е издал фактури и възложителят е заплатил възнаграждение, като предмет на заявената претенция е вземането по фактура № 50/28.08.2015г., представляващо „окончателно плащане по договор от 08.04.2015г.”. Плащането на сумата по тази фактура, свързано и с изявлението на изпълнителя в нотариална покана от 02.09.2015г., че същата се отнася до извършено взривяване на 08.08.2015г. до кота „0” на стоманенобетотен комин и 4 броя етажеркови конструкции, е спорно по делото. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на техническата експертиза и е приел за неоснователно възражението на възложителя, че част от сградата с етажерковата конструкция не била взривена до кота „0”. В тази конструкция до ниво трети етаж е имало изградени бункери за руда, като при взривяването на 08.08.2015г. в тази част бункерът е бил пълен с материали (руда), които са се изсипали на земята и са запълнили голяма част от празното пространство под бункера. В резултат на това съборената конструкция не е разрушена до степента, до която са разрушени частите от конструкцията при предишните взривявания, но е налице взривно събаряне (разрушаване) на сградата до нивото на терена, което е съгласно уговореното. Изложени са съображения, че раздробяването на строителните остатъци и отделните конструктивни елементи на по-малки части не е задължение на лицето, извършващо взривната дейност. В детайли са обсъдени фактите по спора – че бункерът не се е смачкал, но е паднал при взривяването, повален е на земята, поради което конструкцията е реално съборена; степента на разрушаване е била поставена в зависимост от това дали бункерът е бил пълен или не; както и е коментиран договорът между страните – в същия липсвала клауза за определяне на метричния състав на остатъците от съоръженията и задължение на изпълнителя да източва рудата. Решаващият състав е изложил съображения, че неподписването на констативните протоколи от възложителя има значение само за възражение за неприемане на работата, като в случая възложителят е предявил иск за заплащане на сума, представляваща възстановяване на изразходвани средства за окончателно разрушаване на обектите, по което е било образувано друго дело пред СОС.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1. „Кога съгласно правните норми се смята, че една сграда или постройка е съборена или разрушена до кота „0”?”; 2. „Може ли по аналогия на закона или на правото да намери приложение правната норма, урегулиращо понятието „разгърната застроена площ” в ДР на ЗУТ към правната норма на понятието „кота нула” или „ниво цокъл” в ДР на ЗУТ?”. Въпросите са заявени с оглед на застъпената от касатора теза, че след като при строителството се прилагат правила и норми, определящи етапите на застрояване, то и при взривяването на сграда следва да се съобразяват разпоредбите на ЗУТ относно нивото на разрушаването им.
В т.18 и т.53 на пар.5 от ДР на ЗУТ са дадени легални определения на понятията „разгъната застроена площ” и „ниво цокъл”. Посочените дефиниции биха били евентуално от значение, ако в договора между страните се съдържаше препращане към строителните правила и норми или тълкуването на клаузите налагаше преценка за степента на разрушаване. В случая уговорката между страните е за извършване на взривни работи, при изрично посочване, че следва да се определи график, съобразен с плановете и възможностите на възложителя, относно извозване на отпадъците и оползотворяване на ценни материали от обекта. Тази клауза, съпоставена и с констатациите в техническата експертиза относно възможностите и резултата от взривните работи, е формирала изводите на въззивния съд за точно изпълнение на възложената работа. Следователно решението на окръжния съд е основано на приетите за установени факти и обстоятелства по спора и на позоваване на клаузите на договора, а не на неправилно приложение на правна норма, която да е неясна или противоречива и да се налага нейното тълкуване, включително и за издирване на евентуална аналогия на правото или на закона.
Касаторът е въвел въпроси за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/27.10.17г.): 3. „Дали игнорирането от въззивния съд на обстоятелството, че изпълнителят при хипотезата на чл.260 ЗЗД не е отправил незабавно предупреждение до възложителя за наличието на пречки за точното, качествено и своевременно изпълнение на задълженията му по договора за изработка обуславя недопустимост на съдебното решение или неправилност поради нарушение на материалния закон или на съдопроизводствените правила?” и 4. „Дължи ли възложителят изплащане на изпълнителя за вложените от него труд и материали при условие, че не е изпълнил изцяло задълженията си по договора за изработка, а възложителят за своя сметка и със свои средства е довършил неговата работа?”. Посочена е практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл.260 ЗЗД.
Отговорът на поставения трети въпрос е изяснен в съдебната практика в смисъл, че приетите за установени от съда обстоятелства относно точното, качествено и своевременно изпълнение на договора са от значение за правилността на решението, а не за неговата допустимост. Четвъртият въпрос следва да се свърже изцяло с обосноваността на въззивното решение, тъй като отговорът му е ясен и е даден и в цитираната от касатора практика на ВКС. Евентуалната необоснованост на въззивното решение не представлява основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК.
По тези съображения касационното обжалване не се допуска.
На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски за касационното производство в размер на 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 13.09.2017г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 253/22.06.2017г., постановено по гр.д.№ 229/17г. от Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ет.3 сумата от 800 лв. (осемстотин лева) – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.