7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 512
гр. София, 10.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2412 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №802 от 21.04.2015г. по т.д. №4195/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №1079 от 09.07.2014г. по т.д. №5650/2013г. на Софийски градски съд, ТК, VІ – 7 състав, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място], срещу ЗК [фирма], [населено място], иск за сумата от 141 526 лева, представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица А0910018266990280947 за настъпило на 29.09.2010г. застрахователно събитие – кражба на застраховано МПС и иск за сумата от 42 454,56 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата от 26.10.2010г. до датата на предявяване на исковата молба.
Касаторът твърди, че решението е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил, че при постановяване на решението си първоистанционният съд е нарушил принципите на диспозитивното и служебното начало, като се е произнесъл по въпрос, чието обсъждане е било недопустимо, тъй като ответникът не е направил възражение относно влизането в сила на застрахователния договор по отношение на риска „кражба“. Счита, че дори и да бе приел, че валидността на застрахователното правоотношение е спорно между страните обстоятелство от значение за пораждането на спорното материално право, САС е следвало да укаже това на страните и да направи ново разпределение на доказателствената тежест във връзка с това обстоятелство. Поддържа, че правните изводи на въззивния съд са взаимноизключващи се, тъй като съдът, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, от една страна е приел, че искът е неоснователен поради неизпълнение на общото задължение за спазване предписанията на застрахователя за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди на застрахованото имущество, а същевременно е приел, че процесният договор за застраховка не е влязъл в сила по отношение на риска „Кражба“.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа,че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Допустимо ли е основание за отхвърляне на иска да е недоказване на факти, които не са включени в предмета на доказване с доклада по делото? 2. Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест? 3.Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неточност на доклада и дадените с него указания? 4. Обусловено ли е прилагането на нормата на чл.211 т.2 от КЗ /отм./ във връзка с чл.207 ал.1 от КЗ /отм./ от установяването на пряка причинна връзка между неизпълнението на задължението за подновяване на „пасивно информационно обслужване“ на застрахованото МПС и настъпването на застрахователно събитие? 5. При дефиниране на покритите и изключени от покритие рискове по сключения застрахователен договор и условията за неговото влизане в сила, следва ли съдът, за цялостно изясняване на действителната воля на страните относно правата и задълженията им по този договор, да вземе предвид и да изследва поведението на страните във връзка с действието на договора след сключването му? 6.Обусловено ли е сбъдването на условието за влизане в сила на договора за застраховка – подновяването на информационното обслужване на пасивната маркировка „С. М.“ в пункт, посочен от застрахователя – от поведението на двете страни и при непроведено от застрахователя по реда на чл.154 от ГПК доказване на изпълнение на задължението да посочи пункт, където да се извърши процесното подновяване на информационно обслужване, като предпоставка за изпълнение на задължението на касатора, не следва ли да се приеме, че с оглед фикцията на чл.25 ал.1 изр.2 от ЗЗД условието за влизане на договора в сила се е сбъднало? Твърди, че първите три въпроса са решени в противоречие със задължителните указания в ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №341/06.12.2011г. по гр.д.№252/2011г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №367/12.12.2012г. по гр.д.№155/2012г. на ВКС, ГК, І г.о. постановени по реда на чл.290 от ГПК. Поддържа, че четвъртият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №102/02.10.2012г. по т.д.№615/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №85/05.03.2014г. по т.д.№350/2012г. на ВКС, ТК, І т.о. Счита, че петият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ГК. Твърди, че шестият въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на влязлото в сила решение №6299 от 03.04.2014г. по т.д.№4394/2013г. на САС, ГК, 7 състав.
Ответникът по касация ЗК [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изложените от първата инстанция мотиви и е препратил към тях с оглед дадената му от закона процесуална възможност.
Приел е за недоказано, че след сключването на застрахователната полица с ответника, въззивникът [фирма], [населено място], е представил автомобила пред [фирма] за оглед, заплатил е такса и е подновил информационното обслужване за пасивната маркировка, които действия самият въззивник твърди като необходими за изпълнението на предвиденото в застрахователните полици изискване, отразено в горния десен ъгъл на застрахователните полици. Приел е, че това изискване е предвидено като условие за влизане в сила на застраховката по отношение на рисковете от клауза С – „Кражба и грабеж на цяло МПС”. Изложил е съображения, че уговарянето на такова условие е допустимо, предвид диспозитивната норма на чл.187 от КЗ /отм./ и клаузата на т.3.1 от ОУ и именно такава е действителната воля на страните. Намерил е за неоснователни доводите на въззивника за изпълнение на условието за подновяване на пасивното маркиране , основани на факта,че е положен печат на [фирма] на гърба на застрахователната полица, като е изтъкнал, че печатът не удостоверява нищо без вписване на съответен текст, подлежащ на удостоверяване с печат и подпис. Изтъкнал е, че след като изискването за маркиране и подновяване на информационното обслужване за пасивната маркировка „С. марк” е условие за пораждане действие на договора за част от посочените в полицата рискове, не следва да се обсъжда доводът на въззивника доколко неизпълнението на посоченото задължение на въззивника е значително с оглед интереса на застрахователя, тъй като неизпълнението води до непораждане действие на застраховката по отношение на тези рискове, а не до основание за отказ поради неизпълнение на задължение на застрахования.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три правни въпроса са свързани с твърденията на касатора, че първоинстанционният съд в своя доклад не е указал на страните, че влизането в сила на застрахователния договор по отношение на риска „кражба“ е спорно обстоятелство и съответно въззивният съд не е поправил това процесуално нарушение, като не е направил ново разпределение на доказателствената тежест относно спорното обстоятелство. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В случая в подадената от него въззивна жалба касаторът изобщо не се е позовал на нарушение на процесуалните норми, установяващи задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, в който да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест по предявения иск. Такива твърдения са наведени за първи път в касационната жалба, но те се опровергават от данните по делото. В направения от него доклад по чл.146 от ГПК първоинстанционният съд е указал на касатора – ищец, че е в негова тежест да докаже,че настъпилото събитие е покрит риск по смисъла на сключената застраховка, което указание е следствие на възражението в отговора на исковата молба, че до извършване на пасивна маркировка „С. марк“ в пункт, посочен от застрахователя, по процесната застрахователна полица не се покрива риска „Кражба и грабеж на цяло МПС“. Съответно при липса на нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд и при липса на оплаквания във въззивната жалба, за въззивния съд не се е породило задължение да извършва ново разпределение на доказателствената тежест между страните. Следователно въззивният съд не е допуснал отклонение от разясненията в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, относно правомощията на въззивната инстанция.
Въпросът относно предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.211 т.2 от КЗ не е от значение за изхода на спора, доколкото изводите за неоснователност на предявения иск са обусловени от преценката на въззивния съд, че договорът не е породил действие по отношение на рисковете от клауза С – „Кражба и грабеж на цяло МПС“. Поради това въззивният съд изрично е посочил, че не следва да се обсъжда доколко неизпълнението на задължението за пасивна маркировка е значително с оглед интереса на застрахователя, тъй като неизпълнението води до непораждане на действие на застраховката по отношение на част от рисковете, а не до основание за отказ по реда на чл.211 т.2 от КЗ /отм./ – поради неизпълнение на задължение на застрахования.
Материалноправният въпрос за тълкуването на волята на страните при спор относно съдържанието на договорните клаузи съобразно предвидените в чл. 20 от ЗЗД критерии е относим към спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика – решение №502 от 26.07.2010г. по гр. д.№222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №167 от 26.01.2012г. по т. д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т. д. №761/2008 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010г. по т. д. №1039/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №137 от 25.06.2010г. по т.д. №888/2009г. на ВКС,ТК, II т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. №595/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл. 20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е достигнал до извода, че подновяването на информационното обслужване е предвидено като условие за влизане в сила на застраховката по отношение на рисковете от клауза С, след като е обсъдил съдържанието на сключените между страните общи условия и реквизитите на застрахователната полица. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Последният въпрос, поставен от касатора, е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е приел, че доводът за това, че застрахователят не е посочил пункт за маркиране на автомобила, не е въведен своевременно от ищеца с исковата молба или с допълнителната искова молба, а наред с това е и неоснователен, тъй като няма доказателства застрахованият ищец да е поискал от застрахователя да му бъде посочен такъв пункт. Този извод на съда не е в противоречие с разрешението, дадено с влязлото в сила решение №629 от 03.04.2014г. по т.д.№4394/2013г. на САС, ГК, 7 състав. В мотивите на последното е възприето за доказано от свидетелските показания бездействието на застрахователя да посочи пункта, в който да бъде направено подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка. Следователно различните изводи при приложението на разпоредбата на чл.25 ал.1 пр. 2 от ЗЗД в хипотеза на неизпълнение на задължение за подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка, въведено като условие за пораждане на действието на застрахователния договор, в обжалваното въззивно решение и в решение №629 от 03.04.2014г. по т.д.№4394/2013г. на САС, ГК, 7 състав, се дължат на разликата в установените факти по двете дела, а не на различно тълкуване на приложимата материалноправна норма от съдилищата.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
От ответника по касация не са направени разноски за касационното производство и съответно не е поискано присъждането на такива.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №802 от 21.04.2015г. по т.д.№4195/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.