О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр. София, 22.02.2018год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2034 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Х. Г. срещу решение № 62/19.04.2017г. по в.гр.д. № 50/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 941/29.06.2016г. по гр.д. № 3216/2015г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати, солидарно с [фирма], на …. на основание сключен между …. и [фирма] Договор за наем, рег.№Д-242/30.08.2010г. и Договор от 04.09.2013г. за прехвърляне на търговското предприятие на [фирма], дължими и неплатени задължения с включен ДДС и обезщетения за забава, както следва: главница за наемна цена и консумативни разноски в размер на общо сумата 36 594,38 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 36 594,38 лв. от датата на исковата молба- 30.12.14г. до датата на окончателното плащане, както и обезщетения за забава в размер на общо сумата 7566,28лв., както и разноски в размер на общо 4 064,56лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията – ……, в писмения си отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и на искането за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ….. и [фирма] е бил сключен договор за наем за предоставяне ползването на недвижим имот, публична държавна собственост, за срок от пет години, срещу месечна наемна цена в размер на 4200лв. без ДДС, подлежаща на ежегодна актуализация, съгласно инфлационния индекс, обявен от НСИ, дължима на първо число на текущия месец, заплащане на консумативните разходи според отчетеното месечно потребление от измервателните уреди, както и предвидените в ЗМДТ данък сгради и такси битови отпадъци, съобразно ползваната част от имота. Наетият имот е бил ползван от наемателя за периода 03.09.2010г.- 19.04.2013г., като поради неплащане на задължения по договора с приемо-предавателен протокол е бил върнат обратно на наемодателя, а във връзка с писмо на последния наемателят – ЕТ е изразил намерение да заплати задълженията си. Въззивният съд е отчел, че на 04.09.2013г. между касатора лично и в качеството му на ЕТ от една страна и [фирма] е сключен договор за продажба на търговското предприятие на ЕТ. Решаващият съд е направил извод, че заместването в дълг може да се осъществи само с изричното съгласие на кредитора, за разлика от встъпването в дълг, което може да се извърши и по съглашение с длъжника, но и в двата случая старият и встъпилият длъжник отговарят солидарно към кредитора. Ето защо, съглашението за заместване в дълг, постигнато в договора за прехвърляне на търговското предприятие на наемателя – ЕТ, не може да освободи от отговорност прехвърлителя за задълженията му по отношение на кредиторите, в частност по отношение на наемодателя, който не е участвал в съглашението и не е дал съгласие за заместването в дълг. По никакъв начин не се отразява на пасивната материално-правна легитимация загубването на търговското качество на наемателя – ЕТ, а пасивно легитимиран да отговаря за задълженията му е физическото лице. Едноличният търговец не е различен правен субект от физическото лице, което се е регистрирало като ЕТ. Ето защо, след заличаването на ЕТ, физическото лице отговаря за задълженията, включени в търговското предприятие на ЕТ, солидарно с приобретателя на търговското предприятие, на основание изричната норма на чл.15, ал.3 ТЗ.
В представеното изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Отговаря ли солидарно едноличният търговец / в т.ч. и физическото лице представляващо ЕТ/- прехвърлител след прехвърляне на търговското предприятие с купувача на търговското предпирятие за всички задължения, възникнали по повод прехвърлените с преприятието правоотношения по договор за наем, сключен между прехвърлителя и наемодателя? ; 2/ Каква е погасителната давност по отношение на вноски за наем, които се дължат по договор за наем? Длъжен ли е съдът да се произнесе по направено възражение за изтекла погасителна давност, ако е направено такова?
Касаторът въвежда като допълнително основание за селекция и по двата правни въпроса това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./, поради противоречие на въззивното решение със задължителна практика на ВКС, обективирана по първи въпрос в Определение № 730/21.09.2011г. по ч.т.д. № 558/2011г. на ВКС, II т.к. и по втори въпрос – в Определение № 298/17.03.2017г. по гр.д. № 50313/2016г. на ВКС, IV г.о.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основното и допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси в изложението. Първи въпрос касаторът обосновава с доводи, че в самия договор за прехвърляне на търговско предприятие е уговорено между страните по него купувачът да замести в дълга по отношение на наемодателя продавача, както и че прехвърлителят ЕТ е бил заличен като търговец, а именно в това си качество е сключил договора за наем. Така основани съображенията насочват към тълкуване на конкретни клаузи от договора за прехвърляне на търговско предприятие и излагане на мотиви за приложението на чл.102 ЗЗД, т.е. за преценка по същество правилността на изводите на въззивната инстанция с оглед обсъждане на доказателствения материал. Касаторът визира приложението на чл.16а ТЗ, който се отнася единствено до отделното управление на преминалото върху приобретателя търговско предприятие и няма отношение към начина по който отговарят прехвърлителя и правоприемника спрямо кредитора на прехвърлителя при договор за прехвърляне на търговско предприятие, в което са включени задължения на прехвърлителя. Правилно въззивният съд с оглед на конкретните доказателства / за липса на споразумение с кредитора/ е приложил чл.15, ал.3 ТЗ, която норма изрично регламентира солидарната отговорност на страните по договора за прехвърляне на търговско предприятие и задължението на кредитора първо да се обърне към прехвърлителя, т.е. физическото лице, което в качеството си на ЕТ е прехвърлило търговското си предприятие. С Определение № 730/21.09.2011г. по ч.т.д. № 558/2011г. на ВКС, II т.к. не е било допуснато касационно обжалване, поради което същото не представлява задължителна съдебна практика съобразно постановките по т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС и т.1 и т.2 от ТР №2/28.09.2011г. по тълк. д. № 2/2010г.на ОСГТК на ВКС. Освен това с него категорично се поддържа трайноустановената съдебна практика, съгласно която при прехвърляне на предприятието на едноличния търговец на търговско дружество в течение на производството делото следва своя ход между първоначалните страни и ако няма друго споразумение с кредиторите отчуждителят – физическо лице отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права.
Първата част на втори въпрос не е попада в предмета на произнасяне на въззивния съд, тъй като той въобще не е обсъдил възражението за погасяване на исковете по давност, т.е. липсват мотиви относно срока, с изтичане на който се погасяват паричните задължения по договор за наем. В своята втора част втори въпрос попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, като отговорът на същия е даден в т.4 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно че възраженията на ответника по предявен иск, включително за погасителна и придобивна давност, се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за пръв път пред въззивния съд. Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В случая възражението за погасителна давност е било въведено за пръв път с въззивната жалба и не се твърдят допуснати процесуални нарушения, за да се пропусне срокът за отговор на исковата молба, то в съответствие с цитираната задължителна практика П. не се е произнесъл по соченото възражение.
С оглед на изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Предвид изхода от спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 100 лв. – за подаване на отговор на касационна жалба от юрисконсулт, на осн. чл.78, ал.8 ГПК във връзка с чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 62/19.04.2017г. по в.гр.д. № 50/2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. Х. Г. ЕГН [ЕГН] от [населено място] да заплати на …… – [населено място], сумата от 100лв., представляваща разноски по спора, на осн. чл.78, ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: