1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 506
гр. София, 14.11.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1699 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. Ларикова, К. Б. С. и И. К. С. чрез процесуалните им представители адвокат И. и адвокат К. срещу решение № 327 от 7. 02. 2018 г. по гр. д. № 4213/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в частта, с която частично е отменено решение № 2792 от 26. 04. 2017 г. по гр. д. № 13980/2015 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго за отхвърляне на исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на касаторите срещу ЗАД „Евро инс“ АД за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от ПТП на 8. 08. 2013 г. за сумата над 35 000 лв. до 70 000 лв. за Т. Ларикова, за сумата над 30 000 лв. до 50 000 лв. за К. С. и за сумата над 5 000 лв. до 30 000 лв. за И. С..
Касаторите поддържат, че въззивното решение в обжалваната от тях част е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат, че при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. В решението само формално били изтъкнати фактите и обстоятелствата от значение за определяне на дължимите обезщетения за неимуществени вреди. Не било съобразено значението на установените обстоятелства по отношение на всеки един от ищците поотделно. Липсвало обсъждане и анализиране на релевантните обстоятелства в тяхната съвкупност. Въззивният съд не установил вярно тежестта на получените от ищците увреждания и последвалите ги неимуществени вреди и поради това не достигнал до справедливо за всеки от ищците обезщетение. Оплакванията на касаторите в горния смисъл са изведени след подробно посочване и обсъждане в жалбата на фактите и обстоятелствата, релевантни за размера на дължимите обезщетения. Касационните жалбоподатели сочат, че в нарушение на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът не обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите на ищците в отговора на въззивната жалба и защитата по същество на спора. В резултат на допуснатите съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилните фактически изводи, съдът постановил необосновано съдебно решение. Прави се искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част и за постановяване на решение, с което исковете да бъдат уважени в пълните им предявени размери.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – застрахователно дружество е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното решение за уважаване на предявените искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ в пълен размер е обжалвано от ответника-застраховател само в осъдителните части, с които са присъдени обезщетения за неимуществени вреди над 30 000 лв. за ищцата Ларикова, над 15 000 лв. за ищеца С. и над 5 000 лв. за ищцата С.. В рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд е отчел, че оплакванията във въззивната жалба са само досежно размера на присъдените обезщетения за вреди и по въпросите за наличието на основание за ангажиране на отговорността на ответника – застраховател влязлото в сила /в съответните части/ решение обвързва страните със сила на пресъдено нещо. По спорния въпрос за размера на справедливите обезщетения, които да компенсират неимуществените вреди на ищците, съдът е съобразил обстоятелствата, установени по делото със заключението на съдебно-медицинската експертиза и с показанията на свидетелите С. и И.. Обсъдил е по отношение на всеки един от увредените ищци: броя, вида и тежестта на причинените им увреждания – счупване на дясната ключица и охлузване на гръдния кош при Ларикова, счупване на дясната лъчева кост в областта на гривнената става и контузия на гръдния кош при С. и травма /охлузвания и натъртване/ на гръдния кош и шия при детето И. С.; проведеното лечение, включително болнично и оперативно на ищците Ларикова и С.; продължителността на лечебния и възстановителния период – четири дни болнично лечение и съответно четиримесечен и шестмесечен възстановителен период за ищците Ларикова и С.; възрастта на ищците към настъпване на ПТП – 36 г., 42 г. и 5 години съответно Ларикова, С. и С.; търпените неудобства от ищците Ларикова и С. – невъзможност да се обслужват и да посрещат ежедневни битови нужди за период от два месеца; допълнителните негативни психични изживявания при детето И. С. – страхови прояви; последиците за здравето на ищците и прогнозите за бъдещото им здравословно състояние – осъщественото пълно възстановяване от травмите, предстоящата операция на ищцата Ларикова за отстраняване на поставената метална плака и остатъчния белег от операцията на ключицата при същата и обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие – 8. 08. 2013 г. Отчитайки визираното и разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че сумата от 35 000 лв. справедливо би обезщетила ищцата Ларикова за претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания, обездвижване с всички неудобства, свързани с това и оперативен белег; сумата от 30 000 лв. е достатъчна да обезщети ищеца К. С. за претърпените от него болки и увреждане и сумата от 5 000 е достатъчна да компенсира преживяванията на ищцата С., свързани с уплаха и страх от катастрофата, както и претърпените болки и увреждания от охлузванията и натъртванията.
Касаторите поставят в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: „1. Материалноправния въпрос за размера на справедливите обезщетения за неимуществени вреди и свързаните с него въпроси за задължението на съда да посочи всички факти и обстоятелства, формиращи понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, конкретни за всеки ищец и за задължението на съда не само да посочи всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, но и да ги анализира и посочи значението им за размера на присъденото обезщетение и 2. Процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните по предмета на спора“. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По първия поставен въпрос се прави позоваване на ППВС № 4/1968 и на постановените по чл. 290 ГПК решение № 186 от 14. 02. 2017 г. на ВКС по т. д. № 1501/2015 г., II т. о., решение № 94 от 14. 07. 2017 на ВКС по т. д. № 60364/2016 г., I г. о. и решение № 199 от 30. 11. 2016 г. на ВКС по т. д. № 2432/201 г., II т. о., а по втория – на постановените по чл. 290 ГПК решение № 548 от 6. 12. 2010 г. на ВКС по гр. д. № 1119/2009 г. и решение № 37 от 29. 03. 2012 г. на ВКС по гр. д. № 241/2011 г., I г. о. В изложението се поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение. Това основание за достъп до касация се аргументира с очевидната необоснованост на обжалваното решение поради направените в несъответствие с установените по делото факти и обстоятелства относно понесените от пострадалите болки и страдания правни изводи на съда досежно определяне на размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касаторите правен въпрос е по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираните от касаторите ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираните от касационните жалбоподатели решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 186 от 14. 02. 2017 г. по т. д. № 1501/2015 г., II т. о и служебно известните на състава решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС и др./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като израз на променящите се обществено-икономически условия в страната, без на същите да се придава самостоятелно значение за размера на обезщетението /решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др./. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по предявените от ищците искове по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетенията, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост касае правилността на обжалваното решение и не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните по предмета на спора. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, ал. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, ал. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. В мотивите на тълкувателното решение е изложено разбирането, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание са обжалване. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитирани от касаторите, както и служебно известни на съда – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС. Във въззивното решение е извършена самостоятелна преценка на фактите, установени с приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-медицинската експертиза и с показанията на разпитаните свидетели, които са от значение за справедливия размер на обезщетенията в конкретните случаи. Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 269 ГПК и силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение в необжалваните осъдителни части по исковете по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, като е обсъждал направените във въззивната жалба на ответника-застраховател оплаквания и становищата на въззиваемите по тях, съсредоточавайки се върху фактическия и доказателствен материал във връзка със спорните въпроси за размера на дължимите обезщетения. Поради това не може да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочената съдебна практика и е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорните въпроси за размера на справедливите по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетения за неимуществените вреди на ищците не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията на касаторите. Що се касае до правилността на тези изводи, съответно обосноваността на фактическите констатации, въз основа на които са направени, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационните жалби.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327 от 7. 02. 2018 г. по гр. д. № 4213/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: