1
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
гр. София, 21.03.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2124 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. К. чрез процесуалния му представител адвокат П. К. срещу решение № 833 от 10. 04. 2018 г. по гр. д. № 5547/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав в частта, с която е потвърдено решение № 6698 от 12. 08. 2016 г. по гр. д. № 4536/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от С. М. К. срещу Гаранционен фонд иск по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ПТП на 22. 12. 2011 г., предявен като частичен – за сумата от 220 000 лв. от 300 000 лв., е отхвърлен за разликата над 70 000 лв. до 160 000 лв. и предявеният от С. М. К. срещу Х. Т. К. иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено плащане на обезщетението за неимуществени вреди за времето от 6. 04. 2012 г. до 6. 01. 2015 г. е отхвърлен за разликата над 19 677, 96 лв. до 40 000 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Касаторът моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част и ответниците да бъдат осъдени да заплатят, както следва: Гаранционен фонд, по иска по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./, – разликата над присъдената сума от 70 000 лв. до 160 000 лв. и Х. Т. К., по иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, – разликата над присъдената сума от 19 677, 96 лв. до 40 000 лв.
Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
Ответникът по касационната жалба – Х. Т. К. чрез пълномощника си адвокат Р. оспорва касационната жалба, като изразява становище за правилност на изводите на въззивния съд досежно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касационния жалбоподател и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови въззивното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца С. К. неимуществени вреди вследствие на ПТП на 22. 12. 2011 г. възлиза на 70 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият състав е съобразил вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания /мозъчно сътресение и две сложни счупвания на кости на дясната ръка/, които са наложили оперативни намеси, продължителността и интензивността на преживените от него болки, страдания и битови неудобства, липсата на пълно възстановяване на движенията на лакътната и киткови стави с лоша прогноза, претърпения стрес, отключил депресивна реакция и паническо разстройство, както и наложената от уврежданията промяна в начина му на живот /невъзможност да посещава училище и последващо прекъсване на висше образование/, възрастта му /18 години/ към момента на произшествието и социално-икономическите условия в страната към същия момент.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 3. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.?; 4. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката и да съобрази значението на всяко увреждане?; 5. Длъжен ли е съдът да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси „някакво компенсиране”?; 7. Отчитането на несъществени и неверни обстоятелства и игнорирането на съществени такива предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост?; 8. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 9. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 10. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобразни с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на вредата?; 11. Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за периода 2004 г. – 2008 г./, но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; 12. Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?; 13. Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 14. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 15. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”?; 16. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?; 17. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?
Касационният жалбоподател се позовава на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по посочените въпроси.
В изложението се поддържа и искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакувания акт.
Формулираните въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и изхода на конкретното дело, образувано по искове по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ срещу Гаранционния фонд и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу делинквента Х. К., но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/1968 г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, прогнозата за развитие на заболяването, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия, съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др./.
Съгласно постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановените по чл. 290 ГПК решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о., решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 23 от 25. 03. 2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о, решение № 157/28. 11. 2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о, решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г., II т. о. и др., при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането.
В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Във въззивното решение са съобразени вида и характера на претърпените от ищеца телесни увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки, страдания и битови неудобства, наложеното от уврежданията оперативно лечение, негативните последици от уврежданията за психиката и начина на живот на ищеца, липсата на пълно възстановяване на ищеца, прогнозата във връзка с уврежданията и възрастта на пострадалия към момента на ПТП, като съдът ги е оценил поотделно и в съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието – 22. 12. 2011 г., като съдът е отчел социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. По тези съображения не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД със задължителната практика на ВКС, което изключва наличието на твърдяните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за достъп до касация. Следва да се изтъкне, че цитираната от касационния жалбоподател в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика, в която са определени по-големи размери на обезщетенията, не може да обоснове допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съответните размери зависят от конкретните особености на разглежданите случаи. Що се касае до преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, то тя е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди на ищеца не е направено при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията в изложението на основанията за достъп до касация.
В обобщение, касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящото производство касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация – Гаранционен фонд сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация – Х. Т. К. сумата от 1000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 9. 08. 2017 г., сключен с представлявалия го адвокат М. Р..
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 833 от 10. 04. 2018 г. по гр. д. № 5547/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. М. К., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Пловдив, ж. к. Тракия, [жилищен адрес] да заплати на Гаранционен фонд гр.София, [улица] на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК сумата от 300 лв. /триста лева/ юрисконсултско възнаграждение
ОСЪЖДА С. М. К., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Пловдив, ж. к. Тракия, гр. Пловдив да заплати на Х. Т. К., ЕГН [ЕГН] с адрес гр. Пловдив, [улица], ет. 2, ап. 6 сумата от 1000 лв. /хиляда лева/ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: