ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 923
София, 16.07. 2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 877 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г.Д. като процесуален представител на Е. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Кюстендилския окръжен съд /КОС/ от 18.ХІ.2013г. по в.гр.д. № 663/2013г.
Ответникът по касационната жалба Т. С. Т. от [населено място], [община], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Д.Д. е заел становище за недопускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 18.ХІ.2013г. КОС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на Кюстендилския РС от 27.V.2013г. по гр.д № 2606/2012г. в уважителната му част, с която е намален от 250 евро на 150лв. размерът на присъдената по гр.д. № 795/2009. на КРС месечна издръжка на малолетното дете на страните К., както и в отхвърлителната му част за разликата под 150лв. до 90лв. месечно.
За да постанови решението, въззивният съд приел, че са налице предпоставките за изменение на издръжката: при първоначалното определяне на такава бащата е имал постоянни месечни доходи около 550 евро от работата му в Гърция, без задължения да издържа други непълнолетни деца; след завръщането си в РБ нямал постоянни доходи, а на 24.Х.2012г. се родил и синът му Б.; през 2012г. [фирма] с едноличен собственик ищеца е реализирало загуба в размер на 6427лв., от което дружество той не е получавал заплата, самоосигурявал се върху 420лв., от 01.ХІІ.2012г. прекратил дейността си и спрял плащането на осигурителни вноски; през 2012г. продал на Р.Р., с която живее на семейни начала и от която е детето му Б., УПИ в [населено място] и поземлен имот в [населено място], както и дарил на майка си недвижим имот, през същата година продал на М.Д. 3 броя незастроени ПИ в [населено място]; на името на ищеца са регистрирани ремарке марка „Т.”, мотоциклет „К.”, т.а. „П.” марка „Б.”, л.а. „А.” модел А 8, л.а. „Ф.” модел „Т.”, на името на едноличното му дружество е регистриран т.а. „Т.” модел „Т.”, на 10.ІV.2013г. ищецът продал л.а. „А.” А 8 за 1100лв., мотоциклета „К.” за 600лв., а на 19.ІV.2013г. продал и ремаркето „Т.” за 450лв. Свидетелката – майка на ответницата – не сочи конкретни данни за получавани от ищеца доходи от продажби на леки автомобили и за размера им, както и от възнаграждения за строителна и майсторска работа в София през 2012г. При това положение е направен извод, че е налице намаляване на месечните доходи на ищеца до размера на М. 290лв. месечно, каквито са и доходите на майката с оглед липсата на доказателства за размера на доходите й от работа в Гърция. Предвид и обстоятелството, че ответницата има задължение да издържа само К., участието на бащата в издръжката следва да е в размер на 150лв. месечно.
С определение от 30.ІХ.2013г. въззивният съд, оценявайки ги като неотносими, не е уважил исканията на ответницата във въззивната й жалба: за издаване на съдебни удостоверения за събиране на данни от Бюрото по труда К. дали ищецът е регистриран като безработен от 2009г. до депозирането на въззивната жалба, за пред НАП за удостоверяване в същия период регистрирал ли е трудови доходи, за пред Д „СП” за удостоверяване майката на детето Б. получава ли обезщетение за отглеждането му; за осъществяване на процедурата по чл.176 ГПК чрез отговор от ищеца на въпросите дали получава по 2000лв. месечни доходи и дали извършва сделки с автомобили втора употреба; за извършването на СИЕ за размерите на необходимата издръжка за дете в трети клас,живеещо в [населено място], и на негов връстник в [населено място]. В това определение като неоснователно е оценено оплакването на ответницата за непризоваване на Д „СП” с оглед на обстоятелството, че настоящият адрес на детето е в А., Гърция, а разпоредбата на чл.15 ал.6 ЗЗДет. е неприложим извън РБ – съдът не е компетентен да изиска от гръцките социални служби социален доклад или пък явяване на техен представител. Съдът не е счел за необходимо при условията на чл.267 ал.1 ГПК да изслушва страните в о.с.з. и на основание чл.267 ал.2 ГПК да преразпита свидетелката. В откритото съдебно заседание въззивният съд отново не е уважил доказателствените искания на ответницата, направени с въззивната й жалба, поради неотносимост и недопустимост.
В изложението на Е. Ив.Т. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1а. какви са критериите при определяне размера на дължимата издръжка на малолетно дете, български гражданин, живеещо още от раждането си в А., Гърция; 1б. кои са критериите, от които се преценява изменението на издръжката, и по какъв начин се определят нуждите на лицето с право на издръжка и възможностите на лицето, което я дължи; 1в. кои са другите обстоятелства по смисъла на т.4 от ППВС № 5/1970г., които могат да повлияят върху определянето на размера на издръжката, между тези обстоятелства може ли да се приеме и местоживеенето на малолетното дете и цената на живота в държавата и мястото, където то живее – в противоречие с посоченото ППВС, с ППВС № 5/1981г. и с решение на състав на ВКС по гр.д № 1654/2010г. ІІІ ГО; 2. допустимо ли е да се преодолее забраната на чл.266 ал.1 ГПК и във въззивното производство да се въведат незаявени обстоятелства и да се съберат непосочени в първа инстанция доказателства, когато при произнасянето по спора съдът има задължение да осигури най-добрия интерес на детето, настъпва ли преклузия за сочене на доказателства по смисъла на чл.133 ГПК, когато предметът на делото е по чл.150 СК за изменение на издръжка в полза на малолетно дете – в противоречие с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК; 3. следва ли съдът да укаже на страните кои са подлежащите на доказване факти и за кои от твърдяните факти не сочат доказателства и допустими ли са във въззивната инстанция относими към спорното право доказателства, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл.146 ал.2 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС; 4а. допуснато ли е съществено процесуално нарушение, като не е изпълнено задължението по чл.15 ал.6 ЗЗДет. за уведомяване на Д „СП” по настоящия адрес на детето за предявения иск с оглед на обстоятелството, че детето е български гражданин, родено в страна от ЕС и неговият настоящ адрес винаги е бил в А., Гърция, а производството се води пред български съд по реда на ГПК; 4б. може ли да се приеме, че за настоящ адрес по смисъла на ЗЗДет. се има предвид адреса, на който живее малолетното дете изобщо или на който живее само в РБ; 4в. дали разпоредбата на чл.15 ал.6 ЗЗДет. е неприложима извън страната по отношение на български граждани; 4г. окръжният съд компетентен ли е да изиска от гръцките социални служби социален доклад или явяване на техен представител по делото – в противоречие с практиката на ВКС и в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5. какви са правомощията на въззивния съд съобразно чл.269 изр.2 ГПК, абсолютно ли е правилото на чл.269 изр.2 ГПК и съобразно разпоредбата на т.10 от ТР № 1/17.VІІ.2001г. на ОСГК съдът може ли да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване, има ли изключение от правилото на чл.269 изр.2 ГПК в хипотезата, когато въззивният съд следи служебно за интереса на някоя от страните по делото – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.2 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение само по въпроса по т.2, по който въззивният съд се е произнесъл в противерчие с практиката на ВКС – ТР № 1/2013г. на ОСГТК.
По останалите поставени от касаторката въпроси касационно обжалване не следва да бъде допускано. По въпросите 1а, 1в, 3 и 4б не са формирани изводи във въззивното решение. По въпросите 4а, 4в и 4г със сочената практика не се обосновава наличие на противоречива практика, а и не се сочи и обосновава нито една от хипотезите, съдържащи се в основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. А въпросите 1б и 5 са бланкетни, неконкретни.
С оглед предмета на делото и по аргумент от чл.83 ал.1 т.2 ГПК касаторката не дължи държавна такса за касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Кюстендилския окръжен съд, ГК, № 426 от 18.ХІ.2013г. по гр.д № 663/2013г. в уважителната му част по иска за намаляване размера на издръжката.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: