О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 539
гр. София, 16.10. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
като изслуша докладваното от съдия Теодора Гроздева гр.д. № 4496 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерството на вътрешните работи срещу решение № 7 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 0057 от 2013 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от № 5 от 23.05.2012 г. по гр.д.№ С 3 от 2011 г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявения от МВР срещу Р. Х. Б., Б. Х. Б., В. Г. Н., С. Д. Г. и Й. И. М. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на апартамент № 4, находящ се в [населено място], [улица], бл.156/2, ет.3 с площ от 164,93 кв.м., заедно с 3,319 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.
Пълномощникът на касатора твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Твърди, че решението противоречи на посочената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС /Тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. по гр.д.№ 2 от 1991 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1007 от 27.07.2001 г. по гр.д.№ 2176 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о.
В писмен отговор от 15.07.2014 г. пълномощникът на ответниците по жалбата Р. Х. Б., Б. Х. Б., В. Г. Н., С. Д. Г. и Й. И. М. оспорва същата.
Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна /ищец по делото/ и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт- въззивно решение по иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения от МВР отрицателен установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че ответниците са собственици на процесния апартамент на основание заповед № РД-21-002 от 09.01.2006 г. на заместник областния управител на Област София за обезщетяването им с имота по реда на ЗОСОИ. По възражението на ищеца МВР за нищожност на тази заповед, съдът е приел, че въпреки че е подписана от заместник на областния управител, а не от самия областен управител, заповедта не е нищожна като издадена от некомпетентен орган, защото в случая областният управител е делегирал правомощието си за издаване на такъв вид заповеди на своя заместник по реда на пар.6 от ПЗР на ЗИД на ЗОСОИ /обн.ДВ бр.9 от 2000 г./ във връзка с чл.4, ал.1 от Конституцията на РБ. По възражението на ищеца за материална незаконосъобразност на тази заповед поради нарушение на забраната по чл.7, ал.1 от ЗДС за разпореждане с имоти-публична държавна собственост, съдът е приел, че в случая не е нарушена тази забрана, защото към момента на издаване на горепосочената заповед за обезщетяване процесният имот е бил частна, а не публична държавна собственост /по делото не било представено решение на МС по чл.6, ал.2 от ЗДС за определяне на процесното жилище като имот- публична държавна собственост, а резолюцията от 27.06.2001 г. на Министъра на вътрешните работи за утвърждаване статута на жилището като служебно имала значение само за промяна на предназначението, за който се ползва имота, но не и за определянето му като имот- публична държавна собственост/. Съдът е приел и че не е нужно да бъдат обсъждани съставените за имота актове за държавна собственост, тъй като съгласно чл.5, ал.3 от ЗДС тези актове нямат правопораждащо действие.
Така постановеното решение не противоречи на първите четири посочени от касатора решения на ВКС:
1. Според Тълкувателно решение № 2 от 14.05.1991 г. по гр.д.№ 2 от 1991 г. на ОСГК на ВКС, административният акт, който е издаден от некомпетентен орган, е нищожен. Същото по същество е прието и в обжалваното решение на САС: че заповедта за обезщетяване на ответниците с процесния имот не е нищожен административен акт, тъй като подписалият тази заповед заместник областен управител на Област София е бил компетентен да издаде заповедта /защото тези права са му били делегирани от областния управител на Област София на основание пар.6 от ПЗР на ЗИД на ЗОСОИ/.
2. Според т.4 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т.гр.д.№ 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл.4 от ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акт на реституция на имота. В съответствие с приетото в това тълкувателно решение, въззивният съд е приел, че е компетентен да се произнесе и по същество се е произнесъл както по възражението на ищеца за нищожност на заповедта от 09.01.2006 г., така и по възражението за материална незаконосъобразност на тази заповед.
3. В Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. ОСГТК на ВКС се е произнесло по въпроса в кои случаи е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. Обжалваното решение не противоречи на това тълкувателно решение, тъй като в съответствие с него съставът на САС е приел, че касаторът МВР има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, тоест че искът е допустим и поради това се е произнесъл по съществото на спора за собственост на този имот.
4. Според решение № 1007 от 27.07.2001 г. по гр.д.№ 2176 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., постановено по отменения ГПК и като такова представляващо незадължителна съдебна практика, решенията за обезщетяване по ЗОСОИ имат конститутивни последици, тоест въз основа на тях се придобиват вещни права върху дадените в обезщетение недвижими имоти, поради което органът, който ги е издал, не разполага с компетентност сам да ги отменя или изменя. В обжалваното решение е прието същото: че заповедта за обезщетяване на ответниците с процесния имот на основание ЗОСОИ е основание за придобиване правото на собственост върху този имот от ответниците. Няма противоречие с горепосоченото решение и в частта му за невъзможността издалият заповед за обезщетяване орган сам да отменя и изменя тази заповед, доколкото по делото няма доказателства за отмяна или изменение на заповед № РД-21-002 от 09.01.2006 г., с която е уважено искането на ответниците по настоящото дело като наследници на бившите акционери в шпулова фабрика [фирма] за обезщетение по ЗОСОИ със съсобственост в 5 апартамента, един от които е процесният апартамент № 4, която заповед е основание за придобиването на правото на собственост на ответниците върху процесния имот. С последващите заповеди № РД-23-030 от 20.04.2006 г. и № РД-23-030 от 10.04.2007 г. нито се отменя, нито се изменя заповедта от 09.01.2006 г., а само се продължава административната процедура по чл.6, ал.4 и 5 от ЗОСОИ по обезщетяване на бившите собственици, като се определя тяхната квота в съсобствеността на всеки един от дадените в обезщетение имоти.
Няма противоречие между обжалваното решение и решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о. в частта му, в която е прието, че статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това дали за тези имоти има издаден акт за публична държавна собственост, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и 3 от ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат права, а само констатират и удостоверяват такива права и че публична държавна собственост са онези имоти, които са определени за такива със закон или с решение на МС. В съответствие с това решение на ВКС в обжалваното решение е прието, че при решаване на въпроса дали процесният имот е частна или публична държавна собственост не е нужно да бъдат обсъждани съставените за имота актове за държавна собственост, доколкото съгласно чл.5, ал.3 от ЗДС те нямат правопораждащо действие и че процесният имот не е публична държавна собственост, тъй като за него не е издадено решение на МС за определянето му като такъв.
Налице е обаче противоречие с горепосоченото решение на ВКС, Първо г.о. в неговата втора част, в която е прието, че публична държавна собственост са онези предоставени на държавните учреждения вещи, които служат за изпълнение на функциите им /тоест за упражняване на предоставените им със закон или с акт на МС властнически правомощия- чл.2, ал.2, т.4 от ЗДС/, дори и тези вещи да не са определени като публична държавна собственост в решение на МС и за тях да не е издаден акт за публична държавна собственост. Обратно на това решение на ВКС, в обжалваното решение на САС е прието, че щом за процесния имот не е имало издадено решение на МС за определянето му като имот-публична държавна собственост, то този имот не е бил публична държавна собственост към 09.01.2006 г. /момента на даването му като обезщетение на ответниците/.
Поради това противоречие с решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о., което е постановено по реда на чл.290 от ГПК и като такова представляващо задължителна практика на ВКС, касационното обжалване на решението на САС следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 0057 от 2013 г. на Софийския апелативен съд.
Делото да се докладва на Председателя на отделението за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.