4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
гр. София, 27.06.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2887 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. К. против решение № 1958/24.07.2018г. по т.д. № 5945/2017г. на САС в частта, с която е потвърдено решение № 363/18.01.2017г. по т.д.№ 19114/2014г. на СГС, ГО, 1-ви състав в частта за отхвърляне на иска на касатора против „Уникредит Булбанк“АД за разликата над 7 164,04 евро до пълния предявен размер от 13 874,38 евро – недължимо платени лихви за периода от 27.11.2009г. до 27.11.2014г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба – 27.11.2014г.
В касационната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, при нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Твърди се наличие на основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за достъп до касация.
Ответникът по касацията „Уникредит Булбанк“АД оспорва касационната жалба като неоснователна и счита, че не са изпълнени изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за прогласяване на нищожност на клаузата на т.3.12.7./2/ от общите условия и иск за осъждане на ответника-банка да възстанови недължимо получените от последния суми на основание нищожната клауза. Констатирал е, че задължението за заплащане на възнаградителна лихва е било уговорено в чл.9, ал.1 от договора, която е променлива величина и се образува от сбора на базов лихвен процент и надбавка. Самият БЛП е бил прецизиран в клаузата на т.3.12 от общите условия и се формира от пазарен индекс и надбавка, последната е предмет на процесната клауза на т.3.12.7./2/ от общите условия. Според същата в случай, че разходите по ликвидността при 10-годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да увеличава първоначално определената над БЛП надбавка с размера на последното извършено по посочения в тази разпоредба ред изменение. Следователно промяната в тази надбавка пряко влияе върху промяната в БЛП, а оттук и на възнаградителната лихва по чл.9, ал.1 от договора. САС е счел, че липсва формула по какъв алгоритъм при настъпване на горепосоченото условие ще се измени надбавката като компонента на БЛП. Не е била предвидена възможност по договора длъжникът да се откаже от кредита при уведомяване за промяна в БЛП и несъгласие с него, поради което решаващият състав е заключил, че атакуваната изрично клауза на т.3.12.7./2/ от общите условия и свързаните с нея клаузи на чл.9, ал.1 от договора за кредит отнсно правото банката едностранно да променя лихвата и т.3.12.2 от общите условия се явяват неравноправни, поради което са и нищожни на осн. чл.146 ЗЗП. В заключение САС е приел, че за целия период на договора следва да се прилага фиксиран лихвен процент, както първоначално е бил определен в чл.9, ал.1, а именно в размер на 6,296 %, като съобразно допълнителното заключение на в.л. М. на възстановяване подлежи сумата от 7164,04 евро, ведно с лихвата за забава от момента на поискването й.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Съдът следи ли служебно за нищожност, поради неравноправност на клаузи в договор с потребител или следва да се произнесе по този въпрос само по искане на ищеца, направено с исковата молба или в допълнителната искова молба и следва ли съдът да покани страните да изразят становище и да представят доказателства във връзка с констатираната служебно нищожност, а потребителя – да заяви дали иска съдът да се произнесе по нищожността на клаузите?; 2/ Нищожна ли е клаузата по чл.146, ал.1 ЗЗП във вр. с чл.143 ЗЗП / респ. дали се прилага изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП/ в случая, когато клаузата предвижда, че цената на финансовата услуга, при промяна на пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява?; 3/ Може ли съдът, в случай, че служебно констатира неравноправност на клаузи в договор с потребител, да обяви нищожността, ако прогласяването води до неблагоприятни последици за потребителя по см. на чл.147, ал.2 ЗЗП? При позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са въведени от касатора първи и втори въпрос, с оглед противоречие с практиката на ВКС: по първи въпрос – обективирана в Решение № 23/ 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. и по втори въпрос – в Решение № 236/20.12.2016г. по т.д. № 3082/2015г. на ВКС,II т.о., Решение № 424/.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о. По отношение на първи въпрос се сочи и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решения по следните дела: дело С-397/11, Е.Jrs срещу Aegon Magyarorszg Hitel Zrt., дело C-472/11, Banif Plus B. Zrt срещу Csaba Csipai и Viktria Csipai и дело C-488/11, D.F. Asbeek Brusse и Katarina de Man Garabito срещу Jahani BV и др. По трети въпрос се твърди осъществяване на допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал. 1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че поставените въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Същият въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства от въззивния съд. ВКС следва да провери дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
В случая и трите въпроса се поставят с оглед направената преценка от въззивния съд за нищожност освен на изрично атакуваната от ищеца клауза от общите условия по т.3.12.7/2/, така също и на още две клаузи – чл.9, ал.1 от основния договор за кредит и т.3.12.2 от ОУ, което е довело според касатора до неправилен извод за прилагане през целия период на действие на договора на първоначално договорения лихвен процент от 6,296%. Касаторът поддържа, че клаузите на чл.9, ал.1 от договора и т.3.12.2 от ОУ не са нищожни и излага доводи, че лихвата по договора представлява сбор от една твърда надбавка, гарантираща печалба на банката, и плаваща величина /месечния EURIBOR/, както и че всяка промяна на индекса EURIBOR води до промяна на лихвения процент по договора. Съобразно мотивите на САС коментираните две клаузи са преценени за нищожни единствено по отношение правото на банката да променя лихвения процент и то предвид начина съгласно изрично атакуваната от ищеца клауза на т.3.12.7/2/ от ОУ, касаеща надбавката, участваща във формиране на БЛП. САС не е обсъждал тези клаузи по отношение на компонентата EUROBOR. Също така апелативният съд изрично е приложил в останалата й част разпоредбата на чл.9, ал.1 от договора за кредит като е приел по иска с правно осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, че именно тя обективира волята на страните за определяне на фиксирания размер на възнаградителната лихва. Поради което и е възприел допълнителното заключение на в.л. М. за изчисляване на надвнесените суми за възнаградителна лихва през процесния период. Следователно произнасянето на САС относно размера на надвнесената сума не се основава единствено на преценката за нищожност и на други клаузи, освен атакуваната с иска по чл.26 ЗЗД вр. чл.146 ЗЗП разпоредба от ОУ, а и на тълкуване на уговорките в тяхната непрогласена за нищожна част.
Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част.
В полза на ответника се дължат разноски в размер на 907 лв. за един адвокат по аргумент от чл.78, ал.1 ГПК, независимо че е бил представляван от двама адвокати за касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1958/24.07.2018г. по т.д. № 5945/2017г. на САС в обжалваната част.
ОСЪЖДА В. В. К. ЕГН [ЕГН] да заплати на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД сумата от 907лв., представляваща сторените от последното разноски за настоящата инстанция, на осн. чл.78 , ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: