5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
гр. София, 29.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2025 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение №4112 от 09.06.2017г. по в.гр.д. №11415/2016г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ В състав. С него е потвърдено решение №6316 от 12.05.2016г. по гр.д. №10451/15г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 88 състав, с което е признато за установено по исковете, предявени от П. Д. К. и М. Р. К. против [фирма], че клаузите на чл.5, ал.2 от Договор за ипотечен кредит за частни лица №3106 от 08.12.2004г. и т. 3.12.5, ал. 2 от Общите бизнес условия /ОБУ/ към него, са нищожни на основание чл. 26, ал.1 т.1 от ЗЗД, във връзка с чл.146, чл.143, т.10 и т. 12 от ЗЗП, като неравноправни; както и е осъдено [фирма] да заплати на П. Д. К. и М. Р. К., на основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД, сумата от 6 032,99 евро, като дадена без основание и представляваща разлика между реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна лихва, формиран на базата на фиксиран годишен лихвен процент за периода 20.02.2010г. – 20.02.2015г., поради нищожност на чл.5, ал.2 от Договор за ипотечен кредит за частни лица №3106 от 08.12.2004г. и т.3.12.5, ал. 2 от Общите бизнес условия /ОБУ/ към него, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 26.02.2015г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78 ал.1 от ГПК, сумата от 1 412,90 лева – разноски в производството.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът счита за необоснован решаващия извод на въззивния съд, че липсват изявления на страните за изменение на разпоредбата на чл.5 от договора за кредит, тъй като този извод противоречи на текста на чл.1 от анекс №2/2007г., с който изцяло е изменен текстът на договора. Наред с това счита за необоснован и в противоречие с материалния закон и втория решаващ извода на съда, че анекс №2/2007г., в който е уговорено правото на банката за едностранна промяна на БЛП, не е индивидуално договорен и поради това по отношение на него е неприложимо изключението на чл.37 ал.1 от ЗЗППТ. Подробни доводи излага в касационната жалба, като моли решението да бъде отменено изцяло, а предявените искове да бъдат отвърлени.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: 1.Индивидуално договорен ли е анекс, който материализира насрещни, съгласувани волеизявления за предоговаряне на конкретни клаузи от договор и не е част от предварително изготвени общи условия, на които потребителят да не е могъл да влияе или не е индивидуално договорен? Не са посочени конкретни актове, съставляващи задължителна практика на ВКС, в противоречие с които се е произнесъл въззивният съд. Не са изложени и доводи, обосноваващи приложението на селективното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Ответниците П. Д. К. и М. Р. К. поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че постановеното от СГС решение е валидно, допустимо и правилно. Подробни съображения излагат в писмен отговор на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен Договор за ипотечен кредит за частни лица №3106/08.12.2004г. Посочил е, че преценката за нищожност на атакуваните клаузи на договора и ОБУ към него следва да се извърши от съда съобразно отменения закон ЗЗППТ (отм.), действал към момента на сключване на договора. Съобразил е, че ищците са потребители, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 1 т. 1 от ДР на ЗЗППТ (отм.). Анализирал е съдържанието на чл.5, ал.2 от договора за ипотечен кредит, който предвижда, че при промяна на БЛП на банката, месечната погасителна вноска ще се изменя, съгласно ОБУ на банката, за което кредитополучателите са дали съгласието си с подписването на договора. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.3.12.2 от ОБУ, БЛП в евро се формира от сумата на тримесечния EURIBOR и надбавка от 5.10%, като съгласно разпоредбата на чл.3.12.5 от ОБУ надбавките/отстъпките към БЛП се определят съобразно риска по конкретния вид кредитен продукт и изискванията за конкурентноспособността на банката. Приел е, че цитираните разпоредби на договора и ОБУ съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.35 ал.1 и ал.2 т.9 от ЗЗППТ (отм.), даващи основание на ответника недобросъвестно, едностранно да променя условията по договора, определяйки надбавки, каквито не са индивидуално уговорени между страните, при сключването на договора. Изтъкнал е, че съгласно разпоредбата на чл.37 ал.1 и ал.2 от ЗЗППТ (отм.) неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Посочил е, че тежестта на доказване, че атакуваните клаузи са индивидуално уговорени, е за търговеца. Приел е за неоснователно наведеното от ответника твърдение, че при подписването на договора ищците са дали изричното си съгласие за чл.5, ал.2 от същия. Посочил е, че ищците не са могли да окажат влияние върху създадените от банката ОБУ, т.е. те не са уговорени индивидуално. Приел е за неоснователно и твърдението на банката – ответник, че с анекс №2 между страните е отменена разпоредбата на чл.5, ал.2 от договора за ипотечен кредит. Тълкувайки действителната воля на страните, обективирана в анекса, съдът е приел, че същите са изменили съдържанието само на ал.1 от сключения договор за ипотечен кредит.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касатора правен въпрос е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Въззивният съд не е изразил становище, че анекс №2/2007г. към договора за кредит не е индивидуално договорен, а е приел, че с анекса не е извършено предоговаряне на клаузата чл.5 от договора. Тези изводи на съда не са обусловени от тълкуване на приложимите към правоотношението между страните правни норми, а се основават на тълкуване на клаузите на представения по делото договор за кредит и анекса към него, което съдът е извършил в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД и константната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба. При съпоставката на съдържанието на договора и анекса въззивният съд е стигнал до извода, че клаузата на чл.5 ал.2 от договора, счетена от него за нищожна, не е предоговорена със сключения между страните анекс. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
С оглед на това настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответниците по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 675 лева, съобразно представените доказателства за уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4112 от 09.06.2017г. по в.гр.д. №11415/2016г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ В състав.
ОСЪЖДА „У. Б.” АД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], пл. „Света Неделя” №7, да заплати на П. Д. К., ЕГН [ЕГН] и М. Р. К., [ЕГН], двамата с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, ап.149, на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 675 лева / шестстотин седемдесет и пет лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.