6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 501
Гр.София, 08.06.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3133 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 1706/28.07.15г., постановено по гр.д.№ 2668/15г. от Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 15.05.14г. по гр.д.№ 15908/11г. на Софийския градски съд за осъждане на касатора да заплати на В. Г. П., [населено място] сумата от 80000 лв. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 52182,78 лв. – обезщетение за забава на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за периода от 03.12.06г. до 23.11.11г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът В. Г. П., [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 03.12.06г. при ПТП ищцата по иска – настоящ ответник по касационната жалба, като пешеходец е получила телесни увреждания. Водачът на лек автомобил „Ситроен Ц3”, застрахован за риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите при касатора, е нарушил правилата за движение по пътищата – управлявал е превозното средство със скорост 57 кв./ч., т.е. над разрешената за движение в населено място, не е съобразил наличието на пешеходци на пътното платно, не е предприел намаляване или спиране чрез задействане на спирачната система (нарушения по чл.20, ал.2, чл.21, ал.1 и чл.116 ЗДП). При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е съобразил телесните увреждания (съчетана черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на мозъка, остър епидурален хематом вляво, челно притискане на мозъка, линейна фрактура на черепа – фронтално базално вляво, общомозъчен едем, контузия и охлузване в лявата челна област на главата и счупване на шийката на лявата раменна кост и счупване на лявата голямопищялна кост); извършените хирургически интервенции; продължителният период на възстановяване около 12 месеца; неудобствата в този период и посочения прогнозен период от 2-3 до 5 години за възстановяване на мозъчните функции; възрастта на пострадалата, оперативния белег и социално-икономическите условия в страната. Въззивният съд не се е произнесъл по възражението за съпричиняване на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, тъй като същото не е било заявено нито в отговора на исковата молба, нито в допълнителния отговор, а чак в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд, поради което е преклудирано.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касаторът поставя следните въпроси:1. Относно крайния момент, до който може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване и може ли такова възражение да бъде направено след отговора на исковата молба с оглед на правилата на чл.145 ГПК и чл.147, ал.1 ГПК?; 2. Следва ли, ако ответникът не е направил изрично възражение за съпричиняване с отговора на исковата молба, но е заявил доказателствено искане за присъединяване на преписката по образуваното досъдебно производство, волеизявлението да се тълкува като молба за продължаване на срок по смисъла на чл.63, ал.1 ГПК?; 3.Относно това дължи ли съдът изследване на приноса на пострадалия, респ. наличието на вина на друго лице за настъпване на вредоносния резултат при определяне на справедливо обезщетение за вреди, последица от поведението на конкретен делинквент, независимо от това дали по делото е релевирано възражение за това?; 4. Относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съгласно предвиденото в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК?; 5. Критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи значението на тези факти за увеличението, съответно намаляването на размера на обезщетението.; 6. Приложима ли е презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД в хипотезата на пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу застраховател, когато лицето, чиято отговорност се носи от застрахователя, не е страна по делото?.
Първият и вторият въпрос са свързани помежду си, като по тях касаторът се позовава на решение № 112/14.06.11г. по гр.д.№ 372/10г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 92/24.07.13г. по т.д.№ 540/12г. на ВКС, І т.о. по първия въпрос и на противоречие между обжалваното и решение № 1559/21.06.13г. по гр.д.№ 120/13г. на САС – по втория въпрос.
В решение № 112/14.06.11г. по гр.д.№ 372/10г. на ВКС, ІV г.о. в частта за аргументация на отговора на въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване, е прието, че правоизключващото възражение за съпричиняване (позоваване на обстоятелство, което изключва правото на пострадалия да претендира пълно обезщетение за претърпените вреди), не е било въведено от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, нито в първото заседание по делото в отговор на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото – чл.145, ал.1 ГПК. В случая възражението е била заявено с въззивната жалба, поради което е счетено за преклудирано.
В решение № 92/24.07.13г. по т.д.№ 540/12г. на ВКС, І т.о. е разгледана хипотеза, в която възражението е въведено с писмените бележки, депозирани пред първоинстанционния съд, поради което същото е счетено за преклудирано. В аргументацията на съда е посочено, че отсъства възражение от страна на застрахователното дружество както с отговора на исковата молба (чл.133 ГПК) и допълнителните отговори, приложени по делото делото, така и по реда на чл.143, ал.2 ГПК. Подобно възражение не е въведено нито е поискан допълнителен срок по чл.144 ГПК, така и до приключване на съдебното дирене.
В цитираното от касатора решение № 1559/21.06.13г. по гр.д.№ 120/13г. на САС не е коментиран поставения въпрос, като основанието е изведено от мотивите на определение № 421/29.05.14г. по т.д.№ 4572/13г. на ВКС, І т.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. По поставените въпроси за произнасяне от съда за наличието на съпричиняване при невъведено възражение в този смисъл, съставът на ВКС е приел, че не е покрит общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като възражение за съпричиняване не е било направено с отговора на исковата молба, но ответникът изрично е запазил това си право с искане за възможност за становище и доказателствени искания след постъпване на преписката по образуваното досъдебно производство предвид неизвестност за обстоятелствата по настъпване на ПТП и поведението на пострадалия. Волеизявлението на страната представлявало по същество молба за продължаване на срок по чл.63 ГПК, която била напълно допустима.
По поставените първи и втори въпроси за крайния момент, до който може да бъде заявено възражение за съпричиняване касационното обжалване следва да се допусне за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС.
По третия въпрос е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът сочи практика на ВС от 1974г. и 1989г. С решение № 92/24.07.13г. по т.д.№ 540/12г. на ВКС, І т.о. по реда на чл.290 ГПК е прието, че във всички случаи в производството по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ приносът на пострадалия следва да е надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. В този смисъл съдебната практита е уеднаквена, поради което не е налице основанието за допускане на касационното обжалване поради противоречиво разрешаване на правен въпрос в практиката на съдилищата.
По четвъртия въпрос касаторът въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи решения на ВКС, постановени в посочения от него смисъл на приложение на нормата на чл.236, ал.2 ГПК. Конкретно въпросът е поставен с оглед на необсъдените факти и обстоятелства при определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД и на свидетелските показания на св.Миродийска, за които са били въведени оплаквания във въззивната жалба.
Поставеният въпрос за правилното прилагане на разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК и съгласно с дадените разрешения в ТР № 1/13г. от 09.12.13г. на ОСГТК на ВКС. В случая обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС, тъй като съставът на апелативния съд подробно е осъдил показанията на посочената свидетелка и изразил е ясно и точно аргументите си за приложимите критерии за определения размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Този въпрос е свързан и с петия въпрос по приложението на критериите за справедливост, по отношение на който касаторът се позовава на ППВС № 4/68г. Въпросът за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по иск срещу застрахователя по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ попада в кръга на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването му да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона. Противоречието в решението на въззивния съд по материалноправния въпрос предполага неправилно прилагане на норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС, или липсата на единна практика на съдилищата. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като практиката (ППВС № 4/68г., ППВС № 2/84г., ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г.) в случай на телесни увреждания се е ориентирала към критерии за възрастта на пострадалия, вида и характера на уврежданията, продължителността на интензитета на търпените болки и страдания, възстановителния период, остатъчни здравословни и козметични проблеми, както и съпричиняването за настъпване на вредоносния резултат, които се решават от съда според приетите за доказани факти по спора. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай. Следователно размерът на обезщетението за неимуществени вреди няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера им не подлежи на уеднаквяване само на база на вида на телесното увреждане на пострадалото лице, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
По шестия въпрос не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд действително се е позовал на нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД, но след като е обсъдил всички заявени фактически и правни доводи относно механизма на настъпване на ПТП и нарушенията на правилата за движение по пътищата, като е приел, че същата не е опровергана.
По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за крайния момент, до който може да бъде заявено възражение за съпричиняване, за проверка съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС.
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 2643,66 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1706/28.07.15г., постановено по гр.д.№ 2668/15г. от Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма], [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 2643,66 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.