4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
Гр.София, 18.01.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря………………., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 918 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Х. Х., [населено място], Софийска област срещу решение № 2022/06.11.14г., постановено по гр.д.№ 2214/14г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 384/13.09.13г. по гр.д.№ 231/13г. на Софийския окръжен съд и е отхвърлен искът на касатора по чл.229 КЗ против [фирма] за сумата от 18840.48 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до размера на обжалваната част от 12674.32 лв., представляваща застрахователно обезщетение, платено на увредените лица, ведно с лихви и разноски.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът по иска – настоящ касатор е имал сключена застраховка „Гражданска отговорност” при ответника, като по искове с правно основание чл.45 ЗЗД застрахованият е осъден да заплати на наследниците на пострадалото лице обезщетение за неимуществени вреди общо в размер на 180000 лв. ведно със законната лихва от 27.08.2008г. и сумата от 10500 лв. разноски за производството. По делото, в което е разгледан искът по чл.45 ЗЗД е бил конституиран застрахователят като трето лице помагач на страната на застрахования делинквент. В образуваното изпълнително производство застрахованият е заплатил на увредените лица сумата от 241997.33 лв. (без разноските по изпълнението), а застрахователят на застрахования общо сумата от 247504 лв., поради което искът по чл.229 КЗ е отхвърлен като неоснователен. Изложени са съображения, че сумата от 10500 лв., представляваща деловодни разноски, присъдени с решението по гражданското дело, не е доказано да е изплатена на пострадалите и същата не е включена в издадения изпълнителен лист. По отношение на сумата от 18387.54 лв. неоснователността на иска е аргументирана с разпоредбата на чл.223, ал.4 КЗ, а именно, че застрахователят не дължи разноските по изпълнителното дело, образувано срещу застрахования. Прието е също, че застрахователят дължи заплащане на лихвите от датата на поканата – 27.08.2007г., от който момент същите са били присъдени от съда и изчислени от съдебния изпълнител. Независимо от неоснователността на иска въззивният съд е обсъдил и възражението на застрахователя за погасяване на вземането по давност, като е приел, че давността тече от датата на настъпване на събитието – 15.08.2007г., а искът по чл.229 КЗ е предявен на 18.03.13г., поради което вземането е погасено по давност и не се дължи и обезщетение по чл.86 ЗЗД върху претендираните главници.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора.
Касаторът поставя няколко въпроса по реда на чл.280, ал.1 ГПК. Първият и вторият въпроси за правомерното упражняване на възражение за изтекла погасителна давност, ако продължителността на изтеклия период от време се дължи на неправомерно поведение на лицето, което прави това възражение и за момента, от който тече давността за предявяване на иска по чл.229 КЗ, не са от решаващо значение за крайния извод от спора по делото. Основният мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска е несъществуване на вземането поради погасяването му чрез плащане от застрахователя преди предявяване на иска, поради което поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Третият въпрос, за това от кой момент тече давността относно лихвите за забава, за които отговаря застрахователят съгласно чл.223, ал.2 КЗ, не е обсъждан от въззивния съд в контекста, който му придава касаторът. Съставът на апелативният съд е коментирал момента, от който застрахователят дължи заплащане на законни лихви върху присъдените срещу застрахования обезщетения. В този смисъл разпоредбата на чл.223, ал.2 КЗ е ясна и не се нуждае от тълкуване – застрахователят отговаря за лихвите за забава от датата на съобщаването по чл.224, ал.1 КЗ. Петият въпрос за задължението на въззивния съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда е обвързан от касатора с извършено според него изчисление на лихвите, направено от въззивния съд, което не съответствало на експертизата по делото. Посочената сума от 61997.33 лв. за лихви е отразена в мотивите на решението, но като размер според поканата за доброволно изпълнение, в която лихвата е начислена до датата на изпращането й. Шестият въпрос относно позоваването от съда на последиците от разпределението на доказателствената тежест, когато по делото не е било постановено определение в този смисъл, по същество представлява оплакване на касатора за неправилност на решението. Действително в мотивите на обжалваното решение е посочено, че не е доказано плащането на сумата от 10500 лв., представляваща разноски за съдебното производство, но въззивният съд е приел и, че липсвали твърдения за заплащане на тази сума. Евентуалната неправилност на изводите на въззивния съд би подлежала на проверка при разглеждане на касационната жалба по същество, а не при преценката за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По поставения четвърти въпрос, дали разноските по изпълнителни дела, водени срещу застрахования, представляват „разноски по дела” по смисъла на чл.223, ал.4 КЗ и „съдебни разноски” по чл.267, ал.1, т.4 КЗ и съответно включени ли са в дължимото от застрахователя обезщетение, въззивният съд е посочил, че липсва задължителна за съдилищата практика на ВКС. Значението на поставения въпрос произтича и от обстоятелството, че въззивният съд е отхвърлил претенцията на застрахования за заплащане на платени на увредените лица разноски в изпълнителното производство, като при изчисляване на структурата на дълга и направените частични плащания съдебният изпълнител е извършил прихващане на изпълнението, което се отразява и на погасяването на лихвите и главницата. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса, уточнен от състава на ВКС по следния начин: В застрахователното обезщетение по чл.229 КЗ, което застрахователят дължи на застрахования, включват ли се заплатените от застрахования разноски по изпълнителните дела, образувани от увредените лица срещу застрахования?
На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 630.30 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2022/06.11.14г., постановено по гр.д.№ 2214/14г. от Софийския апелативен съд, с което частично е отменено решение № 384/13.09.13г. по гр.д.№ 231/13г. на Софийския окръжен съд и е отхвърлен искът на Б. Х. Х., [населено място], Софийска област по чл.229 КЗ против [фирма] за сумата от 18840.48 лв. и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска до размера на обжалваната част от 12674.32 лв., представляваща застрахователно обезщетение, платено на увредените лица.
УКАЗВА на касатора Б. Х. Х., [населено място], Софийска област в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 630.30 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на І т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.