ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 59
София, 15. януари 2015 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на трети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 5272 по описа за 2014 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2580/16.06.2014 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 835/2013, с което е отменено частично решение № 3043/27.06.2013 на Разложкия районен съд по гр. д. № 212/2013, като са отхвърлени предявените частични искове по чл. 79 ЗЗД вр.чл. 286 ЗЗД и чл. 141, ал. 7 ТЗ за заплащане на сумата над 1018, 24 лв. дължимо възнаграждение за периода 15.05.2008 г. – 31.07.2008 г. по договор за управление на търговско дружество от 14.05.2005 г., както и за заплащане на мораторна лихва общо в размера над 555,02 лв.; за заплащане на сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на договора за възлагане на управление на основание придобиване право на пенсия, както и за сумата от 95,85 лева, представляваща мораторна лихва за периода 28.07.2012 г. – 26.02.2013 г.; като и е уважен насрещния иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 9.160 лв., с която ищецът се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството през периода 2009 – 2011 г., ведно със законната лихва, считано от 26.03.2013 г. – датата на предявяване на насрещния иск.
Недоволен от решението, касаторът Т. А. М., представляван от адвокат П. С. от Б., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд неправилно е приел, че след изтичането на договора за управление на дружеството няма валидно облигационно отношение, макар той да е продължил да управлява дружеството, сключването на отделен писмен договор за възлагане на управление и уговаряне на възнаграждение е факултативна възможност, а не задължително условие; възражението за липса на договор е направено едва във втора инстанция, поради което не е разполагал с възможност да представи доказателства. По насрещния иск, въззивният съд неправилно е ангажирал имуществената му отговорност, тъй като с решение на общото събрание на акционерите, членовете на Съвета на директорите, в това число и касаторът са освободени от имуществена отговорност за дейността си през съответната година; поддържа също, че са налице пропуски и нередовности при воденето на счетоводните книги, поради което същите не могат се приемат като доказателство; въззивният съд не е анализирал показанията на свидетеля З.; по делото не е доказано, че получените суми не са изразходвани за нуждите, за които са отпуснати, липсват доказателства за производство по установяване на липси и начет. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът сочи, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси за формата на договора за управление на търговско дружество и може ли договорът да бъде сключен с конклудентни действия; за правната квалификация на иска на търговското дружество за вреди, причинени от управителя и възможността тази отговорност да бъде реализирана след като той е освободен от имуществена отговорност, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешават се противоречиво от съдилищата и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото .
Ответникът по касационната жалба [фирма], представляван от адвокат С. П. от Б. я оспорва, като счита, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като поставените въпроси не са обуславящи, поставени са общо и нямат значение за изхода на делото, считат, че касационната жалба е неоснователна, а въззивното решение е правилно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с договор за възлагане на управление на член на съвета на директорите на [фирма] от 14.05.2005 г., ищецът е приел да управлява и представлява дружеството като „изпълнителен директор“, имал е право на възнаграждение в размер на три средни работни заплати в дружеството (съгласно чл. 9 от договора) и когато към датата на прекратяване на договора, изпълнителният директор придобие право на пенсия за изслужено време и старост, има право на обезщетение в размер на 2 месечни възнаграждения, а ако е работил при същия работодател през последните десет години – в размер на 6 месечни възнаграждения (чл. 18 от договора). Договорът е сключен за срок от 3 години, считано от 14.05.2005 г., като едно от основанията за прекратяването му е изтичане на срока (чл. 16 от договора). С решение на общото събрание на акционерите на дружеството на 27.09.2008 г. е избран съвет на директорите на дружеството с 5 годишен мандат, сред които е и ищецът, който с разпореждане на ТД на НОИ от 01.05.2012 г. е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съобразно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, след приспадане на начислените и изплатени брутни възнаграждения, дължимите по договора суми възлизат общо в размер на 1.018, 24 лв. (395,45 лв. – за март 2008 г.; 418,23 лв. – за април 2008 г. и 204,58 лв. – до 14. май 2008 г.), като уважаването на иска за главницата до този размер обусловя и основателността на иска за мораторна лихва общо в размер на 555,02 лв. за периода от 01.07.2008 до 25.02.2013 г. По отношение на иска за заплащане на обезщетение при прекратяване на договора, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, въззивният съд е приел, че същият е неоснователен, тъй като договорът е прекратен с изтичането на срока на 14.05.2008 г. и по делото няма данни за продължаването му, а ищецът е придобил право на пенсия през 2012 г. В приетата по делото експертиза е отразено наличие на трудов договор от 2001 г., прекратен с пенсионирането на ищеца, но доколкото претенцията се основава само на клаузите по договора за управление и съобразно принципа на диспозитивното начало, въззивният съд е прел, че обсъждането му е безпредметно. Относно предявения насрещен иск, е прието, че през процесния период ищецът е получил от дружеството по 12 броя разходни касови ордери общо сумата 11.180,58 лв. след преценка по реда на чл. 182 ГПК на заключението на вещо лице, че счетоводните книги са редовно водени.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените правни въпроси обуславят решението по делото и се разрешават противоречиво от съдилищата.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2580/16.06.2014 на Благоевградския окръжен съд по гр. д. № 835/2013.
Указва на касатора Т. А. М. и му предоставя възможност в едноседмичен срок от връчване на определението да внесе по сметка на Върховния касационен съд такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 286,00 лева като представи документ за извършения превод.
Делото да се докладва за насрочване след представянето на документ за внесената такса или изтичането на срока за това.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.